Тами Хоуг
Наследство на злото (6)

5.

В петък вечер спешното отделение в Окръжния медицински център обикновено приличаше на буйно рок парти за Хелоуин, но все още беше рано. Вампирите, таласъмите и бандитите все още си бяха по къщите, нагласяха пръстените на носовете си и лъскаха татуировките си.

— Ама това е самият Сам Ковак! Дяволите да ме вземат! Що не ми го начукаш странично!

— Нима може да го направи? — попита скептично Лиска. — Е, сигурна бях, че нашият Сам има скрити таланти.

Катлийн Кейси — сестра в травматологията и истински питбул на спешното отделение — махна с ръка за оправдание, докато вървеше към тях.

— Да не мислиш, че знам! Но предпочитам да открия това, вместо да се разправям с онези хора там.

Тя завъртя очи към чакалнята, където репортери и телевизионни екипи бяха накацали по мебелите като ято лешояди.

— Боже, пази ни от медиите! Дай ми своята улична измет всяка нощ вместо тях.

Сякаш водени от шесто чувство няколко от репортерите забелязаха Ковак и се запътиха към него.

— Ковак!

— Детектив!

— Имате ли някакви следи…

— Знаете ли какво е предизвикало нападението…

— Има ли нещо общо с решението по случая Дал?

Обичайната какофония. Скорострелни пожарникарски въпроси, но те отлично знаеха, че няма да отговори. Ковак вдигна ръка, за да ги спре.

— Без коментар.

Кейси пристъпи заплашително към тях, като ги пъдеше с ръце като досадно ято пилци.

— Връщайте се обратно по местата си, преди да съм извадила моя „Тейзър“^[1].

Кейси имаше опит с войните. Ковак я наричаше Железния леприкорн^[2]. Тя бе висока никаквите метър и седемдесет и пет и имаше милото лице на ирландска майка, оградено от тъмночервена коса, което привличаше хората и ги предразполагаше към откровеност, а после можеше да захапе като истински питбул и да избухне по особено впечатляващ начин.

Ковак я познаваше от памтивека. Тя беше истински ветеран в Окръжния медицински център с кратък престой в спешното отделение на малко градче в покрайнините на Минесота, известни на Ковак като Външната Монголия. Самият той се опитваше никога да не припарва на юг от летището, на изток от реката, на запад от магистрала 494 и на север от центъра.

— Е, каква е историята с нашата жертва? — попита я той, като тръгнаха с бърз ход по коридора.

— Стажант докторката, която аз наричам „Трън в задника“, ще пожелае да те осведоми ad nauseam^[3] — отвърна сестрата. — Накратко казано: някой й е видял сметката. Смлял я от бой.

— Има ли сексуално насилие? — попита Лиска.

— Не.

— Тя в съзнание ли е?

— Да, но не може да говори много.

— Ще ми се да не можеше да говори и през деня — промърмори Ковак.

Всички вече бяха чули за решението, взето от съдия Мур относно предишните деяния на Карл Дал. Като обвинител Кари Мур бе истински екзекутор, но откакто стана съдия, си заслужи прозвището „Мека Мария“, защото оправдаваше престъпниците поради липса на доказателства — нещо, което според нито едно ченге в града отрепките не заслужават. Поради това те се чувстваха предадени от нея.

Стажант лекарката отбелязваше бележките си в медицинския картон на съдия Мур и приличаше повече на президент на научния клуб в университета — най-вероятно миналата година. Беше се загубила в преголямата си лабораторна престилка, правата й кестенява коса бе събрана на тила в конска опашка, на носа й се крепяха черни очила с правоъгълни пластмасови рамки.

Лиска завря картата си в лицето й и стана агресивна.

— Е? Побързай, сладурче! Искам да се прибера вкъщи, преди да вляза в менопауза.

Винаги бе много забавно да сложиш младите доктори на място преди егото им да претърпи промяна и да се разпръсне като метастази, обхващащи цялата им човечност.

Докторката използва много купешки думи, за да обясни, че тяхната жертва има средно сътресение на мозъка, няколко пукнати ребра и множество лоши натъртвания, охлузвания и ожулвания.

Униформеният полицай, който бе отговорил на първото обаждане на 911, разказа на Ковак и Лиска подробностите за нападението, които бе отбелязал на местопрестъплението. Мур била на път към колата си в паркинга, съседен на сградата на съда. Нападателят я бе ударил отзад, съборил я на земята и я халосал здраво няколко пъти. Най-вероятен мотив за нападението: обир. Ако е имал и нещо друго предвид, не е имало време. Алармата на колата й се бе задействала и той побягнал с чантата й.

