Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ковак/Лиска (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Prior Bad Acts, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Корекция и форматиране
beertobeer (2011)

Издание:

Тами Хоуг. Наследство на злото

ИК „Бард“, София, 2007

Редактор: Радка Бояджиева

ISBN: 978–954–585–773–7

История

  1. — Добавяне

14.

Откакто влезе в дома на семейство Хас в онази съдбоносна августовска вечер преди повече от година, Стан Демпси не спеше повече от час с редки изключения. Когато успяваше да го събори, сънят му бе пълен с кошмарни образи и чувства, които бяха толкова силни, че той нямаше нито представа, нито идея как да се справи с тях.

Стан беше обикновен човек. През целия си живот е бил спокоен и тих до такава степен, че дори децата в училище смятаха, че е увреден по някакъв начин. Нямаше и никога не бе имал приятел по начина, по който другите хора имат. Приятели, които да го ударят по рамото, с които да си пие питието или да гледа спорт. Тези неща не представляваха интерес за него.

Искаше да стане детектив в полицията като Джо Фрайдей от „Драгнет“[1] още от най-ранно детство. Беше жаден читател на детективски истории и играеше главната роля в много от своите момчешки сънища и мечти. Той винаги бе добрият.

Служи в армията и изкара две години в колежа. Когато най-накрая влезе в полицейската академия, работеше по-упорито от всички в курса. Денят на дипломирането му бе най-прекрасният и изпълнен с гордост ден в живота му. Денят, в който стана детектив, беше върхът. Единствената му мечта се бе сбъднала.

И сега неговата мечта бе развалена и вкисната от този напоен с кръв кошмар, в който се бе превърнал животът му. Кошмар, който разби духа му, вътрешното му аз, чувството му за ред в света. Той имаше усещане сякаш някаква огромна желязна наковалня бе паднала от небето върху него и го бе смазала, а чувствата, които винаги бе таил внимателно дълбоко в себе си, сега бяха изскочили от кутията и се опитваха да излязат през очите, ушите, устата и дори от върховете на пръстите му.

Началниците в отдела се тревожеха, че може да е получил нервно разстройство. Всъщност те наистина биха се ужасили, ако случайно успееха да разберат какви неща минаваха през ума му — мисли за възмездие, отплата, справедливо наказание, брутално отмъщение, застигащо всеки, който според него стоеше от неправилната, от грешната страна на онова, което Стан Демпси смяташе за правилно. Колкото повече нетърпението му растеше с приближаването на процеса, толкова по-малко той се чувстваше способен да контролира тези мисли и чувствата, които ги съпътстваха.

Новината, че Карл Дал е избягал от затвора, научи в десет часа в петък вечерта по телевизията. Стан почти не можеше да си спомни следващите няколко часа. Беше изпаднал в ярост. Налягането в мозъка му бе толкова високо, та си помисли, че главата му ще експлодира, че ще бъде намерен на пода във всекидневната и всички ще решат, че се е самоубил.

Обръщаше мебелите. Блъскаше с ритник стената и направи дупка в нея. Отиде в килера и извади всички оръжия, което притежаваше. Изпразни служебния си пистолет в дивана. Това, че никой от съседите му не се обади в полицията, бе доказателство как се бе променил кварталът, в който живееше.

Между фазите на буйстване Стан изпадаше в откъслечни пристъпи на сън и заспиваше на мястото, където се намираше в момента — на пода в дневната, на масата в трапезарията, — само за да се събуди след малко и да открие, че яростта не го е напуснала.

Карл Дал бе свободен и се разхождаше в града, а той не можеше да направи нищо. По дяволите! Никой дори не беше си направил труда да му се обади и да му съобщи новината. Всяко ченге в града сигурно бе излязло на улиците да гони Дал. Всички, освен него. Началството го бе вързало да стои на бюрото. Все едно беше вързан с вериги.

Стан ходеше безцелно из малкото си жилище, дишаше тежко, а налягането в главата му отново се покачи. Нощта се бе изнизала. Бе настъпило утрото на събота.

Той погледна телевизора на кухненския плот. Канал 11 прекъсна обичайното си сутрешно шоу за рибари, за да освети местния интерес към бягството на Карл Дал и побоя над съдия Мур.

