Тами Хоуг
Наследство на злото (60)

59.

— Хайде, Сам, хайде, отговори… Хайде, Сам! — Тя дишаше тежко в телефона, а очите й бяха приковани в дупката, която някога е била врата към стаята.

— Кари? Мили Боже! Добре ли си?

— Не — прошепна тя, защото се страхуваше да повиши глас.

— Кари, можеш ли да говориш по-високо? Почти не те чувам.

— Не. Не мога. Той ще се върне скоро.

— Кой? Кой те похити?

— Карл Дал.

Настъпи миг тишина.

— Къде си?

— В един стар склад за муниции, целият е в руини. Изгорял е. Усещам миризма, рафинерия може би. Не мога да я видя, но я подушвам. Побързай, Сам! Моля те!

— Ще бъда там възможно най-скоро. Затваряй.

В другата част на постройката се чу звук.

Кари изключи телефона, изтърва го, вдигна го несръчно и пипкаво го прибра в джоба си. Отново погледна към вратата.

Не гледай вратата. Вземи ножа.

Неспособна да стане поради връзването, тя направи тромава маневра на колене и се приближи до щайгата, изпълняваща ролята на масичка.

Протегна ръце, наведе се напред, но пак не можа да го достигне.

Опита втори път, навеждайки се още повече напред.

Не й достигаха два-три сантиметра.

Кари се опита да премести бетонния блок, но не успя. До ушите й достигна още един звук, предизвикан сякаш от движение или боричкане. Не можеше да определи откъде идва. Мястото вероятно беше пълно с плъхове и мишки и кой знае какви още гадини. Карл го нямаше по-дълго, отколкото бе очаквала.

За последен път тя се фокусира в ножа, наведе се напред, изтегна докрай тялото си.

Протегна и ръката си, която трепереше. И отново погледна към вратата.

„Не гледай натам. Вземи ножа.“

Той все още бе извън нейния обсег.

Кари се отдръпна леко назад, успя да запази равновесие, пое си дълбоко въздух и се хвърли напред.

Краят на въжето я спъна в мига, в който ръката й удари кутията, която се наклони настрани.

Пръстите й докопаха дръжката на ножа и го придърпаха. Той падна от кутията.

Тя отново посегна към него.

Започна да го придърпва към себе си.

Накрая хвана дръжката.

Остана да лежи така няколко секунди, дишайки тежко, сетне се отхвърли назад, опитвайки да се изправи на колене. Имаше нож.

Черната й риза бе кафява от прах. Лицето й вероятно не бе в по-добро състояние. Тя се опита да изтърси праха от себе си, сетне взе завивката, с която бе покрита и избърса лицето си.

Стресна я звук като от блъскане на метал в метал. Отвън ли идеше? Или отвътре?

Във всеки случай беше спечелила време.

Придърпвайки завивката върху себе си, Кари отново легна на една страна и скри ножа под бедрото си.

Още един звук. Нещо като хрускане. Отново, пак. Бяха стъпки. Карл.

„Хайде, Сам…“

Тя затвори очи. Надяваше се, че той няма да я събуди. Надяваше се, че все още не бе решил да прави любов със своя ангел.

Не искаше да вади ножа. Имаше по-голяма вероятност да й отнеме ножа и да я убие с него, отколкото тя да убие него. А тя трябваше да го убие — не да го рани! — ако искаше да има някаква надежда да остане жива.

Стъпките дойдоха по-наблизо.

„Хайде, Сам… Хайде…“