Ковак надникна над главата на доктора в стаята за прегледи. Кари Мур седеше в болничното легло и изглеждаше така, сякаш бе изкарала пет рунда с някой грамаден лош чичко. Натъртванията по нея все още не бяха напълно посинели, но той бе виждал повече от достатъчно жертви на побой, за да може да разчете пораженията и да предскаже какво щеше да поздрави жертвата утре сутринта в огледалото. На челото й имаше контузия, която бе увенчана от оток колкото топка за голф. Едното й око щеше да почернее, плътта около него вече бе подпухнала.

Кратка нишка от шевчета пълзеше като черна мравка по подутата й долна устна. До ухото й имаше притиснат мобилен телефон. С кого разговаряше? Може би се оплакваше на кмета от онази измет в чакалнята навън или се възмущаваше, че хората в този град не са в безопасност по улиците? За това и тя лично бе допринесла.

Той мина покрай докторката, без да й обръща внимание, отиде до съдия Мур, взе телефона от ръката й и го затвори.

— Какво правите? — попита тя ядосано.

— Нуждая се от цялото ви внимание, съдия Мур, ако искате вашият нападател да бъде хванат и обвинен с цялата сила на закона. Сега вероятно се тревожите повече за това, отколкото преди няколко часа.

Тя издърпа телефона си от него и го включи, без да отмества очи от лицето му.

— Говорех с бавачката. Обясних й, че ще закъснея, и я помолих да не позволи на дъщеря ми да гледа каквито и да е новини по телевизията. Не искам да научи от непознати хора, че майка й е била нападната. И въобще не ме интересува какво искате вие, детектив Ковак — допълни тя. — Вие не сте по-важен от детето ми.

Ковак вдигна вежди и отстъпи назад. Такааа. Значи краят на седмицата не бе въздействал върху психическото й състояние, нито бе променил характера й. Приличаше на тигрица, готова да разкъса гърлото му.

— Значи съм сбъркал.

— Точно така.

Тя погледна надолу, докосна с ръка челото си и се намръщи, когато пръстите й преминаха по грозното, протрито и червено място, където се бе осъществил сблъсъкът между плътта и бетона.

— Извинявай, Анка. Нещо прекъсна. Моля те, облечи пижамката на Луси и й пусни някое детско филмче. — Тя помълча малко, очевидно слушаше бавачката. — Да, добре. Дай ми я… Здравей, сладко малко грахово зрънце — произнесе нежно, а очите й се напълниха със сълзи.

Ковак се обърна и се отдалечи малко, за да не изглежда сякаш подслушва, макар че всъщност правеше точно това.

— Не, миличка, няма да се върна, преди да си легнеш. Съжалявам… Знам, че обещах, но ми се случи нещо. Паднах и сега съм при доктора.

Съдията затвори очи и няколко сълзи се процедиха през клепачите й.

— Не, скъпа, не знам по кое време татко ще се прибере вкъщи… Защо не си направите приспивно парти с Анка?

Тя докосна с едното кокалче на ръката си почерняващото око, за да избърше внимателно и дискретно сълзите си.

Ковак се намръщи и се обърна изцяло. Не искаше да изпитва съжаление към Кари Мур. Тя не му беше приятел и със сигурност не бе приятел и на Стан Демпси, който никога повече нямаше да бъде добре, след като бе работил по разследването на убийствата в семейство Хас. Ковак не можеше дори да си представи какво ли са изпитали Уейн Хас и неговият син, след като са чули решението на съдията относно обвинението. Последното нещо, което искаше сега, бе да изпитва съжаление към нея.

— Ще те видя утре сутринта, миличка… Обичам те още повече. — Гласът й се напрегна, тя каза „лека нощ“ и приключи разговора.

Ковак търпеливо чакаше. Лиска се присъедини към него.

— Накара я да плаче, а? — прошепна обвинително тя.

— Не съм направил нищо!

— И после се чудиш защо си самотен.

— Знам защо съм самотен — изръмжа той. — И знам защо ще си остана такъв.

— Хайде да приключваме — обади се съдия Мур и гласът й вече бе стабилен. Беше успяла да възвърне напълно самообладанието си.

Ковак сви рамене. Лиска му хвърли поглед, изпълнен с женско неодобрение, и мина покрай него.

— Здравейте, съдия Мур, аз съм детектив Лиска.

— Знам коя сте — прекъсна я съдията. — Може ли да прескочим формалностите, детектив? Искам да се прибера колкото може по-скоро у дома.

