Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ковак/Лиска (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Prior Bad Acts, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Корекция и форматиране
beertobeer (2011)

Издание:

Тами Хоуг. Наследство на злото

ИК „Бард“, София, 2007

Редактор: Радка Бояджиева

ISBN: 978–954–585–773–7

История

  1. — Добавяне

33.

Ковак включи полицейските светлини, докато караше по улиците, опитвайки се да зърне колата на Дейвид Мур. Беше готов да се обзаложи, че ще отиде направо в апартамента, за който плащаше. Джини Бърд бе казала, че там живеели паралии.

Той забеляза големия мерцедес да стои на следващия светофар и изгаси полицейските светлини, за да не го подплаши.

Мур мина през кръстовището и зави по отбивката към магистралата. Ковак го последва, натисна газта и го задмина на две ленти от него. Мъжът на Кари не познаваше колата му и едва ли щеше да се оглежда за него. Мисълта му сигурно все още бе заета със сцената, която се бе разиграла между него и жена му, или обмисляше какво трябва да направи.

Ковак излезе от магистралата и подкара направо към голяма сграда с апартаменти. Това бе хубаво място в скъпо предградие. Съвсем нова постройка с прекрасно оформени площи наоколо и подземен гараж със затворена врата. Обаче нямаше портиер, нито пазач.

Списъкът на наемателите бе закачен на медната табелка със звънците до вратата, водеща към малко фоайе. Ковак прегледа имената.

Бърд, В. Апартамент 309.

Докато се питаше дали да позвъни, на алеята се появи един бял „Лексус“. Вратата на гаража зажужа и затрака, докато се вдигаше.

Ковак се отдалечи от входа на сградата надолу по тротоара, безгрижно и разсеяно, все едно се разхождаше. Лексусът влезе в гаража. Той изчака, докато колата зави надясно в търсене на място за паркиране, сетне влезе бързо в гаража, като се промуши под спускащата се врата.

Беше просто като фасул да се влезе в сградата, където живущите си въобразяваха, че са в безопасност. Провери дали на тавана има камери. Нямаше нито една.

Ковак не си направи труда да се скрие, а отиде до асансьора, сякаш живееше тук, и натисна бутона за качване. Десет секунди по-късно към него се присъедини шофьорът на лексуса — уморен на вид мъж с червен течащ нос и торбичка от „Аптека Снайдър“.

— Сигурно сте хванал този гаден вирус, дето броди из града? — позаинтересува се Ковак.

Младежът страдалчески завъртя очи.

— По-добре да бях умрял.

— Пийте уиски.

— Помага ли?

Асансьорът пристигна и те се качиха в него. Ковак натисна бутона за третия етаж и погледна към тавана. И тук нямаше камера.

— Това няма значение — отговори. — След няколко чаши вече не ти пука.

— Интересна гледна точка.

— За кой етаж сте?

— Четвъртият. Благодаря.

Те пътуваха в мълчание и си кимнаха за довиждане, когато Ковак слезе на третия етаж.

Той не тръгна по коридора към апартамента на Джини Бърд, а застана встрани на асансьора, очаквайки кабината да слезе до долу и отново да се качи, а вратата да се отвори за Дейвид Мур. Коридорът беше празен. Някой бе закачил яркооранжева табела на стената до асансьора, поканваща всички наематели на събрание през октомври.

ЩЕ СЕ ОБСЪЖДА ВЪПРОСЪТ ЗА КОЛЕДНА УКРАСА НА СГРАДАТА ОТВЪН. НУЖЕН Е КВОРУМ. МОЛЯ, ЕЛАТЕ!

Ковак си помисли дали да напише името на своя досаден съсед с чука и телефонния му номер върху плаката, като експерт по украсата. Велико отмъщение!

Може би след пет минути асансьорът мина надолу и после да се качи обратно. Ковак стоеше пред вратите, така че когато те се отвориха, Дейвид Мур налетя право на него.

— Хей! Внимавайте — извика той, изненадан от препятствието, след което осъзна, че препятствието е Ковак. За част от секундата погледът в очите му премина от изненада в объркване и накрая в подозрение.

