Тами Хоуг
Наследство на злото (67)

66.

Лиска спря колата пред къщата на Хас. Трябваше да се отклони малко от пътя си към дома си в Сейнт Пол. Имаше чувството, че им дължи това посещение, за да им съобщи новината, че Карл Дал никога повече няма да нарани никого. Поне веднъж можеше да им донесе добри новини, вместо лоши, извинения и обвинения. Можеше да отдели десет минути от живота си за това богоугодно дело.

Долу светеше, както и в пристроения гараж. Колата на Уейн Хас бе паркирана на алеята. Тя отиде първо в гаража — да не би бащата и синът да са заедно и да работят над някой проект. Надяваше се, че и за двамата новината ще бъде хубава.

Радио свиреше хип-хоп, нещо, което слушаше достатъчно в собствената си къща, че да го намрази от дъното на душата си. Сигурен знак, че вече е прехвърлила годинките и се търкаля от другата страна на хълма.

— Господин Хас? Боби? — извика Лиска, когато приближи до страничната врата.

Дъждът беше спрял, но тревата бе мокра и тя можеше да почувства как влагата намокри кожата на обувките й. Нито едно добро дело не остава ненаказано. Това си бе самата истина.

Лиска почука и надникна в гаража през стъклата на старата врата. Обикновеният асортимент от боклуци, характерни за всеки гараж — косачки за тревата, велосипеди, инструменти за градината, кутии с боя.

Боби Хас четеше на един стол пред тезгях, който се простираше от едната до другата стена по цялата дължина на постройката. Той вдигна глава от книгата, слезе от стола и приближи до вратата.

— Детектив Лиска? Какво правите тук?

— Може ли да вляза? Навън е наистина студено.

Боби отстъпи от вратата, за да я пусне да мине.

Лиска автоматично се огледа из гаража — по стените висяха градинарски инструменти, рибарски въдици, които отдавна не бяха влизали в употреба. Боби се върна до дългия тезгях.

— Този път дойдох с добри новини, за разнообразие — рече тя. — Баща ти тук ли е?

Момчето се намръщи.

— Легна си рано. Не се чувстваше добре.

— Дали не трябва да отиде на лекар?

— Не мисля. Просто е изтощен — отговори Боби, изглеждаше тъжен. — Той е винаги изтощен.

— Ти искаш всичко да е както преди, нали? — каза Лиска.

— А той дори не желае да опита! Въобще не го е грижа за мен.

— Сигурна съм, че това не е истина, Боби. На баща ти никак не му е лесно. Чувства се засрамен, че ти трябва да бъдеш силният в семейството, когато той би трябвало да е силен заради теб.

Думите й не му направиха впечатление. Той бързаше и не можеше да чака. Като всяко момче искаше да бъде центърът на внимание за баща си, да бъде в центъра на света за него. Няма по-голямо разочарование за един син да открие, че не е така.

— Добре де — рече Боби, а сълзите замъглиха очите му. — Просто искам да преодолее всичко. Вече мина повече от година, а всеки ден той става от леглото все по-депресиран. И всеки ден си идва от работа още по-депресиран. Сякаш мен ме няма, аз не съм тук. Той трябва да ми бъде баща. Защо не се интересува от мен? От онова, от което имам нужда?

Лиска опря ръка на гърба му и го потупа, предлагайки му същия мълчалив комфорт и утешение, което бе давала на своя по-голям син много пъти, когато баща му го разочароваше. Боби Хас трепереше от силните емоции, които се надигаха в него. Той бе на възраст, когато тези емоции неочаквано се оказваха толкова силни и големи, че не знаеше какво да прави с тях и как да се справи.

Момчето отстъпи и тръгна из гаража с ръце на бедрата си.

— Той би трябвало да ме обича! Да обича мен, а не тумба мъртъвци, които не могат да направят нищо!

Борейки се да скрие и преглътне сълзите, да върне чувствата, които се опитваха да се освободят, и да ги скъта обратно в себе си, той обикаляше в кръг и дишаше тежко.

