Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ковак/Лиска (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Prior Bad Acts, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Корекция и форматиране
beertobeer (2011)

Издание:

Тами Хоуг. Наследство на злото

ИК „Бард“, София, 2007

Редактор: Радка Бояджиева

ISBN: 978–954–585–773–7

История

  1. — Добавяне

9.

След убийствата никой не искаше да приближи къщата на семейство Хас в северната част на Минеаполис. Денем децата минаваха бавно покрай нея с колелата си, болезнено привлечени от мястото и идеята, че тук се е случило нещо толкова жестоко и страшно като убийство. Те се предизвикваха едно друго да приближат до прозорците и да надникнат вътре, особено до прозорците на мазето. Понякога някое хлапе приемаше предизвикателството. Но в повечето случаи се стряскаха и хукваха да бягат.

Уейн Хас и синът му от първия му брак все още живееха там. Табелката „Продава се“ висеше вече повече от година в предния двор. Но нямаше купувачи. Единствените хора, които я огледаха, дойдоха по същите причини като децата, които седяха на колелата си пред къщата, но далеч на улицата.

Никой не искаше да купи къща, в която една млада жена и две деца са били измъчвани и убити, а телата им — осквернени по неописуем, смахнат, безумен начин. Ако някое място щеше да бъде обитавано от духове, то тази къща бе точно такова място. Злото, което е било вътре през оня ужасен ден, сигурно се бе просмукало в нея — в стените, подовете, таваните, основите, — така както димът от огън прониква и никога не изчезва.

Уейн Хас не беше богат човек. Той работеше в завод за пакетиране на месо, окачваше труповете на животните на ченгели и товареше камиони. Водеше приличен живот, но не можеше да си позволи да купи друга къща, без да продаде тази. А никой не я искаше.

Ковак и Лиска спряха колата на напуканата бетонна алея, която водеше към отделен гараж. Приглушена светлина осветяваше предните прозорци на иначе тъмната къща и показваше, че някой вътре гледа телевизия. Въпреки това мястото излъчваше някакво странно настроение на празнота и опустошение. Дворът бе неподдържан, обрасъл на места с бурени или напълно оголял. Някога пред къщата се бе извисявал огромен дъб, но торнадото, което бе връхлетяло през същия онзи съдбоносен летен следобед, го бе изтръгнало с корените, оставяйки моравата гола и къщата открита, изложена на хорските погледи. Знаеха всичко това от снимка, която бе отпечатана на половината първа страница на вестника на другия ден след убийствата.

— Не бих могла да живея в тази къща — напрегнато прошепна Лиска. — Дори не искам да вляза вътре.

— И аз бих живял в контейнер за боклук зад рибния пазар, вместо да се преместя тук — отвърна Ковак.

Макар да не вярваше в суеверия, дори той не би живял в дом, където е станало убийство.

През целия си над двадесетгодишен стаж като детектив Ковак не успя само в едно — да свикне с миризмата на смърт. На света нямаше нищо подобно на нея. Тя висеше във въздуха на мястото на престъплението, така плътна и тежка, че сякаш бе осезателно присъствие. И макар да знаеше, че скоро след като телата бъдат преместени и на мястото дойде екипът по почистване, тя ще изчезне, Ковак вярваше, че споменът за нея никога не си отиваше и че всеки път, когато се върнеше на това място, вонята щеше да изпълва главата му и да преобръща стомаха му.

Втората му съпруга не му позволяваше да влезе вкъщи с костюмите, които е носел на местопрестъпленията с убийство. Наричаше ги неговите „дрехи за трупове“. Той трябваше да ги свали в гаража и да ги остави там, после да се прибере по бельо и да си вземе душ. След това, вместо да ги занесе на химическо чистене или да ги изхвърли на боклука, жена му ги опаковаше и ги носеше в църквата. Сякаш бедните хора в Минеаполис си нямаха достатъчно неприятности и грижи, та трябваше да ходят, миришейки на трупове.

След изчезването на три костюма по този начин Ковак се изхитри и си занесе една смяна дрехи в участъка, като се сприятели с човека, който държеше химическото чистене малко по-надолу по улицата до тях.

