Тами Хоуг
Наследство на злото (17)

16.

Когато се събуди в събота сутринта Кари се изненада, че въобще е спала. Лежеше, потопена в странния здрач между съзнанието и безсъзнанието, отхвърляйки остатъка от съня, все още населен с кошмари. Имаше чувството, че сякаш е под вода на лунна светлина и някаква невидима сила я поддържаше отдолу. Пред нея се носеха тъмни образи на насилие и тя се бореше да се освободи от тях, разчупвайки повърхността на съзнанието, стремейки се към въздух, само за да бъде издърпана обратно надолу след миг.

Дейвид не бе до нея в леглото. Бе казал, че ще остане в стаята за гости, така че да може да се разполага сама в леглото и никой да не й пречи. Кари си помисли, че най-вероятно се е почувствал облекчен (също като нея), че няма да се наложи да споделя постелята с нея по чудесна извинителна причина. Дейвид не ставаше за бранител. На нея бе отредено да бъде силната й самоуверената, така че не бе необходимо той да бъде такъв.

Бавно, внимателно, болезнено Кари успя някак си да седне с крака, висящи встрани на леглото. В мозъка й шумеше леко замайване, но не бе толкова лошо, колкото очакваше. Следващата стъпка бе да се изправи и тя успя да го направи. И двете й колена бяха здравата ожулени от приземяването върху бетона, след удара на нападателя в гърба й. Тя се движеше като деветдесетгодишна баба, едва-едва се примъкваше към банята.

Лицето, което я посрещна в огледалото, я ужаси. Черни кръгове около очите, подутина колкото топка за тенис на челото, шевове, които пълзяха по устната й като стоножка. Повечето възрастни щяха да се стреснат от вида й. Идеята, че дъщеря й ще я види, разстрои Кари още повече.

Луси бе само на пет години. Нямаше нужда да й се казва нещо повече от това, че някой е блъснал мама на земята. Ако бе малко по-голяма, Кари щеше да се тревожи какво може да й наговорят децата в училище, след като са чули коментарите на родителите си вкъщи. Но на пет децата все още се интересуват главно от невинните неща, които съществуват в тяхната непосредствена орбита.

Едно всепоглъщащо и смазващо чувство за покровителство премина като вълна през нея и я превзе. Тя искаше да вземе Луси в прегръдката си и да я стиска до себе си, да я държи и да не позволи нищо лошо да се случи в живота й. Нещата, които бе видяла сама през годините като прокурор, като съдия… Ужасните неща, които знаеше, че едно човешко същество може да причини на друго, без каквато и да е причина… Искаше да предпази дъщеря си от всичко това.

Кари си мислеше за двете осиновени деца, намерени обесени в мазето на Хас, и се чудеше дали майка им някога е изпитвала същото желание.

Движейки се съвсем бавно, тя се съблече, хвърли скъсаните панталони и разкъсаната блуза на пода, за да ги изхвърли по-късно. Пусна си топъл душ, но се мръщеше, когато водните капчици докосваха разранената кожа на коленете и кокалчетата на ръцете й. Би могла да повика Анка да й помогне, но бе прекалено срамежлива. Дейвид трябваше да е тук. Дори ако си мислеше, че тя не го иска, той трябваше да бъде тук и да предложи помощта си, симпатиите си и утехата си.

Кари се зачуди дали снощи Ковак е направил сцена на мъжа й.

Той бе добро ченге, а добрите ченгета бързо разбираха хората и динамиката, която се развива между тях. От първия миг не бе харесал Дейвид, това й бе съвършено ясно. Най-малкото обвиняваше съпруга й, че е бил с друга жена, когато е трябвало да бъде с нея; Фактът, че това най-вероятно беше вярно, бе повече отколкото Кари можеше да понесе. А тя бе напълно убедена, че Ковак не бе пропуснал да го забележи.

Тя измъкна стар торбест сив анцуг и любимия си черен кашмирен пуловер, който бе пран и носен толкова пъти, че го чувстваше като детско одеяло, увито около тялото си.

Един бърз поглед през предния прозорец й показа, че представителите на пресата не бяха изгубили интереса си към нея. Микробусите на местните телевизии бяха паркирани от другата страна на улицата, сателитни чинии и антени стояха в очакване.

Радиоколата, която Ковак бе обещал да остави пред къщата, приличаше на голямо куче пазач. Не за пръв път в кариерата си Кари се нуждаеше от полицейска защита. Животът й бе заплашван и преди, когато бе осъждала гангстери и убийци. Да се движиш рамо до рамо с престъпници и техните мазни адвокати не бе най-удачният начин за печелене на приятели.

Да седи в съда обаче бе различно. Един криминален процес винаги завършва с една страна, която е сърдита, нещастна, тъжна. Съдията се счита за приятел само на печелещия отбор.

Обръщайки се от прозореца, Кари неочаквано осъзна, че къщата е тиха. Нямаше ги гърмящите звуци от анимационните филми на Луси в събота сутрин. Не се чуваха звуци от хора, който закусват. Беше рано, но Анка бе ранобудна, а и Луси никога не се успиваше, дори и през уикендите.

Тя отвори вратата на спалнята и се заслуша. Не усети аромат на кафе, но беше толкова тихо, че можеше да чуе тиктакането на часовника долу. Вратата на спалнята на Луси бе отворена. Виждаше края на леглото й, което вече бе оправено. Вратата на стаята на Анка бе затворена. Кари почука леко на нея, но никой не отговори.

Тя провери в гостната, очаквайки леглото да е разхвърляно. Дейвид никога в живота си не бе оправял легло, нито сам бе вземал риза или чорапи. Обикновено оставяше стаята във вид на претършувана от крадци. Но сега нямаше никаква следа да е бил в тази стая.

