Тами Хоуг
Наследство на злото (27)

26.

Стан караше внимателно, спазвайки ограниченията за скорост и всички закони по пътищата. Фактът, че онова, което бе намислил и планирал в главата си, бе против законите на Бога и човека, бе регистриран в мозъка му по особен и абстрактен начин. Единственият закон, по който работеше и на който се подчиняваше сега, бе законът на джунглата — око за око, зъб за зъб.

Сега това беше неговото дело. Свещената му мисия. Да хване виновните и да ги накара да платят за онова, което бяха сторили на Марлене Хас и онези две малки и невинни дечица. А също и че бяха позволили на Карл Дал да избяга. Сякаш такъв боклук като него имаше някакви права! А какво да кажем за правата на жертвите?

Ако системата не отсъдеше справедливост и не въздадеше възмездие, значи това беше работа на Стан. Това беше неговата цел. Това щеше да бъде последното му дело на земята. Той повече нямаше никакви причини да остане тук. С кариерата му бе свършено, а освен нея Стан нямаше нищо друго. Ако не можеше да бъде ченге, нямаше смисъл да съществува. Ако престанеше да работи като полицай, щеше да престане и да живее.

В известен смисъл това вече се бе случило. Хората си мислеха, че Стан Демпси, когото познаваха, го няма. Че си е отишъл. Не че някой някога бе направил дори минимално усилие да го опознае. Тази част от живота му вече бе приключила, оставяйки го в известен смисъл вцепенен, но много по-жив, отколкото е бил всякога в друг смисъл.

„Така става, когато си изгубиш разсъдъка“ — мислеше си Стан, но не изпитваше никакви емоции. Никакъв страх, паника или отчаяние.

Кени Скот, адвокатът на Карл Дал, живееше в обикновена и с нищо незабележителна къща в незабележителен квартал. Къщата не бе много различна от собствената къща на Стан, построена през петдесетте години, на етаж и половина, правоъгълна като всички останали правоъгълници в квартала.

Хвойновите храсти бяха обрасли, а тревата в двора изглеждаше оскъдна и рехава, сякаш Скот никога не беше я подхранвал с торове или разрохквал. Стан поклати неодобрително глава, като паркира пикапа малко по-надолу. Дворовете трябва да се поддържат, човек трябва да се грижи за тях. Ако някой позволи дворът му да се занемари, това говори за липса на характер. Поне Стан смяташе така. И освен това вече знаеше, че Кени Скот няма характер.

Излезе от пикапа, взе малък сак със себе си и тръгна по тротоара към къщата. От другата страна на улицата няколко момчета играеха футбол в предния двор. Те не му обърнаха никакво внимание. Една жена се бореше с бебешка количка, като се опитваше да я качи в миниван на алеята през две къщи от вратата на Скот. Тя дори не го погледна, когато мина покрай нея. Винаги е бил човек, когото никой не забелязваше. Много пъти това бе работило в негова полза.

Той зави по алеята към къщата на Кени Скот и заобиколи отзад. Имаше малко бетонно патио с черен грил на него, кръгла маса със стъклена повърхност и чадър, стърчащ от дупката в центъра й, както и четири метални стола със зелени възглавнички.

Стан остави сака си върху масата, отвори ципа и избра пистолет А 22. Малък, тих, безшумен. Много престъпници мислеха, че трябва да носят големи пушкала. Четиридесет и четвърти калибър, или 357-ми. Това си беше чиста глупост. Беше продиктувано от комплекси — идиотите винаги се опитват да изглеждат като големи мъже. А 22 вършеше същата работа, но вдигаше много малко шум, създаваше много малко мръсотия и за стрелеца беше лесно да го пъхне в джоба си и просто да се отдалечи от мястото на престъплението заедно с него.

Той затвори ципа на сака и преметна дръжката му през рамо, като избута торбата отзад, за да не му пречи. Сетне отиде до задната врата и почука.

Вътре се чуваше телевизор. Кени Скот сигурно гледаше футболния мач на колежанския отбор. Самият Стан бе заклет фен на колежанския футбол — в частност на Мичиганските Росомахи. Но както всичко в живота му, това бе нещо, което само той знаеше. Защото никой друг не беше си направил труда някога да го попита.

Той почука повторно.

Адвокатът мина през кухнята, изглеждаше озадачен. Стан можеше да го види през стъклото на задната врата. Скот погледна през него, все още изглеждаше объркан.

— Детектив? Какво правите тук? — попита той, като отвори вратата.

— Господин адвокат — отвърна Стан, — може ли да отнема момент от времето ви?

Скот все още не знаеше какво да мисли, но отстъпи крачка назад, защото познаваше полицая. Стан влезе вътре и насочи своя А 22 в лицето му.

Очите на адвоката се разшириха.

— Какво става, по дяволите?

— Обърни се, господин Скот.

— Ти наред ли си? Да не си полудял?

— Да, сър, полудял съм — отговори равнодушно Стан. — Обърни се! Застани до стената!

