Тами Хоуг
Наследство на злото (25)

24.

Ковак силно вярваше в елемента на изненадата. Предупреждението само даваше на хората време да приготвят лъжите си. Той не обичаше да урежда предварително срещите за разпити или интервюта. Беше по-добре да се появи неочаквано. Неочакваната поява на ченге от отдел „Убийства“ с много въпроси обикновено разтреперваше гражданите.

Разбира се, Ковак знаеше, че няма да успее да осъществи напълно елемента „изненада“ върху свидетелите по алибито на Дейвид Мур. Не се съмняваше нито за секунда, че в мига, в който бе излязъл през вратата на семейство Мур, Дейвид веднага е вдигнал мобилния си телефон.

След като Лиска си тръгна, той потърси Едмънд Айвърс и Джини Бърд в базата данни. И двамата излязоха чисти, без каквито и да е криминални прояви.

Ковак опита в „Гугъл“. Оттам научи, че — както бе казал Дейвид Мур — Едмънд Айвърс бе предприемач, на петдесет и седем години и беше спечелил богатството си от верига мултиплексни киносалони в Градовете близнаци и Чикаго. Имаше офиси в центъра на града, къща в богаташкия квартал на Едина и място на езерото Минетонка, където бреговата линия бе осеяна с имения на повече от сто години. Беше в борда на няколко филмови съвета и половин дузина благотворителни комитети. Един мъж, който очевидно бе далеч от порицание, но в очите на Ковак такива бяха хората, които много често държаха най-страшните скелети в своите гардероби.

Джини Бърд пък въобще не съществуваше. Ковак не успя да я намери никъде. Опита най-различни вариации на първото й име — Вирджиния, Дженифър, Джени, Джинифър… Нищо. Опита и варианти на последното име. Пак нищо. Нямаше я в телефонния указател, на нейно име нямаше регистрирана кола. Не бе в списъците на избирателите, нито в данъчните регистри на щата Минесота.

Мур твърдеше, че Джини Бърд била „колежка“ на Айвърс, така че той би трябвало да има адреса и телефонния й номер.

Ковак погледна часовника си. Стомахът му се възмущаваше и ръмжеше като куче. Нуждаеше се от обяд, от един галон кафе и около три пакета цигари. Ако нямаше да си изкълчи рамото би се потупал сам по гърба за спирането на цигарите. Винаги бе преживявал големите разследвания с кофеин, никотин и адреналин.

Мобилният му телефон иззвъня, преди да се замисли по-задълбочено за падането си зад борда.

— Ковак слуша.

— Детектив Ковак, казвам се Едмънд Айвърс.

Елементът на изненадата се бе обърнал и бе ударил точно него. Истински първокласен удар. Моментално си помисли, че това може би е знак за нещо гнило.

— Господин Айвърс? Предполагам, че сте говорил с Дейвид Мур.

— Да. Чух за нападението над съдия Мур снощи. Обадих се веднага на Дейвид, разбира се. Той ми каза, че имате въпроси.

— Така е, имам — отговори Ковак. — Тъкмо излизах. Може ли да се срещнем някъде?

— Аз съм в моя офис. Имате ли адреса?

— Ще бъда там до половин час.

 

 

Офисът на Едмънд Айвърс в центъра беше лъскав, модерен, скъпо обзаведен, какъвто бе и самият той. Дребен, безупречен на външен вид мъж с късо подстригана прошарена брада и морскосин костюм на тънки райета, който сигурно струваше колкото цялата месечна заплата на Ковак. Риза на почти невидими райета, яркочервена вратовръзка и същата кърпичка в джобчето. Ковак не вярваше на хора с подходяща кърпичка в джобчето — те винаги мислеха прекалено много за себе си. Обувките най-вероятно бяха изработени ръчно от слепи монаси в италианските Алпи.

Ковак го огледа и си направи заключението: негодник.

Айвърс го посрещна на рецепцията с прекалено приятелска усмивка и здраво ръкостискане на меката си длан. Беше от онези мъже, които всяка седмица ходят на маникюр.

— Детектив, радвам се, че успях да ви намеря.

— Защо? — изненада се Ковак. — Повечето хора се опитват да ме избягват.

