Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ковак/Лиска (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Prior Bad Acts, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Корекция и форматиране
beertobeer (2011)

Издание:

Тами Хоуг. Наследство на злото

ИК „Бард“, София, 2007

Редактор: Радка Бояджиева

ISBN: 978–954–585–773–7

История

  1. — Добавяне

21.

Карл слезе от автобуса на площад Калхун в една модерна част на Минеаполис, известна като горния град, въпреки че всъщност беше на юг от центъра.

Предградието бе пълно с прекрасни ремонтирани и възстановени стари къщи, чудесни дворове и дървета по булеварда. Това бе квартал на млади и амбициозни семейства, на непостоянни и променящи се гей двойки, удобно далеч от критичните очи на пенсионерите.

Нямаше много хора, които да изглеждат като Карл, но той смяташе бързо да поправи това.

Влезе в търговския център на площада — огромен брой бутици и ресторанти бяха натъпкани в стара тухлена сграда, която бе префасонирана и ремонтирана от преуспели предприемачи. Едно отегчено момиче в някакъв павилион на първия етаж го изгледа с погнуса. Когато приближи към нея, Карл си помисли, че ще побегне, но той извади двадесет долара и й каза, че му трябва шапка.

Тя изгледа двайсетачката и алчността в нея надделя. Продаде му обикновена бейзболна шапка цвят каки и не му върна ресто.

Когато тръгна към мъжката тоалетна, той погледна през рамото си и видя, че момичето пъхна банкнотата в чантата си. Нечестността на хората по принцип го караше да клати глава с укор.

В тоалетната смени сплъстените кичури и плетената шапка с новата.

Тъй като беше рано, той бе съвсем сам и реши, че би могъл да се възползва от възможността да измие ръцете и лицето си.

Свалянето на плетената шапка се оказа много болезнен процес. Вълната бе залепнала за окървавената му глава, която Змията бе разбил, блъскайки я в железните решетки. Докато отлепваше малко по малко шапката, раните се отвориха на няколко места и отново потече кръв. Той се огледа в огледалото. Реши, че прилича на герой, излязъл от филм на ужасите — един демон от ада с червени очи. Устната му пулсираше и туптеше ожесточено. Гротескно подута и червена, тя му напомняше за начина, по който бе нагъната нежната кожа между бедрата на женските крака.

За един кратък миг Карл си въобрази, че може да подуши мускусната миризма, която излъчва жена, готова да прави секс. О, как обичаше този момент! Сетне извади зъбната протеза от панталоните си, изплакна я в мивката и я сложи в устата си. Предположи, че в тази част на града нямаше много хора, които се разхождат без зъби. Бейзболната шапка вървеше със слънчевите очила.

Карл спретнато нави ръкавите на ризата си до половината на ръката. С мръсните панталони на просяка обаче не можеше да направи много, освен да навие маншетите. Той свали чорапите си, изхвърли ги в боклука и отново обу обувките. За момента това щеше да свърши работа.

Като спусна козирката на шапката ниско надолу, Карл излезе от тоалетната, после от сградата и тръгна из квартала. С ръце в джобовете той вървеше по тротоарите като човек, който няма никакви грижи. Може би просто бе излязъл от къщи, за да отиде до „Старбъкс“[1]. Може да се е занимавал с градината и затова панталоните му бяха така изцапани.

Докато се разхождаше, оглеждаше къщите. Велосипеди на предната веранда показваха, че в домакинството има повече от един човек. Двойка или семейство. Обръщаше повече внимание на по-малките къщи — един етаж или етаж и половина. Онези, които имаха големи цветни градини, сега повехнали от студа, му казваха, че най-вероятно хората или човекът, който живее там, има много свободно време. Може би бяха по-възрастни или пенсионери.

Една малка спретната къща в стил Кейп Код привлече погледа му. Синя, с бели капаци на прозорците и ограда от дървени колове около предния двор. На входната врата висеше дървена табела, резбована в селски стил, която сякаш казваше „Тук живее моята мила баба“. Карл зави зад ъгъла, сетне зави обратно и тръгна по алеята.

Задните дворове на повечето къщи бяха скрити от високи огради. Оградата на „милата баба“ бе направена от широки вертикални кедрови дъски, избелели от времето до сребристосиво.