Лиска се зачуди какво трябва да се е случило, че да е подпалило така фитилите му. Може би се е скарал с баща си? Или бащата нямаше желание дори и за кавга? Истината бе, че Уейн Хас бе свършен човек, напълно разбит и опустошен, и тя наистина не вярваше, че някога ще се оправи. Изглежда Боби бе стигнал до същото заключение.

Момчето избърса сълзите си, засрамено от слабостта си.

— Е, какво правиш тук? — попита Ники, опитвайки се да намери най-подходящия тон, като отиде до тезгяха, където бяха пръснати учебници и тетрадки под светлината на флуоресцентна настолна лампа.

— Уча — отговори Боби. — Тук мога да си пусна радиото и да не притеснявам баща ми.

— Трябва да предложа тази идея и на моите момчета — рече тя, като преглеждаше книгите му. Биология, химия, философия. — Изглежда се каниш да ставаш доктор.

— Искам да стана криминалист патолог.

— Страхотен избор. — Ужасен избор, помисли си, ако трябваше да бъде честна. Но беше по-добре да не му казва, че всъщност ще прекара целия си живот, ровейки се в кости и гробове. Като се имаха предвид трагедиите, които бе преживял в младостта си, в това прозираше някакъв смисъл. — Пациентите ти никога няма да те съдят за нанесени щети. Защото ще са мъртви.

— Точно така — съгласи се той и опита да се усмихне.

— Тук си направил нещо като истински офис.

Той бе превърнал някои от рафтовете над тезгяха в библиотека. Върху работната повърхност бе сложил няколко мраморни плочки дванадесет на дванадесет сантиметра. Моливи и химикалки бяха спретнато подредени в различни керамични и водни чаши. Няколко табли съдържаха бележници и папки. Този ред и организация бяха направо заплашителни за една жена, чиято система за подреждане се състоеше от купчини хартия върху масата във всекидневната.

Боби мина между нея и тезгяха, сякаш се притесняваше, че може да му открадне бележките по химия.

Досега Лиска смяташе, че е постигнала истинска победа, като успя да убеди Кайл и Ар Джей да оставят пътя към вратата в спалнята им свободен, така че да могат да избягат в случай на пожар. А това дете държеше дори кламерите си подредени по размер.

— Браво! Трябва да дойдеш и да подредиш кухнята ми — похвали го тя. — Но тогава пък ще се наложи да готвя.

Той имаше таблички с табелки „входящи“ и „изходящи“ за сметките и семейните финанси.

— Ти ли плащаш сметките? — попита с любопитство Лиска.

— Ако оставя на татко, няма да бъдат платени.

Лиска си помисли, че е доста странно да се прехвърлят всички отговорности върху едно седемнайсетгодишно момче.

— Ти нямаш време да бъдеш обикновено момче?

— Това е без значение за мен — сви рамене Боби и погледна встрани. — Свикнал съм да се грижа сам за нещата.

В думите му имаше някаква горчива и иронична нотка.

— Е, какви са добрите новини? — попита той. — Казахте, че носите добри новини.

— Карл Дал е бил застрелян днес следобед — отговори му тя. — Никога повече няма да нарани никого.

— Чудесно. Значи всичко свърши?

Лиска седна, без да я поканят, върху една стара косачка.

— Свързаното с Карл Дал — да. Но все още търсим нападателя на съдия Мур.

— Значи тя се отърва, защото той е мъртъв? — попита Боби. — Сега може да се върне, да продължи живота си и да прави същите неща отново?

— Всъщност тя е в болницата — отговори Лиска. — Дал я отвлече миналата нощ. Извадила е голям късмет, че е жива.

Боби изглежда не изпитваше никакви симпатии.

— Ако бе свършила онова, което би трябвало и за което е назначена, нищо нямаше да се случи.

— Съдия Мур не е пуснала Карл Дал от затвора.