— Исках да отстраня всяко подозрение, което може да имате към Дейвид.

Ковак учудено вдигна вежди.

— Нима сте толкова близки?

Айвърс се усмихна като обигран политик.

— Познавам Дейвид от няколко години. Той е добър и възпитан човек. Не може да има нищо общо с онова, което се е случило на жена му миналата вечер.

— Твърди, че сте били заедно.

— Да. Срещнахме се за по едно питие в лоби бара на „Маркуит“. Към седем.

— Как ви се видя той? Нервен, нетърпелив, отпуснат, спокоен…

— Изглеждаше напълно нормално.

— Каза ли нещо за съпругата си?

— Не си спомням. Говорихме за бизнес. — Айвърс посочи с ръка към коридора. — Да отидем в моя офис, детектив. Ще се чувстваме по-комфортно там. Искате ли нещо? Вода? Безалкохолно? Бих ви предложил кафе, но съм напълно невежа в приготвянето му. Ако не беше персоналът ми, щях да пия само чай. Мога да сваря водата и това е всичко.

— Не искам нищо, благодаря.

От офиса в края на коридора се откриваше главозамайваща гледка към града. Двете стени бяха от пода до тавана целите в стъкло. Имаше огромно бюро в стил арт деко от махагон и един стол за посетители, в който седеше жена.

Ковак моментално я прецени. Джини Бърд. Още един задкулисен удар. Това съвсем не му харесваше. Беше постановка и очевидно те го мислеха за тъп и несъобразителен.

Тя не изглеждаше както си я бе представял. Беше дребничка и слаба, с изключение на пищните, неестествено едри гърди. Сигурно бяха пълни със силикон. Привлекателна, но не по начина, по който жена би привлякла неговото внимание. И не само това. Беше облечена в скъпи бежови панталони от камилска вълна и копринена блуза с ръждив цвят. Гримът й бе безупречен. И въпреки това имаше нещо в нея, която я правеше да изглежда евтина. Нещо в изтощените скули на издълженото лице, във формата и разположението на очите, в извивката, по която русата й коса падаше до раменете, събуждаше тръпка на погнуса.

Или може би причината да я намрази моментално бе, че тази жена бе чукал Дейвид Мур, докато съпругата му е лежала пребита в болничното легло.

— Детектив Ковак — обърна се към него Айвърс, — да ви представя Джини Бърд. Тя също беше с нас цялата вечер.

— Госпожице Бърд!

Жената не помръдна, освен да предложи на Ковак отпуснатата си ръка, когато той приближи до нея. Тя не искаше да е тук и със сигурност не искаше да има нищо общо с полицейски детектив.

Краят на носа й беше червен, сякаш й беше студено или бе плакала.

Наркоманка, най-вероятно кокаин, помисли си Ковак. Бледността, мършавостта… Характерните признаци, отсъди той. Приличаше на проститутка, пристрастена към наркотиците, която някой се бе опитал да представи за нещо по-добро, по-легитимно.

— Значи вие тримата бяхте в града до два часа сутринта? — рече Ковак. — Дълга вечер е било.

— Говорихме за новия проект на Дейвид — обясни Айвърс, отивайки към бюфета, за да си налее чаша вода от кана, в която плуваха дузина лимонови резенчета. — Той носеше със себе си и документи за уточняване.

— Това въобще не ме интересува — прекъсна го грубо Ковак. — Вие подкрепяте ли го?

— Да.

— А вие, госпожице Бърд, какво е вашето участие във всичко това?

Тя изглеждаше стресната от факта, че й бе обърнал внимание. Тъкмо отвори устата си да каже нещо и Айвърс я изпревари.

— Джини е нашият директор по кастинга. Тя ще пресява актьорите за филма.

— И заради това трябва да присъства при уреждането на сделките? — попита Ковак с явно съмнение.

— Джини е много талантлива, има страхотни инстинкти. Исках да има поглед върху проекта.

Ковак погледна директно жената.

— Нейните таланти включват ли способността да говори?

Айвърс се разсмя. Опитваше се да играе ролята на весел домакин.