Ковак го удари силно в гърдите с двете си ръце, което го запрати обратно в кабината и го подпря до стената, а той самият влезе след него.

— Какво, по дяволите… — започна Мур, опитвайки да се закрепи на краката си.

Ковак го сграбчи за ризата и го завря в ъгъла.

— Чуй ме добре, нещастно лайно! Знам всичко за теб и любовницата ти. Знам всичко за вашите малки срещи тет-а-тет в „Маркуит“ всяка втора седмица.

— И за какво ти е всичко това? Да не си някой от онези перверзници, които го вдигат само ако съществува възможност да бъдат заловени?

— Става дума за теб — процеди през зъби Ковак. — Не ти стиска да застанеш пред жена си и да й признаеш. Искаш някой друг да й каже, че си в града с някаква фуста, която духа за пет стотачки. Нещастен жалък страхливец!

Мур стоеше притиснат в ъгъла, застанал на пръсти, сякаш това щеше да му помогне да стане по-голям от червея, какъвто всъщност беше.

— Не може да се държите така с мен! Нямате право! — развика се той. Лицето му бе червено. Беше повече уплашен, отколкото агресивен. — Това е нападение и… и… бруталност!

Ковак изкриви уста от погнуса.

— Ами хайде де, обади се на ченгетата, кур смачкан! Имам най-малко дванадесет свидетели, които ще се закълнат, че съм играл парчези[1] в Мууз Лодж в Ню Хоуп.

— Ти луд ли си?

— Да, луд съм — отговори саркастично Ковак. — Но не такъв, който си прави срещи в бара, за да плати на човека, кого е наел да пребие жена му.

— Не знам за какво говориш.

— Повръща ми се от теб! — Ковак се обърна и се изплю с погнуса. — Какво си мислиш, Дейвид? Че всички ще допуснат, че жена ти е била нападната, за да я оберат, или някоя откачалка е направила това заради Карл Дал?

— Не съм сторил нищо на Кари!

— И си мислиш, че си го изиграл много умно, като си се показал на обществено място по времето на атаката, и си бил още по-умен, като си използвал мотива си за алиби.

— Какъв мотив?

— Малката играчка, за която си наел този апартамент. Курвата, която е толкова глупава да си мисли, че си точно онова, за което се представяш — един неудачник с голяма уста и илюзии за величие. Ти си просто смешен!

Изражението на лицето на Мур не можеше да бъде описано. Ковак се усмихна като тигър. Беше отворил и двата варела с фъшкии и бе засегнал най-слабите и болезнени места. Малко знание и много умения вършат отлична работа за разбиване на нервите на някой, който крие нещо. Всичките години ровене и газене из утайките и екскрементите на престъпните мозъци го бяха научили повече за човешката природа, отколкото ако бе защитил докторат по психология.

Дейвид Мур бе от онези момчета, които искаха да се чувстват важни. Искаха хората да ги смятат за умни и незаменими. А че трябваше да се наведе и да слезе ниско — чак до стандарта на проститутките, — за да го осъществи, нямаше значение.

— Сега си мислиш откъде знае всичко това този кучи син, нали? — каза все още усмихнат Ковак. — Знам всичко за теб, приятел. Знам вкуса ти към курвите. Цветята, подаръците, скъпите вечери. Знам, че си плащал за всичко това със семейните средства. Знам за навика ти да отсядаш в „Маркуит“, господин Грир. Ходиш там, за да се преструваш на важна клечка, нали? Господинът от Холивуд, филмовият продуцент. Между другото, да използваш моминската фамилия на жена си е свръх гадно. Фройд ще си вземе специален ден, посветен на теб и твоите отношения с жените. Защо е всичко това, Дейвид? Да не би майка ти да ти е свивала сърмите, докато те е учила да пишкаш в гърнето?

Мур мълчеше. Изглежда едва се държеше — сякаш едно погрешно движение и цялата му алтернативна вселена щеше да се сгромоляса върху него.

— Само не мога да разбера къде в целия този малък мръсен пъзел се вписва Едмънд Айвърс. Какво ще спечели човек като него, като те крие и ти помага да си осигуриш алиби?