— Но щеше да му позволи да се измъкне ненаказан — разпалено каза момчето. — Той трябваше да отиде в затвора преди много време. Може би моят татко щеше да успее да се оправи, ако това се бе случило.

— Животът невинаги се развива по план, Боби. През повечето време той просто се случва и ние правим най-доброто, което можем.

Ние, разбира се, невинаги го правим, помисли си тя. Това хлапе вероятно пише списък, когато пазарува в магазина. То иска всичко да е чисто, подредено и под контрол. Не можеше да го обвинява. Беше получавал толкова малко внимание, власт и надзор в собствения си живот като дете, че сега го търсеше навсякъде, където можеше.

В далечния край на тезгяха на стената беше монтирал закачалка за дрехи и на нея висяха пластове от дрехи по реда, в който щеше да ги облича, когато стане студено. От най-леките към най-тежките — тениска с къси ръкави, тениска с дълги ръкави, пуловер с логото на Университета в Минесота, черното яке, което носеше първите два пъти, когато тя говори с него.

Поне дрехите не бяха изгладени и сложени на закачалки. Ризата беше смачкана. Беше окачил якето с хастара навън. Хубаво бе да узнае, че не е напълно перфектен.

Лиска загледа палтото. Всъщност вниманието й бе привлечено от квадратния бял етикет, избродиран на гърба под яката. Около три на три сантиметра. Тя се намръщи, но върна вниманието си към момчето.

— Може би сега баща ти ще може да затвори вратата — рече тя. — След смъртта на Карл Дал може би ще успее да изпусне малко от гнева и ще започне да оздравява. Защо не го направите заедно?

Боби погледна по посока на къщата, сякаш можеше да види през стените в спалнята на баща си. Ако можеше да си пожелае нещо да се случи, сигурно го бе направил.

Очите на Лиска зашариха обратно към дрехите на закачалките. Под нея имаше една пейка за пикник като място да седнеш и да си смениш обувките. Под пейката имаше купчинка гуменки, чифт военни обувки, и нещо, което приличаше на част от багаж, скрито частично под мръсна хавлиена кърпа.

Не, не беше багаж.

Тя отиде до пейката и дръпна кърпата. Показа се старо кафяво кожено куфарче, достатъчно голямо да побере топка за боулинг или папки, бележници и всички неща, които един съдия носи вкъщи в края на работния си ден.

— Виж ти, какво страхотно старо куфарче! — възкликна Лиска. — Моят чичо Уилям носеше такова, когато бях дете. Той беше адвокат по недвижими имоти.

Боби Хас не каза нищо. Само погледна от куфарчето към Лиска.

— Адвокатите носят много документи — продължи тя. — Мисля, че това ги кара да се чувстват важни. Едната ръка на чичо Уилям беше по-дълга от другата от носене на куфарче.

Под тежката заключалка имаше клеймо с името. Златните букви бяха частично изтрити от годините, но тя съвсем ясно успя да прочете „А. Х. Грир, еск.“

— Откъде го взе, Боби? — попита Лиска, като се изправи и погледна сериозно момчето.

— Не помня. Май от армията на спасението.

— Наистина ли? Там се намират разни хубави неща. Това куфарче наистина е страхотно. Вече дори не могат да произвеждат подобни неща. Знаеш ли, че съдия Мур имаше абсолютно същото?

— Не. Откъде мога да знам?

— И аз не знам. Ти ми кажи. Било е откраднато от нея, когато бе нападната в петък вечерта.

— Да не искате да кажете, че аз съм го откраднал? — попита той, очевидно раздразнен от мисълта. — Не съм. Това дори не е нейното име.

— Не е. Но мога да ти кажа на кого е. Алек Грир, ескуайър, е бащата на съдия Мур.

Боби целият почервеня и каза:

— Е, добре, но това не е нейното. Имам го от много отдавна.

— Имаш ли нещо против да погледна вътре? — попита Лиска.

Очите му отново прескочиха към куфарчето, сетне се върнаха върху нея. Дишаше ускорено.

— Не ви ли трябва заповед или нещо подобно?