Реалността на ситуацията започна да се прояснява пред адвоката. Очите му се напълниха със сълзи.

— Какво искаш от мен? — попита разтреперан той. — Нищо не съм ти направил.

Стан искаше да се изсмее на глас, но не го направи. Как можеше Кени Скот да мисли, че действията му като адвокат на Карл Дал не бяха повлияли и не бяха направили нищо на никого?

— Обърни се! Няма да повтарям, господин Скот.

Кени Скот не реагира. Не можеше да повярва, че това действително се случва.

Стан го удари с пистолета през лицето, което запрати главата му на една страна. Кръвта плисна и изцапа избелялата бежова стена. Стан си помисли, че може да види как отделните капчици летят със забавено движение, променяйки формата и размера си и се пръсват като звезди в мига, в който докоснат повърхността на стената.

Звукът стигна до него леко забавено, сетне бързо го сграбчи като някакъв специален ефект във филм — звукът от пистолета, блъскащ се в бузата на Кени Скот, стонът от болка, който адвокатът издаде, ударът на собствения му юмрук в стената.

Стан го задържа с лице до стената с оръжието, извади белезниците от левия джоб на якето си и закопча едната, а сетне и другата китка на адвоката зад гърба му.

— Защо правиш това? — отново попита уплашено Скот.

Този път долови страха в гласа му. Скот проумяваше, че нещата не се развиват добре за него. Вероятно вече си бе представил какво щеше да му стори Стан.

Той почувства прилив на сила, която го изпълни и възбуди. Сигурно по същия начин се е чувствал Карл Дал, когато е пленил и упражнил контрол над жертвите си.

— Тръгвай надолу по стълбите — заповяда той, като дръпна Скот и го насочи надясно към стълбите към мазето. Кръвта се стичаше по стената, където бе стояла подпряна главата на Скот. Носът му кървеше, както и дълбоката рана, където мерникът на пистолета бе срязал бузата му.

Адвокатът започна да плаче.

— Моля те, не го прави.

Той вече мисли, че ще умре, помисли си Стан. Значи трябва да е разбрал, че това е, което заслужава.

— Слизай долу!

Бутна го за първоначален тласък. Скот подпря рамото си в рамката на вратата, за да се спре. Стан го сграбчи за ръката, издърпа го и пак го бутна напред.

Адвокатът се спъна, започна да пада, завъртя се странично, опитвайки се да използва стената, за да спре падането и да не си счупи врата.

— Безпомощен ли се чувстваш? — попита Стан. — Мислил ли си, че може би така се е чувствала Марлене Хас, когато твоят клиент я е мъчил? А как са се чувствали онези дечица, когато ги е завел долу в мазето?

— Господи! — произнесе Скот. — Не можеш да ме обвиняваш за това! Аз съм обществен защитник, за Бога! Не избирам кого да защитавам. Да не мислиш, че умирам от желание да защитавам Карл Дал?

— Опитваш се да го измъкнеш — отвърна Стан, бутайки го още едно стъпало надолу.

— Това ми е работата!

— Това е просто една проклета игричка за вас. Ти знаеш какъв е Дал и все пак се опитваш да го измъкнеш, позовавайки се на разни техники.

— Затова съществуват закони…

— За да ги заобиколиш и да позволиш на този болен убиец да се измъкне, независимо какво е сторил на бедните хора. Да му позволиш да продължи да изнасилва и да убие някое друго семейство.

— Обвиняемият се приема за невинен, докато…

— Невинен ли каза?

Стан почувства как яростта се надига в него като стълб от огън.

— Той разряза тази жена! Той изнасили децата и ги обеси на тавана. Аз бях там. Видях ги. Помирисах смъртта им. Имаш ли представа на какво мирише смъртта, адвокат? Бил ли си някога на местопрестъпление?

Скот не му отговори. Разбира се, че не знаеше какво е да стоиш на мястото, където някой човек е умрял от насилствена смърт. Той никога не бе изпитвал обърканите чувства за зло, което се носи и виси във въздуха и се смесва с последните вълни на ужаса. Той не знаеше какво е да ти се струва, че още можеш да чуеш писъците на жертвите, докато животът бива изтръгнат от телата им.

— Ти търсиш вратички, откъдето да измъкнеш тази измет — произнесе горчиво Стан. — Ти си толкова виновен, колкото и Карл Дал. И трябва да си платиш за това.

Подпря с крак гърба на Кени Скот и го блъсна. Адвокатът полетя с главата напред през последните няколко стъпала и се приземи на бетонния под с тъп звук — все едно падна чувал с мокър цимент.

Стан прескочи стенещия човек и отиде до тезгяха до стената. Постави сака си върху него. Отвори ципа, погледна вътре и се опита да реши кое му харесва най-много за този случай.

— Ще бъдеш съден, господи Скот — тържествено обяви той, изваждайки избраното. — И никой няма да се опита да те оправдае и освободи.