Тогава се намеси младата докторка.

— Не може! Извинявайте, съдия Мур. Вие имате сътресение на мозъка. Ще трябва да останете тук цяла нощ за наблюдение.

Кари Мур вирна брадичката си и отправи към младата докторка оня стоманен поглед, с който поставяше на място трудните свидетели, докато беше обвинител.

— Аз ще се прибера при дъщеря си. Ще подпиша декларация. Защо не идете да я подготвите?

Президентът на научния клуб изглеждаше така, сякаш не знаеше дали да се чувства обидена или уплашена. Тя изчезна на минутата в коридора.

— Може би ще опитате да си спомните, съдия Мур — започна Лиска. — Някой ви е нападнал.

— Бях ограбена. Това е всичко.

— С цялото ми уважение, но вие не знаете това.

Ковак я наблюдаваше как стисна челюстта си, поне доколкото позволяваше сцепената й и зашита устна. Тя искаше да вярва в онова, което избираше.

— Днес успяхте да ядосате много хора, съдия — намеси се той. — Може някой да е решил, че трябва да изрази лично всеобщото недоволство.

— Той ми открадна чантата.

— Тя е била бонус.

— Той ли казахте? — попита Лиска. — Видяхте ли го?

— Не. Беше зад мен. Но гласът беше мъжки.

— Млад? Стар? Черен? Бял?

— Сърдит. Това е, което си спомням. Сърдит. Изпълнен с гняв.

— Какво каза?

— Ах ти, скапана кучко. Проклета гадна пачавра — отговори съдията, без каквито и да е емоции.

— Използва ли името ви? — попита Ковак.

— Не.

— Разпознахте ли гласа?

— Не. Разбира се, че не.

— Значи ви събори на земята и грабна чантата ви? Това ли бе всичко? — Ковак знаеше, че не е само това.

Тя затвори за кратко очи, понечи да въздъхне, отново се намръщи и се опита да прикрие всичко това. Костелив орех, помисли си Ковак. Онзи идиот й бе нанесъл много удари. Сигурно изпитваше силна болка, а той от личен опит знаеше, че докторите не дават успокоителни на хора със сътресение на мозъка. Сигурно й бяха дали някакъв „Тиленол“. Нищо работа. Все едно да използваш болкоуспокояващ пластир срещу ухапване от насекоми при ухапване от акула. Главата сто на сто я цепеше ужасно.

— Вървях към колата си, когато…

— Видяхте ли някого на паркинга? — прекъсна я Ковак.

— Не.

— В безистена?

— Не. Понечих да извадя ключовете от чантата си…

— Трябвало е да ги извадите, преди да напуснете сградата.

Тя му отправи раздразнен поглед.

— Изтървах нещо, наведох се да го вдигна, той ме удари много силно в гърба с тояга или бухалка. Продължи да ме удря, като не спираше да ме псува. Опитах се да стигна до ключовете за колата.

— Къде беше чантата ви?

— Изтървах я, когато ме събори на земята. Всичко се изсипа.

Ковак и Лиска размениха погледи.

— И докато ви биеше, ви наричаше с обидни имена, така ли? — попита Лиска.

— Да.

— Скапана кучка и проклета гадна пачавра — повтори Ковак.

— Да.

— А кога взе портфейла ви?

— Не знам. Натиснах бутона за алармата на колата. Той блъсна главата ми. Изгубих съзнание.

— И тогава взе портфейла ви и си отиде — продължи Ковак.

— Предполагам.

Значи портфейла не е бил първоначалната му цел. Крадците на чанти първо грабват чантите. Крадците удрят и бягат. Този кучи син се е съсредоточил върху жертвата си, като е персонализирал атаката, наричал я с разни имена, удължил нападението. И чак когато трябвало да бяга е задигнал портфейла.

— Значи ви удари отзад и продължи да ви удря? — обобщи Ковак. — Къде беше? Наведен над вас?

— Не. По-близо. Спомням си, че ме сграбчи за косата и изви главата ми назад. Почувствах цялата му тежест върху себе си.

— Значи е бил на колене? Може би ви е възседнал?

Тя знаеше накъде бие и не искаше да го слуша.

Кари Мур бе преследвала твърде много престъпления с насилие — нападения, изнасилвания, убийства. Тя не искаше да признае, че някой може би се бе опитал да я изнасили, дори да я убие.

— Шофьорската ви книжка в портфейла ли беше? — попита Лиска.

— Да.