Лиска въздъхна.

— Хайде да свършваме, че да се прибера и да лежа будна цяла нощ, измъчвана от вината, че е трябвало да разпитам тези хора.

Уейн Хас дойде до вратата. Изглеждаше така, сякаш искаше да удари някого. Беше мършав, кокалест мъж с големи ръце и още по-големи рамене от носенето на биволски трупове и дебели резени краве месо. Стресът, скръбта и гневът бяха издълбали дълбоки бръчки в руменото му лице, което приличаше на издялано от червено дърво.

— Каква игра разигравате бе, хора? По дяволите! — избухна той, след като погледна вдигнатата карта на Лиска. — По телевизията само за това говорят. Този мръсен убиец е избягал! Как можахте да позволите това да се случи?

— Мога да си представя какво чувствате, господин Хас — започна Ковак.

— Можете дръжки! Нищо не можете! Не вие влязохте в тази къща и не вие намерихте семейството си заклано! А сега мръсното копеле е избягало и е свободно да убива отново…

— Всеки полицай в града го търси — продължи Ковак.

— И това вероятно трябва да ме накара да се почувствам по-добре? Преди всичко вие сте го изтървали!

Ковак не си направи труда да му обясни, че не полицията, а хората на шерифа са изпуснали Карл Дал. Уейн Хас едва ли щеше да разбере разликата. Единственото нещо, което беше важно за него, беше крайният резултат.

— Прав сте — съгласи се той. — Аз също съм много разстроен. Това си е най-големият провал на века. Повярвайте ми, аз и партньорката ми изобщо не искахме да дойдем тук и да ви съобщим, че Карл Дал е избягал. Не искахме дори да дойдем и да ви съобщим за решението на съдия Мур за изслушването на доказателствата.

Хас поклати глава и отстъпи малко от вратата. Ковак се възползва и влезе вътре. Лиска, която сякаш беше миниатюрна, се плъзна край него, заобиколи и огледа с един бърз поглед мястото.

— Ама какво не й е наред на тази жена? — попита Хас. — Как може да каже, че онова, което Дал е правил в миналото, няма нищо общо с клането? Та нали то доказва колко болен мозък има копелето! Съдебните заседатели трябва да го чуят.

— Знам — отвърна Ковак. — Съгласен съм с вас. Човек не се събужда просто един ден и хоп — решава да убива. Тези негодници вървят дълго време към убийството.

— Това е един ужасен проклет кошмар — каза почти на себе си Хас.

— Можем да поставим патрулна кола на улицата пред къщата ви, ако се тревожите, че Дал може да се върне — предложи Лиска.

Хас погледна към телевизора, където един репортер предаваше на живо пред входа на спешното отделение на болницата. Жълтите, сините и червените светлини от полицейските коли и линейките придаваха на сцената карнавална атмосфера. Но на Ковак му се стори, че Хас нито вижда, нито осъзнава това. Изглежда съзнанието и мисълта му бяха на някакво друго място, най-вероятно много по-лошо.

— Не искам нищо от вашите хора — продума най-накрая той.

— Господин Хас? — намеси се Лиска. — Синът ви вкъщи ли е?

— Отиде да гледа баскетболен мач в училище. Защо?

Ковак направи гримаса и загледа объркано.

— Отвратително е, повярвайте ми, знам това. Ако зависеше от мен, не бих ви питал, но трябва да дадем отговор на по-висшето началство.

Хас ги изгледа подозрително, но не каза нищо, изчаквайки да чуе всичко.

— Сигурно сте чул, че по-рано тази вечер съдия Мур бе нападната на паркинга на Правителствения център — обясни Лиска. — Трябва да ви попитаме къде бяхте двамата със сина ви по това време.

— Напуснете къщата ми — рече тихо мъжът, макар че беше съвсем видно как гневът се надига в него.

— Такава е практиката, господин Хас — продължи да обяснява Ковак. — Никой не мисли, че имате нещо общо с нападението. Просто трябва да си свършим работата и да напишем доклад.