Един репортер стоеше на улицата пред щатския затвор и обясняваше как бе започнал бунтът и как някакъв затворник нападнал Дал. Тогава се разразил истински ад. Повикали линейки. Ситуацията била критична. Състоянието на някои от затворниците било такова, че процедурата била съкратена и в суматохата никой не закопчал изпадналия в безсъзнание Карл Дал за носилката, когато го карали към болницата.

„Тъпаци! Да ви го начукам!“ — мислеше си Стан. Най-важната перла в короната на неговата кариера бе разбита от глупост и безгрижие. Злото бе пуснато на свобода. Злото се движеше на воля в обществото. Добрите хора и техните деца бяха уязвими и щяха да страдат от него.

Стан извади кутия със зърнена закуска от бюфета и я сложи на плота, изпълнявайки автоматично движенията по приготвянето на закуската, просто за да прави нещо нормално, да изразходи някаква енергия, с която да отвори клапата за налягането, макар и съвсем малко.

Репортерите се бяха преместили от затвора и сега показваха полицейски коли, които се промъкваха бавно по тъмните улици, сетне снимка на Правителствения център, после на паркинга в съседство с него и снимка на съдия Мур.

Тя носеше съдийска тога и на лицето й имаше сериозно изражение, което й придаваше вид на надменна и резервирана. Очите й имаха цвета на зимно небе — студено, пронизително сиво-синьо. Стан знаеше, че тя използва този поглед, за да накара човек да почувства, че не е нищо друго и нищо повече от хлебарка в краката й.

Един репортер предаваше на живо от рампата на паркинга за нападението над съдия Мур. Сцената все още бе оградена с жълти ленти и множество маркери върху бетона показваха къде са били открити, събрани и занесени за изследване възможните доказателства.

Съдия Мур, след като бе обявила решението си относно предишните провинения на Карл Дал, бе влязла в паркинга, минавайки по въздушната връзка. Нападателят бе излязъл от сянката и я бе атакувал отзад. Той я бе съборил на земята и я бе удрял, удрял, удрял…

Стан почувства как го обзема не само ярост, но и възбуда. Част от съзнанието му, без сам да го иска, се изпълни с мисълта, че си е получила заслуженото. Трябваше някой да набие малко мозък в главата й. Тя трябваше да научи какво е да си жертва, да се чувстваш безпомощен, да бъдеш уплашен и ужасен.

Стан не бе насилствен тип, но се промени след убийствата в семейство Хас. Чувстваше задоволство, че Кари Мур е била пребита. Побоят над нея бе израз на гнева и недоволството, които изпитваше към нея. А те се удвояваха, защото тя го караше да изпитва тези чувства, което бе в разрез с природата му, с характера, с поведението, които бе имал през целия си живот.

Тези и подобни мисли бушуваха в главата му, докато се опитваше да отвори кутията. Не успяваше да пъхне дебелите си пръсти под края на капака. Нямаше нокти, с които да се закачи.

Почувства, че главата му започва да пулсира. Започна да чува тупкане в ушите си, един нарастващ грохот, сякаш зад скалпа му се пенеше море. Можеше да усети как налягането расте.

Телевизията показваше къщата на съдия Мур до езерото с островите. Една тухлена крепост за принцесата, която да си живее в безопасност зад портата и стените, на сигурно място, обезопасено със системи и аларми. Тя вероятно вярваше, че хора като Карл Дал няма да могат да стигнат до нея.

Капакът на кутията не се отваряше. Стан зачовърка с пръсти, заблъска я, хвърли я ядосано на пода. Когато се наведе да я вдигне, от налягането главата му почти щеше да експлодира.

Той остави кутията на плота, грабна нож и започна да я пронизва многократно, а гневът му вреше и кипеше и буквално преливаше отвъд границите на контрола.

Пробождаше кутията отново и отново с такава сила, че върхът на ножа се забиваше в стария линолеум, с който бе покрит плотът. Чувстваше, че от гърлото му излиза някакъв звук — това бе нисък животински рев и идваше от едно място, което бе така дълбоко и първобитно, че той не знаеше начин, по който да го достигне.

Овесените ядки се разхвърчаха на всички страни. Стан блъсна кутията с мляко и то се разплиска. Ножът се заби здраво в плота и той се поряза, докато се опитваше да го издърпа. Грабна купата със захар и я запокити, тя се разби и захарта се разпиля навсякъде.

Всичко това бе станало заради Кари Мур.

Всичко бе заради небрежните пазачи в затвора.