— Не ми трябва алиби — обади се плахо Мур. — Не съм направил нищо лошо.

Ковак само го погледна. Беше толкова изумен, че за миг замълча.

— Не си направил нищо лошо ли? Господи! Мамиш жена си с курви, харчиш парите й, за да осигуриш тайния си живот. Кое от това не е лошо?

Асансьорът се разклати леко, простена и започна да слиза.

Ковак веднага натисна бутона за втория етаж и издърпа Мур в коридора, когато вратите се отвориха. Вратата за стълбите бе точно вдясно. Той бутна Мур по гърба.

— Я влез за малко в моя офис, задник.

— Майната ти, Ковак — възпротиви се Мур, като се завъртя.

— Съпротивляваш ли се? — попита Ковак, не вярвайки на очите си. — Ти се съпротивляваш? Щото ако се съпротивляваш, работата ти е спукана, приятел.

— Арестуваш ли ме?

— Искаш ли да проведем този разговор в управлението? Щото ще бъда истински щастлив да те закарам там и да те тикна в нашата кутийка за разпити. Това ли искаш? — попита Ковак. — Искаш да вдигнем мизата ли? Искаш да стана безцеремонен? Хайде, давай. Тогава можеш да се обадиш на адвоката си, а аз ще се обадя на Крис Логън и той ще те обвини и ще тикне въшливия ти задник в пандиза. А ако си мислиш, че ще се намери съдия, който да те пусне под гаранция, защото си се опитал да убиеш един от техните, значи си по-тъп, отколкото изглеждаш. Това ли искаш?

— Не съм се опитвал да убия жена си!

Вратата на апартамент 214 се отвори и една жена показа главата си навън.

— Карайте се някъде другаде, иначе ще се обадя на полицията.

Ковак извади значката си от джоба на палтото и я показа.

— Полицията вече е тук, госпожо. Върнете се в апартамента и заключете вратата.

Жената изчезна за секунда.

Ковак отново погледна Дейвид Мур.

— Защо не ми каза нищо за човека, който се е присъединил към малкото ви парти снощи в бара?

Мур погледна встрани. Изглеждаше сконфузен, объркан, сетне сви рамене и разпери ръце. Само първото бе от значение.

— Аз… ами не знам — смотолеви той. — Не го познавам. Защо е трябвало да го споменавам?

— Защото не бива да пропускаш нищо, когато говориш с ченгета, Айнщайн. Това ни кара да бъдем подозрителни, когато открием факта впоследствие. Е, кой беше човекът?

— Айвърс го познава. Той е… ами… той е в бизнеса. Оператор. Само намина. Говорихме за моя проект.

— Как се казва?

— Дон някой си. Не си спомням второто му име.

— Значи намина да си поговорите за твоя проект. Може би щото е заинтересован да свърши онова, което прави за теб, така ли? И ти не си го спомняш. Не ти ли даде визитната си картичка?

— Това бе случаен разговор. Айвърс искаше да ме запознае с него. Това е всичко.

— Тогава защо Айвърс и твоята малка птичка не ми казаха нищо за него?

— Не знам. Сигурно са решили, че не е важно. Той стоя само пет минути.

— И аз трябва да приема тези конски фъшкии за истина?

— Не ме интересува дали вярвате или не.

— Тук вече много грешиш, шампионе. Би трябвало да ти пука. Защото имам властта да разбия дребния ти вонящ живот лайно по лайно и да се разровя с ръжена във всяко гадно парче, за да видя какво се промъква и пълзи зад лъжите ти. А сега смятам да се кача горе и да говоря с малкото ти пиленце, но не в твое присъствие. Уговорихте ли се да лъжете и да говорите едно и също по-рано днес? Репетирахте ли репликите си? Щото аз смятам да бъда гаден лъжец и да й кажа, че ти си проговорил и си ми разказал целия план, така че тя може да направи същото. И този път Айвърс няма да е там, за да слага думите в устата й.

В този миг мобилният телефон на Мур зазвъня някъде из джобовете му.