— Махайте се от къщата ми — произнесе по-високо Хас. — Вратът му почервеня и Ковак видя как голяма вена пулсира от едната страна. — Вън! Махайте се от къщата ми, дяволите да ви вземат!

Той отиде до предната врата и я отвори толкова широко и така силно, че тя се удари в стената и предните прозорци се разтресоха.

Боби Хас стоеше на верандата, изглеждаше объркан и разтревожен, кафявите му очи бяха широко отворени.

— Татко? Какво става? Кои са тези хора?

— Ние сме от полицията — отвърна Лиска, но момчето гледаше баща си, докато Хас вдигна ръка към слепоочието си и скръцна със зъби.

— Татко!

— Господин Хас! — Ковак пристъпи към него в мига, в който момчето също пристъпи. Хас се преви напред под силата на очевидна болка.

— Да го сложим на стола! — нареди Ковак и двамата с момчето го хванаха под мишниците и го придвижиха до оръфан стар зелен фотьойл на няколко крачки. Ковак погледна Лиска.

— Извикай бърза помощ!

Докато партньорката му вадеше мобилния телефон от джоба на палтото си, Хас й махна с ръка, за да отмени заповедта.

— Няма нужда. Добре съм — настоя той.

— Но не изглеждате добре — отвърна Ковак.

Боби Хас клекна до баща си.

— Сигурно е кръвното му налягане. Скача така, когато се разстрои или ядоса. След минута ще се оправи. Нали, татко? Ще се оправиш, нали?

Хас вдъхна няколко пъти дълбоко и кимна сърдито, очите му бяха вперени в пода. Сега беше блед и лицето му бе влажно от пот.

Ковак погледна момчето.

— Защо не донесеш на баща си чаша вода?

Лиска го последва по коридора.

Ковак се отпусна на едно коляно до стола на Уейн Хас, така че да може да вижда лицето му по-ясно.

— Сигурен ли сте, че не искате да отиде в болницата?

— Просто си вървете — прошепна Хас. — Махайте се оттук.

— Съжалявам, че ви разстроихме така — извини се Ковак. — Понякога работата ни е много гадна и този случай е потвърждение. Но въпросите трябва да бъдат зададени. Ако не покрием всички бази, случаят може да се затлачи. Вие трябва да се грижите за себе си. Системата не помага на хора като вас и на ченгета като мен.

— Просто искам всичко това веднъж завинаги да свърши — отвърна Хас. — Иска ми се и аз да бях умрял онзи ден.

— Имате син, заради когото да живеете.

Хас увеси глава.

Боби Хас и Лиска се върнаха. Синът подаде на баща си чаша с вода. Лиска погледна Ковак и кимна към вратата. Те излязоха на верандата, а Ковак затвори вратата.

— Момчето ще отговори на въпросите ни и ще излезе тук — каза му тя. — Реших, че така ще бъде по-лесно, отколкото този човек да получи удар пред очите ни.

— Какво каза младши за себе си?

— Че след училище бил в града с приятел и отишли да гледат баскетбол тази вечер. Тревожи се за баща си, казва, че здравето му не било добре. Стресът си е взел своето.

— Бедният човечец! — промърмори Ковак и бръкна във вътрешния джоб на палтото си. Извади една цигара и я завъртя между пръстите си сякаш търкаше заешко краче за късмет. — А момчето? Как се държи?

— Уплашен и смутен. Отчасти заради баща си. Отчасти заради нас. Той е на седемнадесет, има пенис, смята се за мъж, което определено го поставя в категорията на глупаците. Може да нападне съдията в гръб.

Ковак й хвърли раздразнен поглед.

— Я не си го изкарвай на мен заради кофтия си любовен живот, Тинкс[1]. Трябваше да знаеш това по-добре, вместо да излизаш с адвокат.

— Което само доказва колко съм отчаяна — промърмори тя. — Стигнала съм до дъното на варела.

— Аха… Не ми се вярва, щом още не си ми начукала среща.

