Тами Хоуг
Наследство на злото (13)

12.

Кари лежеше полубудна на леглото и отчаяно копнееше да заспи, но болката не й позволяваше. Когато се опитваше да си поеме по-дълбоко въздух, гърдите я боляха заради счупените ребра. Нещо вътре в главата й блъскаше и тя я чувстваше подута до такава степен, че й се искаше да я отвори и да изпусне налягането. Все още беше облечена. Отказа на Анка да й помогне да свали сивия костюм на тънки райета, но не поради скромност или срам, а защото и най-малкото движение й причиняваше вълни от замайване и гадене. Панталоните й бяха скъсани на едното коляно. Шевът на рамото й се бе отворил по време на борбата, едно копче липсваше и единият лакът на сакото й бе разпран.

Тя концентрира мислите си върху тези неща — повредата по дрехите и фактът, че това бе един от любимите й костюми. Беше ядосана, че трябва да го изхвърли. Защото всъщност нито едно от тези неща не бе важно. Не искаше да мисли за другото — че някой я бе нападнал и най-вероятно бе имал намерение да я убие. Не искаше да мисли какво означава никога повече да не види дъщеря си и да не бъде до баща си, когато животът му свърши.

Вината започна да я гризе, когато осъзна, че в списъка на хората, които щяха да й липсват, не включи съпруга си. Не го мразеше. Той не бе лош човек. Беше чудесен баща, когато си бе вкъщи, което през последната година се случваше все по-рядко. Просто онова, което някога съществуваше между тях, вече го нямаше. Сега имаше само преструвки и напрежение.

Кари още преди време бе осъзнала, че с брака й е свършено. Дейвид също го знаеше. Той бе нещастен като нея, но и двамата предпочитаха да не обръщат внимание на ситуацията. Техният брак се бе превърнал в слона в стаята, за който никой не иска да говори и всички се правят, че не го забелязват. Ако говореха, трябваше да вземат някакво решение, и най-вероятно щяха да се скарат, което щеше да рефлектира върху детето им.

Вместо това те предпочитаха да крият главите си в работа. Кари работеше по предстоящия процес срещу Дал на пълни обороти. Когато се ожениха, Дейвид бе обещаващ млад режисьор на документални филми и сега се опитваше да намери финансова подкрепа за последния си проект. Той прекарваше повечето време в ядене и пиене, кланяше се и ближеше подметките на хора, които можеха да му помогнат да направи филма. За нещастие не получаваше необходимите финанси и трябваше да се задоволи с правенето на случайни реклами за местната телевизия от време на време.

Кари знаеше, че Дейвид е засегнат, обиден и разстроен от нейния успех и от липсата на свой. Беше станал докачлив, раздразнителен и сопнат на тема кариера. Тя се опитваше да бъде търпелива и да го подкрепя, защото си даваше сметка, че самооценката му бе пострадала и самочувствието му е паднало. Но той изглежда се чувстваше доста комфортно в ролята си на жертва, като я караше да върви на пръсти по яйчени черупки около егото му. Тя се умори от това положение и собственото й негодувание и възмущение от него започнаха да растат като брадавици по края на нервите й.

Ако Дейвид знаеше колко много пъти бе прехапвала езика си, за да не го среже, за да му даде възможност да бъде мъж, да не го засегне… И колко много пъти той се бе провалял…

От сълзите в очите й главата й запулсира още по-силно. Тя се опита да ги преглътне. Ако се разплачеше, накрая щеше да се наложи да издуха носа си, което вероятно щеше да бъде толкова болезнено, че сигурно щеше да припадне.

Което може би не бе толкова лоша идея.

На нощната й масичка в зелено светеха цифрите 1:13. От Дейвид все още нямаше никаква следа.

Потенциални спонсори? Глупости, помисли си тя. Подозираше, че мъжът й си има любовница, и се почувства почти облекчена при тази мисъл. Не беше я докосвал от месеци. Не че тя искаше да го прави. Докосването му я караше да се чувства неспокойна и раздразнителна. В същото време идеята, че може би я мамеше, я изкарваше извън релси, защото прекалено лесно можеше да си представи, че го прави нарочно.

Тя вдигна ръце към лицето си в желание да потърка бузите и челото си, но задържа дъха си, когато пръстите й, макар и съвсем леко, докоснаха ожулванията, и се намръщи при болката в гръдния кош и ребрата вследствие дълбокото поемане на въздух.

Анка почука леко на вратата на спалнята и влезе.

— Детективът ми каза да ви проверявам как сте — оправда се тихо момичето.

— Добре съм, Анка.

— Не изглеждате така.

— Предполагам, че не изглеждам — съгласи се Кари. — Обади ли се господин Мур?

