Тами Хоуг
Наследство на злото (54)

53.

Тишината продължи твърде дълго и Кари започна да си мисли, че е изоставена. Може да бе оставена на железопътна линия и смъртта всеки момент щеше да я връхлети. Може да бе зарязана на някое сметище и щеше да умре от дехидратация след няколко дена страдание. Можеше да бъде всичко.

Тя потърси с пръсти счупените парчета пластмаса от капака, за да намери някое по-остро, което би могла да използва като оръжие, когато похитителят дойде да я извади.

Чудеше се кой ли можеше да е той. Стан Демпси? Нима бе отишъл толкова далеч? Той беше полицай все пак, за Бога! Как би могъл да започне да наранява хора и може би дори да убива, след като бе служил над двадесет години като офицер в полицията?

Справедливост, беше казал Ковак. Демпси имаше свое собствено мерило за справедливост и възприемаше това понятие по свой начин. Ако в случая изпълняваше акт за въздаване на справедливост, какво ли щеше да бъде наказанието?

Би искала да види видеокасетата, която бе оставил, за да бъде намерена от колегите му. Как се държеше, какъв беше тонът на гласа му? Как изглеждаше? Как звучеше?

Ами ако въобще не беше Стан Демпси? Какво означаваше бележката на Дейвид за 25 000 долара? Ами ако Ковак бе прав от самото начало и съпругът й толкова много искаше да я отстрани от живота си, че бе наел някого да го направи?

Кари се чудеше дали Ковак я търси. Беше почти сигурна, че е така. Вероятно се бе обадил у тях по телефона или бе наминал край къщата, за да пие кафе с нея. Но как щеше да получи представа къде да я търси?

Помисли си и за Луси. Къде беше? Дали бе уплашена? Дали беше с Дейвид или… Въобще беше ли жива?

По чакъла се чу звук от стъпки. В ключалката на багажника влезе ключ и се завъртя.

Когато капакът се вдигна, слънцето удари Кари в очите и я заслепи. Над нея се надвеси нечий силует, но тя не можа да различи чертите. Можеше само да каже, че косата е дълга до раменете. Женска прическа, помисли си Кари.

— Сега можеш да излезеш, Кари. Всичко съм приготвил за теб.

Гласът беше мъжки.

Той се наведе над нея и я вдигна.

Ужасена, Кари замахна със счупеното парче пластмаса и заби върха му някъде в лицето. Мъжът извика и залитна назад.

Да излезе от багажника! Бързо! Навън!

Мисълта й препускаше по-бързо, отколкото тялото й можеше да се движи. Много дълго бе лежала в тесния багажник и се бе схванала, а тялото още я болеше от нападението на паркинга. От сътресението главата й се въртеше, докато се опитваше да се измъкне от колата.

Краката й докоснаха земята, но бяха меки и нестабилни и се огъваха. Кари се подпря на ожулените си колена и болката я прониза. Тя се изправи тромаво и се опита да се втурне напред, да побегне, преди да се е изправила напълно.

Светът около нея се разлюля. Препъна се, падна, опита се отново да стане, отново се препъна и пак падна. Земята сякаш се надигна и я удари. Тази земя бе покрита с втвърден прах и мъртви избелели бурени. Кари простря ръце напред, за да се предпази, и малки камъчета се забиха в дланите й.

Беше истински кошмар, но най-лошата част от него бе, че тя знаеше, че е напълно будна.

Докато се опитваше да се изправи, нечии ръце я хванаха отзад, издърпаха я и я задържаха. Кари се опита да рита, да се бори. Нямаше сили да го надвие и да се освободи. Дори и да имаше, не можеше да му избяга. А дори и да можеше да избяга, нямаше къде. Наоколо се простираше безкрайно поле с пръснати тук-там малки групички голи дървета и ниви с изсъхнали стърнища.

Страхът я превърна в парцалена кукла. Тя се опита да не крещи високо, защото знаеше, че за похитителя най-вероятно страхът й е възбуждащ. Но сълзите напълниха очите й и потекоха по лицето, а Кари не можа да ги спре.

— Не трябва да бягаш — произнесе мек глас. — Аз никога няма да те нараня, Кари. Ти си моят ангел.

Той се обърна към нея и й подаде ръката си.

— О, мили боже! — прошепна Кари, а ужасът се надигна в гърлото й, сграбчи го с хищническите си нокти и я задуши.

Първото нещо, което видя, бе прорезната рана в бузата му, която бе направила с парчето пластмаса. От нея бликаше кръв, стичаше се надолу по челюстта, по шията и падаше върху кафяв пуловер.

Второто нещо, което я шокира, беше гримът — начервени устни, прекалени сенки за очи, размазан туш за мигли, руж върху бузите. Наболата брада беше тъмна под спечения фон дьо тен.

Той вдигна едната си ръка и свали русата перука от главата си.

— Аз съм — обяви тържествено, сякаш беше неин стар и много скъп приятел. — Карл. Карл Дал.