— А може би трябва. Ти си единственият мъж, който отговаря на обажданията ми. — Тя погледна ръката му. — Ти не спря ли да пушиш, от… май от преди три часа?

Ковак се намръщи.

— От три дни. И както виждаш, не пуша.

Лиска проточи врат, за да надникне през прозореца в дневната. Уейн Хас все още седеше на стола. Едната му ръка закриваше очите му, а с другата бе хванал рамото на Боби. Синът потупваше коляното на баща си — успокоителен жест на възрастен човек.

— Както изглежда, момчето бързо се е приспособило — отбеляза иронично тя. — Сигурна съм, това е знак, че здравата се чука. Вследствие на психологическия шок.

— Че кой не го прави?

— Говори за себе си. Аз съм истински стожер на менталното здраве.

— Браво на теб! — похвали я Ковак, гледайки тъжно цигарата си. — Аз пък непрекъснато се чукам и се гордея с това. Работих упорито, за да стигна до това ниво на неврозата.

— Тихо, тихо, той идва — прошепна Лиска.

Боби Хас се шмугна през предната врата и излезе на верандата, като внимаваше да не позволи на старата врата да изскърца. Той беше хубаво момче с мека тъмна къдрава коса и сериозни кафяви очи. Въобще не приличаше на баща си. Докато лицето на Уейн Хас бе като издялано от камък с грубо длето, лицето на момчето бе гладко и меко, с дребни, почти женствени черти. Имаше тънката фигура на велосипедист и бе доста висок за годините си — над метър и осемдесет.

Момчето бе открило тялото на Марлене и осиновените деца само миг преди Уейн Хас да се върне от работа. Според думите на униформените полицаи, които бяха дошли първи на местопрестъплението, а след тях Стан Демпси и партньорът му, Боби отказал да напусне къщата, както и баща си. Той бе стоял с часове на предната веранда, докато колегите от съдебна медицина и криминолозите влизали и излизали, събирали доказателства и изнасяли телата в големи черни чували.

През цялото време Боби Хас стоял на предната веранда, свит в ъгъла, хлипал и повръщал, обвил с ръце коленете си. Неутешим, ужасен, уплашен. Една служителка на „Виктъм Сървис“[2] седнала до него, опитала се да го успокои и убеди да отиде с нея в полицейския участък. Накрая бил заведен в болницата заради сигурността му и останал там цяла нощ, упоен с приспивателни в легло в психиатричното отделение, където бил пазен под наблюдение почти цяла седмица.

Ковак познаваше шока, предизвикан от ужаса да видиш как едно човешко същество е наранило друго. След безброй разследвания на убийства все още имаше случаи, които бяха толкова неописуемо ужасяващи, че шокираха дори него и оставаха завинаги в паметта му като сенки. Боби Хас трябваше да живее със спомена, че е открил телата. Това щеше да го преследва в кошмарите му до края на живота.

— Баща ти добре ли е? — попита го Ковак.

Момчето едновременно сви рамене и кимна с глава, като погледна някъде встрани. Беше объркано и разстроено, постоянно поглеждаше през предния прозорец към баща си.

— Каза да ви кажа, че се е върнал вкъщи направо от работа и не е излизал. Какво става?

Ковак не отговори.

— На него наистина му дойде много — продължи момчето. — Имам предвид решението на съдията.

— Ако си се шляел из града с приятел след училище, откъде знаеш за решението на съдия Мур?

— Чухме хората да говорят. Аз и Стинч влязохме в „Бургер Кинг“.

— Ти как се почувства, Боби? — попита Лиска. — Съдия Мур не позволи досието на Дал да се внесе в съда. Това ядоса ли те?

— По дяволите, да — отвърна той, опитвайки се да изглежда корав. Но не успя напълно. Сложи ръцете си на кръста, а прекалено голямото му яке с логото на футболния отбор на Викингите висеше на раменете и врата му като черупка на костенурка. — Как е могла да направи това? Че този човек е луд! Психар!

— И къде се намира този Бургер Кинг? — попита Ковак.

Момчето го погледна подозрително.

— В града. В центъра… мисля.