— Защо не отговориш, Дейв? — предложи Ковак. — Вероятно сега тя има право да знае къде, по дяволите, се губиш.

Мур не се помръдна. Ковак го бутна, мина покрай него, изкачи стълбите до третия етаж и почука на вратата на апартамент 309.

Джини Бърд отвори моментално. Лицето й повехна и с неприятна изненада поздрави Ковак.

— Може ли да вляза? — попита той, като пристъпи в апартамента и я заобиколи.

Мур се появи зад него.

— Не трябва да говориш с него, Джини! Не и без адвокат.

Ковак вдигна вежди.

— Госпожица Бърд не е арестувана. Защо би трябвало да иска адвокат?

Джини Бърд приличаше на сърна, заслепена от светлината на фарове. Нямо като чувал с картофи беше това момиче. Активите й бяха изложени на показ съвсем открито. Яркочервена коприна и дантели бяха подредени артистично във формата на камизолка и прашки върху неестествено кръглите й гърди и тънка фигура. Върху този ансамбъл бе наметнала пурпурен халат, който вероятно бе нейната версия за скромност. Той стигаше едва до горната част на бедрата й. Балансираше върху сребърни чехли с високи токчета, напълно готова да предложи утеха, комфорт и горещ до бяло секс на бедния, преследван и обсаден от всички страни Дейвид Мур.

Ковак се огледа. Паркет на пода, бял килим през трапезарията чак до малка газова камина с гранитна облицовка. Съвременно обзавеждане — хром, стъкло, кожа.

— Хубава квартирка — каза Ковак. — Но сме много далеч от Хъдсън, Уисконсин. Трябва да сте много добра в онова, което вършите, за да имате такова местенце от тази страна на реката, че и от другата, госпожице Бърд.

— Джини е директор по кастинга… — започна Мур.

Ковак се обърна към него.

— Ти по-добре мълчи, задник! Прекъсваш полицейско разследване. Можеш да седиш и да си дъвчеш езика, или ще те просна с лице към пода в коридора, вързан като прасе.

— Няма да посмеете — изрепчи се Мур.

— Хей, нали точно ти реши, че съм луд? Не знаеш на какво съм способен. Искаш ли да го научиш по лошия начин?

Мур вдигна ръце и направи няколко крачки към трапезарията.

Ковак се обърна към Джини.

— Госпожице Бърд, миналата нощ бяхте в хотел „Маркуит“, за да изпиете няколко питиета с вашия приятел тук, с Едмънд Айвърс и с още един човек, който случайно е наминал. Кой беше този мъж?

Очите й се стрелнаха към Мур. Ковак се премести и застана така, че тя да не може го вижда.

— Дон… някой си — отговори Джини. — В бара беше шумно. Не чух второто му име.

— И какво правеше той там?

— Не знам. Не обърнах внимание.

Тя се премести леко вляво, опитвайки се отново да установи визуален контакт с Мур.

— Какво има, госпожице Бърд? — попита Ковак. — Не помните ли репликите си?

— Няма нищо за помнене — отвърна тя. — Не знам нищо, което може да ви бъде от помощ.

— Не знаете за плащането? Сумата от двадесет и пет хиляди долара да ви говори нещо?

Беше казал на Дейвид Мур, че ще блъфира пред нея и ще го натопи, че е признал, но трябваше да действа много внимателно. За един по-умен адвокат нямаше да бъде никак трудно да отхвърли всичко, което клиентът му е признал, без предварително да му бъдат прочетени правата. Един добър адвокат можеше да отхвърли дори признание и след като правата на клиента са му били прочетени. Те можеха да спорят и доказват, че полицията е нарушила гражданските им права, като им е отказала адвокат, въпреки че едно от първите неща в предупреждението „Миранда“ е правото на адвокат. Или да доказват, че клиентът им не е бил на себе си, разумът му е бил замъглен и всякакви други адвокатски щуротии от този род.

— Не знам за какво говорите — отговори Джини Бърд.