— Извинявай, Джини. Жена ми винаги ме мъмри, че не давам на никого да каже и една дума. Страхувам се, че не мога да се променя.

— Ами опитайте — отвърна безцеремонно Ковак. Сетне се обърна към жената. — Нова ли сте в града, госпожице Бърд?

— Не — отговори тя, като сключи вежди. Гласът й бе неочаквано силен, като ръкостискането.

— Наскоро омъжена?

— Не. Защо?

— Ами защото, знаете ли, тази сутрин се порових, за да намеря телефонен номер или адрес, но не успях да открия нищо. Изглежда в щат Минесота никой не знае, че вие съществувате.

— Аз съм от Уисконсин — бързо отвърна жената. — Живея в Хъдсън.

Това бе от другата страна на река Сен Кроа. За жителите на градчетата от източния й бряг Градовете близнаци бяха само на десет минути път.

— Така ли? — изненада се Ковак. — Хубаво място. Имам приятел в Хъдсън. Рей Фармър. Шеф е на полицията там. Може би го познавате?

— Не, не го познавам — отвърна бързо Джини и погледна към Айвърс. — Не съм живяла там дълго.

И все пак тя не бе новодошла на територията на столицата. Откъдето и да беше, бе една скапана лъжкиня.

— Откъде сте родом?

— Илинойс.

Ковак вдигна вежди така, сякаш смяташе всички хора от Илинойс за особено съмнителни.

— Знаете ли, проверих в ресторанта — продължи той. — Казаха ми, че в петък вечер затварят в единадесет и половина.

— Да — съгласи се Айвърс. — Продължихме разговора в бара.

— Значи, ако разпитам някой от работещите в бара, той ще потвърди, че вие тримата сте били там, докато е затворил?

Любезното настроение на Айвърс бе стигнало почти до точката на кипене.

— И защо ще го правите, детектив? Да не би да сме нарушили някой закон, за който не съм чувал? Мислех, че се интересувате къде е бил Дейвид Мур по време на нападението над жена му. Какво ви засяга дали сме седели в бара до два сутринта?

— Просто покривам базите, господин Айвърс — отговори му Ковак. — Да предположим, само хипотетично, че някой е наел някой друг да нападне съдия Мур. Първият може да се е срещнал с втория по-късно, за да му плати за работата.

— Дейвид никога няма да направи нещо подобно — намеси се Джини, едва ли не засегната заради Мур.

Ковак я погледна изненадано.

— Толкова добре ли го познавате?

— Просто не е такъв човек.

— Аз съм ченге от много време, госпожице Бърд. И мога да ви кажа, че съм виждал хората да правят невъобразими неща. Хора, за които никога не бихте предположили, че са способни на подобно нещо. Някой, който е бил докаран до ръба или е бил сгащен в ъгъла — никога не можеш да знаеш на какво е способен. Хора, които виждат, че някой е застанал между тях и свободата им или между тях и парите. Те ще изберат най-краткия път между двете точки и горко му на оня, който е застанал на пътя им.

— Говорите за Дейвид сякаш е престъпник — рече разгневено Джини.

— Не знам дали не е — отговори й Ковак. — Не знам дали вие не сте. Това е смисълът на разследването, разбрахте ли? Да си пъхнеш носа в отворената врата на гардероба и да разгледаш скелетите в него. Всеки човек има поне по един скелет в дрешника.

— Но това е нелепо — намеси се Айвърс, който вече явно беше раздразнен. — Кари Мур е била нападната на паркинга. Съпругът й е бил с нас от седем часа. Това ли е всичко, което ви е необходимо да знаете, детектив Ковак?

— Да.

— Добре. Вече го знаете.

— Предполагам, че току-що най-любезно ме поканихте да си вървя.

— Навън по улиците се разхожда на свобода троен убиец. Сигурен съм, че имате да свършите нещо по-полезно, отколкото да задавате безсмислени въпроси тук.

Ковак се усмихна леко, докато отиваше към вратата.

— Но вие не разбирате, господин Айвърс, в това е красотата на моята работа. Няма нито един въпрос, който да е безсмислен. Благодаря за времето, което ми отделихте — продължи той, като кимна леко към жената. — Бяхте ми много полезни.