Карл се мушна между тази ограда и оградата на съседите, проверявайки дали няма разхлабени дъски, докато вървеше към задната страна на едноместен гараж. Нямаше нито една. Имаше обаче един прозорец на стената на къщата отзад, който бе скрит от улицата с голям люляков храст.

Неочаквано в гаража заработи двигател на автомобил. Скрит зад люляковия храст, Карл наблюдаваше как едно „Волво“ последен модел излезе по алеята. Не можеше да види лицето на шофьора. Жена е, помисли си той, докато наблюдаваше внимателните маневри, с които колата излезе на улицата.

Бабата излизаше. Карл се зачуди дали има и дядо, който остава вътре. Погледна през страничния прозорец на гаража и като видя, че няма никакви инструменти, реши, че в къщата най-вероятно няма мъж.

Прозорецът на задната стена на къщата бе оставен леко отворен, за да влиза чист въздух през топлата есенна сутрин. Идеше зима и тогава никой нямаше да си оставя прозореца отворен поне пет месеца.

Няколко големи и тежки саксии за цветя с мъртви растения в тях бяха оставени встрани от гаража, между него и оградата. Очевидно чакаха да бъдат почистени и прибрани за през зимата. Карл затъркаля най-голямата от тях през тясното място, обърна я с отвора надолу и я използва като стъпало.

След малко работа с ножа за стек на просяка успя да махне мрежата дотолкова, че да се промуши вътре. Когато влезе, внимателно върна мрежата обратно на мястото.

Очакваше къщата да е претъпкана с всевъзможни бабешки вещи — порцеланови пудели и стари сервизи, мебели с дамаска на цветя и дантелени покривчици. Нищо подобно. Мястото приличаше повече на снимка от списание за интериор, със стени в цвят на градински чай и тъмни модерни мебели.

В кухнята Карл откри историята на „Тук живее моята мила баба“. Целият хладилник бе покрит със снимки на нея и други хора — приятели, семейство, внуци. Толкова много усмихнати лица.

От неотворената поща върху плота Карл узна, че името на бабата е Кристин Нийл.

Тя бе в края на петдесетте години, в добра физическа форма, бойна и атлетична. Бягаше маратон. Ходеше на почивка на екзотични места. На няколко снимки бе толкова гологлава, колкото и Карл. На едно от бяганията някакво знаме оповестяваше, че маратонът е в полза на местната група на болните от рак.

Карл отвори хладилника и взе един портокал. Беше студен, сочен и освежаващ. Когато го изяде и изхвърли обелките в кофата за боклук, избърса дръжката на хладилника с кърпа и отиде да потърси банята.

Имаше само една, на долния етаж, непосредствено до спалнята на Кристин Нийл. Бяла и безупречна, тя миришеше на лавандула.

В шкафчето намери конци за зъби, откъсна един и изчисти остатъците от зъбите си — портокалът, който бе изял, парчето от свинска пържола, което бе намерил в боклука по-рано. Извади четката за зъби от държателя й, сложи си паста и изми зъбите си с настървение. Извади протезата си, изчетка я и я върна на мястото й.

След това се съблече и хвърли дрехите на бездомника в улея за пералнята, щастлив да се отърве от тях. Внимателно извади монетите, закрепени към скротума му. Чисто гол седна върху тоалетната и с безкрайно удоволствие изпълни първото си освобождение на вътрешностите като свободен човек. Какво удоволствие, Боже, какъв кеф! Спокойно, без бързане и тревоги!

Взе един брой на „Пийпъл“ и го прелисти. Винаги бе проявявал слаб интерес към заобикалящия го свят. Рядко гледаше телевизия, научаваше новините единствено от плакатите пред кината.

Не познаваше много от звездите. Всички момичета изглеждаха млади, прекалено кльощави и задължително облечени като курви. Сигурно нямаше да е изненада да станат обект на изнасилване и убийство, щом се разхождаха в този вид. Мъжете бяха незабележими. Половината от тях сякаш бяха облечени от Армията на спасението или от магазините „Добра воля“ и нямаха достатъчно самочувствие, което да напълни ризите и гащите им. Повечето се нуждаеха от подстригване и бръснене.

Както и той самият, напомни си Карл.