— Мислиш? Нали си бил там. Как така не знаеш?

— Ами всички онези високи сгради, които стърчат наоколо с техните въздушни коридори и връзки. Бяхме на много места. Не обърнах внимание.

— И какво прави всъщност в града?

— Мотаех се. Всъщност защо питате?

— Ще трябва да говорим с приятеля ти, Боби — обясни Лиска. Тя беше „доброто ченге“ със склонност към майчинска закрила. — Съдия Мур е била нападната тази вечер. Трябва да знаем къде си бил, когато е станало това.

Боби Хас ги изгледа сякаш им бяха израснали допълнителни глави.

— Вие се шегувате, нали? Не може да говорите сериозно. Нима мислите, че аз съм го извършил?

— Ти ли беше? — попита безмилостно Ковак.

— Не!

— Не знаем кой го е направил, Боби — продължи спокойно Лиска. — Но трябва да сме сигурни за местонахождението ти, така че да имаме основание да те изключим от списъка на заподозрените.

— Такава е процедурата — обясни Ковак. Най-накрая той сложи цигарата в устата си, щракна запалката, смукна дълбоко и издуха дима точно в лицето на Боби Хас. — Стандартна процедура.

Лиска се намръщи, сетне се обърна към отново към момчето.

— Знаем, че за теб и баща ти е било страшен кошмар, Боби. Съжалявам, че трябва да ти зададем тези въпроси, но се налага. Трябва да покрием всички бази, точно както ченгетата, които разследват убийството, покриха всички бази, за да хванат Карл Дал.

Момчето завъртя очи, обърна се встрани, после с гръб.

— Да-а… Виж ти как се обърна всичко.

— Трябва ни информация за приятеля ти — настъпи го нетърпеливо Ковак. — Име, като за начало. Родителите му сигурно не го наричат Стинч.

— Джеръм Уолдън — отвърна неохотно Боби. — Не сме направили нищо нередно.

— Тогава няма за какво да се тревожиш. Но трябва да разбереш защо те разпитваме, Боби — продължи спокойно Лиска. — Трябва да разпитаме всички хора, които имат най-голямо основание да мразят съдия Мур. А това може да сте ти и баща ти.

— Така че ще ти зададем няколко въпроса и ще приключим — довърши Ковак. — За да сме сигурни, че не си ти.

— Нищо не сме направили!

Лиска погледна Ковак.

— Ти не трябваше ли да се обадиш по телефона, детектив?

Ковак направи физиономия, пусна цигарата върху изтърканите, лошо боядисани дъски на пода на верандата и я смачка с обувката си. Сетне хвърли последен поглед на Боби Хас.

— Жени. Какво да ги правиш!

Той слезе от верандата и отиде до последната кола, която им бяха дали от гаража на отдела — една разпадаща се таратайка от гробищата. Седна на мястото на шофьора и зачака.

Бяха се уговорили предварително, че Лиска ще разпита момчето. Макар и на седемнадесет, едно момче без майка си е все пак момче. Имаше по-добър шанс то да се отпусне с нея, да свали защитните си механизми. Ако беше действал, воден от гнева, и си го бе изкарал на съдия Мур, имаше по-голяма вероятност да се почувства виновен пред една жена, която му предлага съчувствие и разбиране.

Ковак мислеше за Кари Мур, лежаща в леглото си от другата страна на железопътната линия. Беше пребита с повече емоции, отколкото проявяваха обикновените престъпници. Те просто блъскаха и грабваха плячката. Удряй и бягай. Не се мотаеха повече от секунда.

Зад това нападение стоеше ярост.

Лиска даде на Боби Хас визитната си картичка, потупа го по ръката и го остави на верандата.

Ковак запали мотора.

— Е, какво мислиш? — попита я той, когато тя закопча колана и дълбоко въздъхна.

— Мисля, че искам да си отида вкъщи и да прегърна момчетата си.

Бележки

[1] Галено от Тинкър Бел — миниатюрната ревнива фея с крила от „Питър Пан“. — Б.пр.

[2] Социална служба за работа с жертви на насилие. — Б.пр.