— Мога да взема заповед. Ти това ли искаш? Ще се обадя на партньора си, а ние с теб ще останем тук и ще го чакаме да донесе заповедта за обиск. Сетне можем да прекараме нощта, проверявайки този гараж милиметър по милиметър. Но това няма да има значение. Защото нищо в това куфарче няма да се промени, освен ако нямаш някакви магически способности, които не си споделил с мен.

Момчето вече се потеше малко повече. Нямаше отговор. Лиска си представи как зъбните колелца в мозъка му се въртят, докато обмисля и отхвърля вероятните възможности.

— Боби, единственият начин да притежаваш това куфарче е да си го взел от съдия Мур — рече тя. — Обърни се, разтвори крака, вдигни ръце и ги сложи на тезгяха.

Той направи всичко, което тя каза.

— Боби Хас — продължи Лиска, отивайки зад него с белезници. — Арестувам те за нападението над Кари Мур.

Когато постави едната белезница на ръката му, момчето замахна силно назад с лакътя си и я удари в гръдната кост.

Лиска залитна, видя звезди пред очите си, въздухът излезе от гърдите й.

Боби Хас се завъртя. В ръката си държеше нещо, което бе грабнал от инструментите, висящи на стената.

Беше чук.

Красивото му лице бе потъмняло и се бе изкривило от ярост. Той приближи към нея, размахвайки с все сили чука.

Лиска закачи тока на обувката си в някакъв градински инструмент, падна по гръб и удари главата си в пода на гаража. Завъртя се настрани в мига, в който чукът удари бетона точно на мястото, където преди секунда беше главата й.

Като се изправи на ръце и колене, тя пропълзя под дръжките на една ръчна количка и се хвърли напред, прибирайки краката си.

Чукът се стовари върху количката и тя зазвъня като китайски гонг.

— Ти, скапана кучко! — произнесе Боби, но без да вика.

Това я уплаши почти толкова, колкото и действията му. Той се опитваше да я убие, но въпреки това мозъкът му бе кристално ясен и си даваше сметка, че не трябва да вика, за да не би някой съсед или баща му да го чуят.

Приближи още повече.

Лиска завъртя един велосипед и го бутна на пътя му.

Очите му бяха абсолютно черни. Черни, бездънни, безчувствени. Като на змия, като на акула, като на убиец.

Тя посегна да извади оръжието си, но Боби беше прекалено близо, така че успя само да го измъкне от кобура под рамото си, когато той замахна към нея.

Лиска се наведе. Чукът удари стената и сцепи дървените панели, разпръсквайки трески.

Тя притисна с рамо слънчевия възел на момчето и го бутна няколко стъпки назад. Когато започна да вдига пистолета си, той удари отново. Чукът блъсна ръката й. Пистолетът излетя.

— Шибана кучка! — Момчето изплю думите, пълни със злъч и отрова.

Лиска се наведе и се хвърли встрани. Бръкна в джоба на палтото си и извади тактическата полицейска палка.

С бързо и обучено движение я разгъна в пълната й дължина и я размаха. Когато той отметна ръка, за да замахне за следващия си удар, Лиска заби с всички сили палката в ребрата му.

Почувства как няколко от ребрата поддадоха, момчето се преви и изтърва чука.

Следващият й удар бе още по-силен. Тя стовари палката върху лявото му рамо и счупи ключицата му.

Скимтейки и викайки от болка, Боби падна на колене и лакти на пода, катурна се на една страна и се сви в позата на зародиш. Плачеше като момче, каквото всъщност беше.

— По лице! Легни по лице, малко лайно! — викаше Лиска, адреналинът направо я задавяше.

— Боли!

— Нека да те боли, малко гадно копеленце! По лице, или наистина ще има за какво да плачеш!

С хленчене, той бавно се обърна на ръце и колене. Бясна и все още уплашена, Лиска опря крак върху гърба му и го прикова към пода. Каза му правата, докато вадеше мобилния си телефон, за да повика подкрепление.