Душът беше горещ и водата бе силна. Карл се насапуниса целият и изми горния слой мръсотия. Сетне се насапуниса отново, взе розовата самобръсначка на Кристин Нийл от рафтчето и започна да се бръсне — от главата продължи надолу към гърдите и корема. Реши, че е голям късметлия, защото нямаше косми на гърба както повечето мъже, в противен случай щеше да има нужда от помощ.

От корема слезе надолу по бедрата, внимавайки да не се пореже както всяка жена би направила. Сетне смени ножчето и започна най-деликатната част от бръсненето — по слабините си. Карл не можеше да понесе мисълта как космите излизат от тялото му. Това го караше да се усеща мръсен.

Той погали пениса си и го втвърди, което направи бръсненето на скротума по-лесно.

Женски вик прекъсна заниманието му.

Кристин Нийл стоеше на прага на банята като замръзнала. Беше вцепенена от ужас. Погледът й за миг спря в очите на Карл, след това тя се стрелна назад.

Карл изскочи изпод душа, подхлъзна се върху мокрите плочки, но успя да се задържи. Спринтира по коридора и хвана Кристин Нийл в момента, в който посегна към телефона върху кухненския плот. Слушалката издрънча на пода.

Тя беше силна и атлетична жена. Извърташе се, извиваше се под него, блъскаше, риташе и го дращеше. Двамата се бореха на пода, Кристин Нийл грухтеше и се опитваше да вика, задавяйки се от собственото си дишане. Ръката й диво се мяташе по пода в търсене на телефонната слушалка.

Карл успя да изблъска слушалката далеч от нея. Кристин Нийл се хвърли и отчаяно се опита да се изправи на крака. Преди да успее да направи и стъпка Карл я сграбчи за глезена и тя отново падна. Сега вече хлипаше истерично, опитвайки се да извика за помощ.

Извъртя се на една страна и се опита да се измъкне от хватката му в опит да застане на колене.

Карл посегна и я хвана за косата, но тя се изплъзна от ръката му. Жената беше с перука. Той я захвърли настрани и я сграбчи през кръста.

Сега бе по гръб. Ръцете му обхванаха гърлото й и го стиснаха. Тя го биеше с юмруци, опитвайки се да извие тялото си под неговото и да се освободи. Направи опит и да изкрещи. Викът умря още в гърлото й.

Карл стисна още по-силно. Кристин Нийл започна да посинява от липсата на кислород. Езикът й излезе от устата, подут и морав. Очите й изскочиха.

Карл се взря в тях. Опита се да разгадае чувството, което светеше там. Чист животински ужас. Помисли си, че сигурно е ужасно да умреш по този начин — да гледаш лицето на убиеца си и да не намираш там никакво съчувствие, никаква симпатия или съжаление. Реши да си представи, че тя въобще не вижда нищо.

Това не бе нещо лично. Той не таеше нито гняв, нито злоба към тази жена, нямаше никакво желание да я убива. Но не можеше да й позволи да се обади в полицията. Сега трябваше да се движи извън обсега на радара, да остане невидим. Никой нямаше никаква представа къде е. Беше свободен да се движи из града както иска. Освен това имаше планове. Не можеше да позволи на някаква си Кристин Нийл да ги провали. Просто не бе нито практично, нито полезно за него да я остави жива.

Извиването на ръцете й ставаше все по-слабо и по-слабо, докато най-накрая тя престана да прави каквото и да е движение, отпусна безпомощно ръцете си на пода… сетне потръпна… И после нищо. Край.

Карл не махна веднага ръцете си от врата й, просто не спря да я стиска. Не искаше Кристин Нийл да оживее и да получи втори шанс, да се изправи или да извика за помощ. Продължи да я стиска, докато ръцете му отмаляха.

Когато най-накрая я пусна, той приседна до нея на пода. Главата й висеше на една страна, устата й бе отворена и зееше, в очите й нямаше нищо, освен кръвоизливи. Кристин Нийл беше мъртва.

Карл въздъхна. Почина си за един миг, изпъна ръцете и пръстите си, като потърка болезнените напрегнати мускули в горната им част в раменете. След малко стана и замъкна тялото по коридора в спалнята. Свали дрехите й и ги хвърли в улея за пералнята, където бе хвърлил и дрехите на просяка, сетне се върна в спалнята и набута тялото на Кристин Нийл под леглото, като внимателно нагласи воланчетата на покривката.