— Не. Обаче чух вашият мобилен телефон да звъни преди малко. Не отговорих, разбира се.

— Ще ми го донесеш ли, моля те?

Бавачката се намръщи.

— Вие трябва да спите.

— Ти току-що ме събуди — подчерта Кари. — Само ще проверя съобщенията.

С нещастен вид и мърморейки на шведски нещо най-вероятно неприятно, момичето излезе и се върна с телефона.

— Благодаря — каза Кари. — Върви да си лягаш. Поспи малко. Обещавам, че няма да изпадна в кома.

Анка отново промърмори неодобрението си към чувството за хумор на работодателката си, но покорно излезе от стаята.

Кари натисна копчето за гласова поща, въведе паролата и затвори очи, докато слушаше съобщенията.

Обаждане от Тед Сабин — областен прокурор и неин бивш шеф, който изказваше загрижеността си, след като бе научил за нападението. Обещаваше да вкара в действие цялата си власт, която никак не беше малка, за да помогне за арестуването и наказването на нападателя й.

Обаждане от Кейт Куин — стара приятелка от времето, когато работеше в канцеларията на областния прокурор. Обаждаше се по същата причина, като я уверяваше, че веднага ще дойде при нея, стига да има нужда. Кейт работеше като защитник на жертви и свидетели. Кари никога не беше си и помисляла, че някой ден може да позвъни на приятелката си за професионална помощ.

Сетне гласът на Крис Логън — нетърпелив, разстроен, заплашителен. Обикновеният начин, по който той реагираше на неприятните новини, над които не можеше да има контрол.

— Кари! Мамка му! Току-що чух. Добре ли си? В болницата ли си? Защо, по дяволите, не си взела полицай със себе си на паркинга? Господи! Трябваше да те изпратя въпреки че бях ядосан. Обади ми се!

Тя изтри съобщенията и остави телефона на постелята до себе си. В нея се надигна чувство, което не можеше да определи напълно. Смесица от съжаление, тъга, загуба. Би било хубаво да има до себе си силен човек, който да я защити, към когото да се обърне сега… Някой, на когото да вярва. Едно рамо, на което да се опре.

Но нямаше такъв човек. След тяхната кратка любовна забежка никога повече нямаше да се обади на Логън в търсенето на такъв вид подкрепа. Не че не бе изкушена. След онова, което й каза в кабинета, никога нямаше да го пожелае. Чувстваше се предадена заради евтиното подхвърляне по повод на единствената нощ, прекарана заедно, и повече не можеше да му вярва.

Всъщност никога не беше му вярвала безрезервно, трябваше да признае пред себе си Кари. Не напълно, не абсолютно. И това бе причината оттогава да няма други споделени нощи. Логън бе един голям вързоп от целенасочена амбиция. Той се нуждаеше от победи, искаше да види как правосъдието бива раздадено, без значение какво щеше да коства това на него или на хората около него. Бяха приятели още от дните, когато работеха заедно, но Кари знаеше, че той вижда в нея съперник, конкурент и това така и не й допадна.

Баща й би могъл да бъде до нея, силен и могъщ като Гибралтарската скала, какъвто винаги е бил в живота й. Но сега той бе кажи-речи мъртъв. Тялото му все още живееше, но същността му си бе отишла. В санаториума лежеше само неговата черупка и очакваше всичко да свърши.

Чувствайки се самотна и безцелно носеща се по вълните, Кари затвори очи и изпадна в плитък сън, нарушаван от заплашителни сънища. Сънува нападателя си, който и да беше той. В тъмния театър на мозъка тя лежеше върху студения бетон и се бореше с един мъж, когото не можеше да види. Първоначално лицето му беше черно, празно пространство, сетне постепенно започна да става ясно. Образите проблясваха в мозъка й като светкавици, различни лица при всяко ослепително избухване. Карл Дал. Уейн Хас. Крис Логън. Дейвид. Марлене Хас, чието лице бе частично разложено, а мъртвите й очи бяха изпъкнали от орбитите.

Кари подскочи и се събуди. Извика, опитвайки се да седне. Болката я удари в гърба и тя се претърколи настрани, тъй като гаденето отново се надигна в гърлото й. Беше изпотена, трепереше, дишането й бе забързано. Телефонът под нея иззвъня и я стресна. Дейвид, помисли си тя, наполовина обнадеждена, въпреки че не бе сигурна какво иска да чуе — че се прибира вкъщи или че няма да се върне скоро.

— Дейвид?

На другия край цареше тишина, която продължи дълго време, от което косъмчетата на врата й настръхнаха.

Когато човекът, който звънеше, проговори, тя не разпозна гласа му. Беше нисък дрезгав шепот, думите сякаш се протягаха и бяха странно изкривени.

— Идвам за теб, кучко.

Това беше всичко, което той каза.