Всичко бе заради Карл Дал.

Животът му бе излязъл извън контрол и всичко бе станало заради хора, които не ги бе грижа за нищо и не се интересуваха от него — все едно че бе мръсно петно на пода. Животът му не значеше нищо. Всичкото добро и хубаво, което бе сторил през годините, не означаваше нищо.

Като хвана главата си с ръце, а сълзите потекоха по лицето му, Стан Демпси се свлече на пода в кухнята. Гърбът му бе подпрян на шкафовете, а устата му бе отворена като че ли ще закрещи. Но от него не излезе никакъв звук, пък и нямаше кой да го чуе, ако това беше станало.

 

 

Цялата нощ Карл се унасяше в лека котешка дрямка до мъртвия бездомник и се размърдваше при всеки звук, който дочуваше от алеята. Събуждаше се и сядаше за малко, докато се ослушваше. Прекара времето, като разсеяно режеше дълги кичури сплъстена коса от главата на просяка, използвайки ножа за стек, който бе намерил в количката му.

Полицейската кола не се върна и никой не дойде да потърси неговия мъртъв приятел под стълбите зад мебелния магазин.

С тъмнината бе паднала и анонимността. Сега се задаваше новият ден, а заедно с него го обхващаше острото напрежение при мисълта, че трябва да излезе навън. Но хората щяха да го гледат, без да го виждат. Нямаше да видят кой е, щяха да пропуснат да го забележат. В края на краищата те имаха много по-важна работа — по улиците на града им се разхождаше на свобода един троен убиец.

Карл чувстваше, че трябва да се размърда, да се премести, да се отдалечи, да увеличи разстоянието между себе си и болницата, както и между себе си и трупа под стълбите.

Първото нещо, което трябваше да направи, бе да се успокои, сетне да намери нещо за пиене. Гърлото го болеше ужасно от душенето на Змията. Чувстваше, че цялото е подуто. Не усещаше гласа си, при преглъщане го болеше. А най-страшната болка чувстваше вътре в разбития си череп.

Той изпълзя бавно изпод стълбите на ръце и колене и се опита да се изправи. Един ръждясал стар микробус с избеляла синя боя бе паркиран до малка товарна платформа точно зад мебелния магазин. Изглежда бе оставен тук да умре. Едната му гума бе спукана и лежеше разпльокана на асфалта. Радиоантената бе направена от закачалка от метална тел.

Карл отиде до него и обърна страничното огледало, за да може да се види. Бялото на очите му бе кървясало. Кръвоносните съдове сигурно се бяха спукали, докато се бе борил да си поеме въздух по време на атаката. Лицето му бе цялото подуто и в синини, устните му бяха покрити със засъхнала кръв. Той въобще не можа да се познае, а това бе много добре за човек в неговото положение.

Набута кичурите коса, която бе отрязал от главата на мъртвеца, под вълнената шапка, като остави краищата им да висят на челото и покрай лицето, което му придаде още по-неприятен вид.

Като забута количката на бездомника, Карл тръгна по алеята, проверявайки по пътя си кофите за боклук. Някой работник бе оставил половин бутилка бира, докато си бе почивал на щайгата за зеленчуци зад закусвалнята. Карл я взе и се самообслужи, после се покатери върху контейнера, в който се бе крил, и изрови един кокал от свинска пържола с малко месо по него и парче черен дроб, което бе изсъхнало като кожа за обувки. Заби зъбите си в студеното мазно месо на пържолата и в този миг чу:

— Хей! Махай се от моя боклук!

Един мършав мъж в мръсна престилка и още по-мръсна бяла долна риза се появи от задната врата на ресторанта. Той носеше нечиста бяла плетена шапка и имаше много сини татуировки в горната част на ръцете си, чиито мускули бяха като въжета.

— Махай се, стара въшлива главо! Измитай се оттам!

Карл хвърли кокала към него, обърна се и си тръгна, количката му тракаше по неравния паваж на алеята. В края той зави зад ъгъла, отиде пред блока, паркира количката така, че да може да я вижда, и влезе в закусвалнята през предната врата.

Едра жена с черна като катран коса, навита на кок, и лице като лист тютюн излезе зад тезгяха със свирепо изражение и мокър парцал в едната ръка.

— Хей, ти! Вън! — извика тя. Имаше акцент, за който Карл реши, че може би е гръцки.