Изми банята със спирт. Изчисти и каналите. Намери препарат и го изля в мивката и в канала на ваната. В кухнята избърса телефонната слушалка и я върна на стената. Не остави никакви следи от борбата.

Намери вратата за мазето, пъхна купчината дрехи в пералнята — облеклото на просяка и на Кристин Нийл, сложи прах за пране и половин бутилка белина и пусна машината.

Като се върна на първия етаж, вдигна русата перука на Кристин и се върна в спалнята. Влезе в гардеробната да се облече.

От чекмеджето с чорапи Карл избра чифт кафяви и ги обу, като внимаваше да не ги скъса, сетне напъха парите в чатала си, както и собствените си атрибути, колкото му бе възможно. После избра кафява плетена пола с дължина до прасеца и я облече.

От чекмеджето с бельо взе сутиен, но той бе прекалено тесен и стягаше гръдния му кош. Впиваше се в плътта му. Как можеха жените да носят това чудо и да се чувстват удобно!

Остави сутиена и намери опъната тясна тениска, която облече и създаде илюзията за малки гърди с чифт спортни чорапи, свити на топка. Стегнатата блузка ги държеше на място. Върху тениската облече кафяв памучен пуловер.

Обувките, както очакваше, можеше да му създадат проблем. Но когато сравни дължината на своите крака с дължината на обувките на Кристин, се успокои. Избра чифт кафяви ботуши с нисък ток и ги обу. Станаха му толкова точно, като че бяха негови собствени.

Карл се върна отново в банята и продължи да работи по преобразяването си. Като сценичен работник в един театър в Сейнт Луис много пъти внимателно бе наблюдавал как актьорите нанасят пластове от цветове и сенки, създавайки образи върху празното платно на лицата си.

Той сложи за основа фон дьо тен, покривайки с него синините си, очерта очите си с кафява линия, сложи сенки и тъмна спирала. С други сенки с името „Долче Вита“ изрисува подутата си долна устна и създаде впечатление, че има по-сочна горна, използвайки цветен молив.

Когато приключи, застана и разгледа внимателно художественото си произведение в огледалото. Накрая наложи русата перука на Кристин Нийл върху голата си глава.

И така се превърна в жена. Карла.

Никой в града нямаше да търси руса жена, облечена с кафява пола и пуловер.

Последните щрихи по външния му вид бяха копринен шал в кафяво и синьо, който зави около врата, за да скрие адамовата си ябълка и червените белези от белезниците на Змията, и чифт очила с кафяви рамки от костенурка и големи стъкла, каквито носеше жената на президента Кенеди.

Карл отиде в спалнята, наведе се и повдигна воланчетата на покривката. Безжизнените очи на Кристин Нийл гледаха право в него. Устата й бе отворена, подутият й език бе изплезен и висеше. Приличаше на резервен манекен, който е бил свален от витрината и върнат в склада, след което е бил забравен под други излишни и неупотребявани вещи.

— Благодаря, госпожо Нийл — каза с уважение Карл. — Сигурен съм, че сте била приятна дама.

Отново нагласи воланчетата на покривката и излезе, като спря в коридора и взе от гардероба за палта едно кафяво пончо. В кухнята грабна чантата на Кристин Нийл и ключовете за колата й и излезе през задната врата.

Колата в гаража бе тъмносиньо „Волво“. Кожени седалки и всички екстри. Кола, която в тази част на града не изпъкваше и не се различаваше от останалите. Жената наистина бе голяма чистница. В колата бе съвсем чисто и миришеше на лимон.

Карл я изкара от гаража и пусна вратата му с дистанционното. Ако имаше късмет, може би никой нямаше да посети Кристин през уикенда. Ако пък някой дойдеше, просто щеше да установи, че е излязла. Нямаше я Кристин, нито чантата й, нито колата й. Излязла е. Да пазарува може би, или на кино. Ако работеше някъде, нямаше да забележат отсъствието й чак до понеделник. А ако не работеше, щяха да минат дни преди някой да забележи, че я няма.

Дни свобода да използва колата й, да прави каквото иска, да отиде където иска.

Той зави по улицата и се отправи към следващата спирка от плана си — да намери мястото, което щеше да му достави най-голямо удоволствие. Къщата на неговата принцеса — Кари Мур.

Бележки

[1] Верига кафенета, първото е открито в Сиатъл — Б.пр.