— В нея домашният ви адрес ли е?

— Не. Научила съм това отдавна, детектив.

— Имаше ли нещо в портфейла, което може да го насочи към дома ви?

Кари за миг не отговори, гледайки ръцете си, които бяха много лошо пострадали от срещата с бетона. Няколко нокътя бяха счупени и кървяха.

— Не. Не мисля — отвърна най-накрая. Силата на гласа й сякаш се бе стопила. — Много съм уморена. Искам да си отида вкъщи. Не видях мъжа, който ме нападна. Не мога да кажа нищо повече, което да ви бъде от полза. Може ли да приключим?

— Освен чантата, носехте ли нещо друго с вас? — продължи да настоява Лиска.

— Куфарчето ми. Взел ли го е някой? Носех си работа за вкъщи през уикенда.

— На местопрестъплението никой не каза нищо за куфарче — вметна Ковак. — Бяха взели чантата и всички неща, изпаднали от нея. Какво имаше в куфарчето?

Той видя как спокойствието й бе леко помрачено и в него се промъква паника.

— Резюмета, доклади, писма, свързани с препоръчителни присъди.

— Все неща, което всеки крадец би искал да задигне — направи саркастичен коментар Ковак.

Кари Мур не му обърна внимание.

— Куфарчето беше на баща ми. То е много важно за мен.

— Имаше ли в него документи, свързани с делото „Държавата срещу Карл Дал“?

Тя нарочно не го погледна. Беше ядосана, защото й доказваше, че греши като приема нападението върху себе си за случайно. Не можеше да я обвини. Никой човек не иска да мисли за себе си като за специална мишена на насилие.

— Да.

— Необходимо е да знаем какви други случаи сте председателствала напоследък — рече Лиска. — Кой може да ви има зъб. Кой е бесен заради сурова присъда. Осъдени, които сте пратила в затвора и които напоследък са били освободени. Всичко.

— Добре — отвърна съдията почти шепнешком. Адреналинът я е изгорил и сега е по-ниска и от тревата, помисли си Ковак. Беше виждал това хиляди пъти. Сам беше го изпитвал на гърба си веднъж или дваж.

— Ще може ли съпругът ви да дойде да ви вземе, съдия Мур? — попита Лиска. — Не може да шофирате в това състояние сама.

— Ще повикам кола.

— Като ви гледам, не мисля, че сте в състояние да отидете където и да е — намеси се Ковак, чудейки се къде ли по дяволите е съпругът й. Жена му бе нападната. Имаше огромен шанс нападението да е било опит за покушение върху живота й. — Извън града ли е? Съпруга ви имам предвид?

— На бизнес вечеря. Мога да се справя и сама.

— Знае ли къде сте? Обадихте ли му се?

— Той е на вечеря. Винаги изключва телефона си.

Челюстта й отново се стегна. Не искаше да говори за липсващия си съпруг. По-скоро би се свлякла от болничното легло на четири крака, би се справила със сътресението, с няколкото счупени ребра и емоционалната травма сама, вместо да се опита да намери човек, който би трябвало да дотърчи в болницата преди Ковак и Лиска.

— Къде е вечерята? — безцеремонно продължи да разпитва Ковак. — Ако си отидете вкъщи, при вас трябва да има някой. Можем да се обадим в ресторанта, или да изпратим патрул да му съобщи.

— Не знам къде е вечерята — отвърна рязко съдията. — Няма нужда да го прекъсвате. Бавачката живее у нас.

Ковак погледна Лиска и вдигна вежди.

— Аз ще ви закарам, съдия Мур — каза той. — Веднага след като подпишете, че искате да излезете оттук доброволно.

— Няма нужда.

— Напротив. Вярвам, че има, и затова ето какво ще направим. Вие сте мишена и сте достатъчно умна да го разберете. Аз ще ви заведа у вас и ще проверя дали домът ви е сигурен.

Кари Мур не каза нищо. Погледът й упорито бе закован в ръцете. Ковак прие мълчанието й за съгласие.

— Радвам се да узная, че не сте загубила здравия си разум — изръмжа той.

— Същото не може да се каже за вас, детектив. Иначе не бихте се държал с мен по този начин.

Ковак изсумтя.

— По кой начин? Не ви третирам по-различно от всеки друг човек, жертва на насилие.

— Предполагам, че това обяснява защо не сте се издигнал по-нагоре в йерархията на отдела.

— Може би — съгласи се той. — Но за разлика от някои хора, моята кариера не е подчинена на амбиции. Аз се занимавам със залавянето на лошите.