Очите й бяха леко стъклени. Краят на носа й бе зачервен. Ковак се огледа из стаята, надявайки се да зърне принадлежности за смъркане на кокаин. Тогава можеше да я арестува, да я разпита в управлението и да изкара всичките й ангели. Но не се виждаше нищо. Естествено.

— Аха, значи не знаете нищо за това, че гаджето ви е платил на друг, за да го отърве от жена му?

— Дейвид няма да направи това — отвърна непреклонно тя. — Никога. Защо просто не ни оставите на спокойствие? Ние искаме само да бъдем щастливи.

— Оооо, да — провлече иронично Ковак. — И пречката за щастието ви е госпожа Мур. Затова някой се е опитал да премахне тази пречка миналата нощ. Ако знаете кой е този някой и не ми кажете, ставате съучастник. Ако сте знаела какво ще се извърши, преди да е станало, тогава е конспирация. И в единия, и в другия случай отивате в затвора.

— Не мога да ви кажа нищо, защото няма нищо за казване — продължи Джини Бърд. — Дейвид се развежда с нея. Вече й е казал тази вечер.

— Той ли се развежда? — ококори се Ковак, поглеждайки към Мур. — Виж ти, какъв интересен обрат.

— Мисля, че сега трябва да си вървите, детектив — каза Джини Бърд. — Знам си правата.

Явно й е било обяснено от адвоката, който агенцията за компаньонки е изпратила да я освободи под гаранция, когато за пръв път са я арестували за получаване на пари за сексуални услуги, помисли си Ковак. Господи! Какъв идиот беше Дейвид Мур! Да захвърли жена като Кари и прекрасната си дъщеричка заради тази проскубана кокошка, пардон, пиленце.

Той се обърна към Мур и поклати глава.

— Братче, ти сигурно си глупакът на всички времена.

Мур не отвърна нищо.

— Пак ще се видим — обеща Ковак по пътя към вратата. — И следващия път ще дойда със заповед. Позволете да ви дам едно безплатно предупреждение, господин Мур. Ако открия и един косъм от доказателство, което да ви свързва с атаката срещу съпругата ви, ще пусна ада да се изсипе отгоре ви.

 

 

Когато отново излезе на улицата, Ковак отиде до полицейската кола без отличителни знаци, на която бе наредено да следи Дейвид Мур, и заръча на офицерите да му се обадят, ако Мур излезе и тръгне нанякъде.

Върна се в собствената си кола, седна зад волана и известно време остана така, докато чакаше кръвното му да падне. Искаше да разпори Дейвид Мур. Искаше този тип да е виновен. Искаше някой да изкиха истинското име на Дон Незнамсикой, за който се твърдеше, че бил оператор, така че да го постави под светлината на прожекторите и да го накара да изплюе и майчиното си мляко, а заедно с него и връзката си с Мур.

Ето това искаше. Проблемът бе, че не биваше да иска нищо. Един добър детектив не си прави заключения, докато не е събрал всички факти. Да вземеш прекалено присърце престъплението — или жертвата на престъпление — бе първата спирка по пътя към лудостта. Или към цивилния живот. Ако някой го бе видял как блъска Дейвид Мур в кабината на асансьора, неверният съпруг на Кари щеше да има отличен свидетел за бруталното му нападение.

И все пак… със сигурност можеше да каже, че след като го направи, се почувства отлично.

Докато се наслаждаваше на момента, телефонът му иззвъня.

— Ковак слуша.

— Лиска съм.

— О!

— Защо ми се струва, че не си особено щастлив да ме чуеш? Я да помисля — рече тя саркастично. — Кой очакваше да ти се обади? Савската царица? Катрин Зита-Джоунс? Океана Акробатката?

— Има ли причина да говоря с теб? — попита Ковак.

Беше ядосан, защото действително се бе надявал обаждането да е от Кари. А ако Лиска разбереше това, щеше да го скъса от подигравки и заяждане. Глупак, глупак, пълен глупак!

— Да — отвърна партньорката му. — Налага се пак да се отбиеш в болницата.

— Защо?

— Защото днес Кени Скот е бил посетен от твоя приятел Стан Демпси.

Бележки

[1] Игра с дискове, възприета от индианците. — Б.пр.