Той извади двайсетачка от джоба на палтото си и й я показа. За пръв път след нападението, когато Змията се опита да го удуши, се опита да говори. Гласът му беше глух, дрезгав и стържеше като пила. Болеше го.

— Имам пари — рече той. — Искам само чаша кафе, мадам, и може би малко яйца. Имам пари. Моля ви.

Жената спря на около десетина стъпки от него и го изгледа.

— Аз съм един нещастен човек, мадам — продължи Карл. — Няма да направя нищо лошо. Може да вземете цялата двайсетачка. Просто искам солидна храна. Не ми се случва често да мога да си позволя да ям истинска храна, без преди това някой да я е изхвърлил.

Жената все още го гледаше, ръцете й бяха скръстени под обилно пълната пазва.

— Не можеш да ядеш тук. Ще изплашиш клиентите ми.

В заведението нямаше нито един човек.

— Моля ви, мадам. Просто една чаша кафе. Бисквита. Нещо за ядене…

Жената остана неподвижна, но фактът, че спря да вика по него, му се стори добър знак.

— Бъдете така добра, мадам — продължи тихо той. — Бог обича онези, които помагат на бедните и изпадналите в беда. Той ще ви възнагради.

Сервитьорката изсумтя, завъртя се на ортопедичните си обувки и изчезна.

Карл се зачуди дали не отиде в кухнята да каже на тумбестия си мъж да дойде и да го изрита навън. Докато очакваше да открие какво ще стане, загледа новините по телевизора, който бе закачен на стената над тезгяха на закусвалнята.

Самият той беше новините. Неговото бягство, търсенето, предупреждение до гражданите да не го доближават, а веднага да се обадят на полицията, ако сметнат, че са го забелязали. Я виж колко съм важен, по-голям от живота, помисли си Карл и се почувства доволен от себе си. Не му се бе случвало често да бъде толкова важен.

Репортерите преминаха към следващата история, която се оказа за съдия Кари Мур. Миналата нощ тя била нападната на паркинга, на който държала колата си, и закарана в окръжната болница. Карл се зачуди дали е била там по същото време като него. Това можеше да означава нещо. Помисли си, че жената, която го бе защитила същия този ден, е била в същото спешно отделение и може би заради него.

В затвора много се говореше за нея. Повечето от приказките бяха гадни, груби и похотливи, защото тя бе красива жена, а мъжете в затвора обикновено мислеха — освен как да излязат оттам — главно за секс. Фактът, че беше съдия, ги разпалваше и възбуждаше още повече. Да притежаваш една жена, която има положение и власт, и да я обладаеш, бе силно еротична фантазия. Карл почувства, че се възбужда, докато гледаше филма за съдия Мур, която даваше някаква пресконференция.

Очите й бяха големи и не мигваха, изражението й бе много сериозно. Устата й бе мократа мечта на всеки мъж — горната й устна бе перфектно извита като лъка на Купидон, а долната бе по-пълна и леко обърната навън, сякаш бе на ръба да се нацупи. Шията й бе гладка, бледа и елегантна.

Карл не познаваше друга жена като нея, във всеки един смисъл на думата. Тя беше ангел. Тя беше неговият ангел.

Телевизорът показа снимка на къщата й. Снимка на живо, казваше текстът, който течеше в долния край на екрана. Беше красива тухлена къща с подреден двор и черна желязна ограда. Не имение, но от вида къщи, в който би живяла една дама.

Репортерът съобщаваше, че хората в това предградие никога не са ставали жертви на престъпление. Но ето че престъплението бе посетило един от тях. Сега един от тях бе платил цената, защото бе действал в полза на убиец.

Живее близо до езерото с островите. Предаде Кенди Крос, новините на Канал 3.

Езерото Айлс…

Какво хубаво име… как добре звучи…

Голямата гъркиня прекоси стаята с празни маси, все още намусена, но с картонена кутия с храна и чаша. Сложи ги на масата и отстъпи назад преди въшките на Карл да успеят да скочат върху нея.

— Ето — каза тя. — Но не можеш да ядеш тук. Ще уплашиш клиентите ми. Върви си!

— Бог да ви благослови, мадам — прошепна Карл и подаде на жената двайсетачката.

Тя сгъна банкнотата и я пъхна в цепката между гърдите си.

Не му върна ресто.

Бележки

[1] Телевизионен сериал 1967–1970 г. — Б.пр.