— Ехо? — извика тя по стълбите.

Къщата бе съвсем празна. Всички бяха излезли, просто я бяха изоставили, без да се обадят. Вероятно са предполагали, че иска да спи.

Макар че това бе логичното обяснение, Кари почувства притеснение и опасения. Остатъчните ефекти от нападението. Ирационален, необясним страх дори в безопасна среда. Чувството за опасност, чувството на страх, че хората, който обича, бяха в опасност и ще бъдат наранени. Страхът, че е сама и нападателят й може да се върне.

„Идвам за теб, кучко…“

Споменът за този нисък преправен дрезгав глас бе като пръст, който премина по задната част на врата й.

Кари отхвърли усещането и тръгна бавно и внимателно по стълбите към първия етаж.

В дневната намери някакви следи от присъствието на Дейвид. Беше прекарал нощта на диванчето. Едно златисто плюшено одеяло бе хвърлено и лежеше на пода. Тежка кристална водна чаша, в която слагаш изсушени цветчета от липа, седеше на масата, но не върху подноса, който защитаваше античната мебел, собственост на баща й.

Кари вдигна чашата и потърка с пръст влажната утайка, останала на дъното. В чашата бе имало джин. Беше останал леко кисел, натрапчив мирис.

Тя беше битата и заплашената, а той беше пил.

Изтощена дори от малкото усилие, което направи Кари седна в кожения фотьойл зад бюрото на Дейвид. Тишината на стаята звънеше в ушите й, а замайването се върна и се завъртя в главата й като ято врабчета. Тя изчака да премине, фокусирайки се върху нещата, които лежаха на бюрото — един плосък монитор на IBM, телефон, бележник.

През един от будните си моменти през нощта си бе помислила, че чува Дейвид да говори с някого. Сега споменът за това се върна и тя се учуди дали наистина се бе случило, или гласът му бе част от съня й. С кого би могъл да говори мъжът й в три през нощта? Нима Ковак бе останал до толкова късно? Тя обаче не си спомняше неговия глас, а само гласа на Дейвид.

Кари погледна по-отблизо бележника на бюрото. Когато говореше по телефона, Дейвид обикновено нервничеше. Най-горният лист беше чист, но върху него се виждаха някакви следи. Не можеше да различи думите. Обаче върху боклука в кожения контейнер за смет до бюрото му лежеше смачкано на топка парче хартия от същия вид.

Без никакво колебание и без да почувства дори намек за вина Кари посегна и взе бележката, като я разгъна с безпристрастност на прокурор, разглеждащ представеното му доказателство.

Повечето от драсканиците на Дейвид върху листа бяха тъмни геометрични форми, кутийки, триъгълници, квадрати. В центъра на листа бе изписано с цифри едно число, двадесет и пет хиляди долара, което бе подчертано с три дебели черти.

Може би бе намерил спонсор за проекта си.

Но ако бележката бе свързана с разговора, който бе дочула, то обаждането бе дошло по средата на нощта. В три сутринта не се вършат никакви бизнес дела, освен ако Дейвид неочаквано не бе намерил спонсор от Китай.

Среднощните разговори с приглушен глас се провеждаха или между любовници, или между съдружници, чийто бизнес не може да се прави на светло през деня.

Двадесет и пет хиляди долара беше голяма сума. Двадесет и пет хиляди долара посред нощ бе плащане, рекет, откуп…

Кари сгъна бележката и я пъхна в джоба на пуловера си, като отново се зачуди в какво, по дяволите, се бе забъркал мъжът й.

Тя загледа телефона, обмисляйки стъпката, която трябваше да предприеме. Беше на крачка от решението да отвори вратата и да излезе на пътя, който най-вероятно щеше да я отведе до края на брака й. Но тя вече бе приела, че с брака й бе приключено. Нямаше смисъл да се чувства нервна или несигурна, да се колебае или да се страхува какво щеше да открие.

Като не си позволи да чувства каквото и да е — вина, тъга, или гняв, — тя вдигна слушалката и натисна бутона за номера на последния разговор. Беше непознатият номер. Човекът, който се бе обадил и бе търсил Марлене. Същият, който бе прошепнал в нейния мобилен телефон „Идвам за теб, кучко“.

Значи Дейвид бе звънял.

Тя натисна бутона за повторно набиране и изчака. От другата страна никой не отговаряше, сетне се включи запис и прозвуча работното време на „Пица Домино“.

Двадесет и пет хиляди долара не бяха за пица.

Дейвид не бе използвал този телефон за никакъв късен разговор. Ако е имало такъв, той трябва да е бил проведен по неговия мобилен телефон.

Кари отвори най-горното чекмедже от лявата страна. То бе пълно с неща, които използваха всеки ден — допълнителни бланки за чекове, пощенски марки, етикети за адреси, неща, които и двамата използваха. Тук държаха билетите за събитията, на които ходеха, кламери за хартия и сметките, които бяха платили. Никой не използваше това чекмедже за нещо лично.

Тя пъхна пръсти в различните секции на чекмеджето. Билети за шоу върху лед. Усмихна се леко — само колкото й позволяваха шевовете на устната. Последната страст на Луси беше фигурното пързаляне. Тя очакваше с нетърпение да заведе дъщеря си на това представление.

Беше го очаквала… Шоуто бе само след два дни.

Кари се съмняваше, че някоя от раните и синините от побоя или общественото възмущение относно нейната позиция към предишните провинения на Карл Дал щяха да избледнеят дотогава.

Усмивката й угасна. Не искаше да допуска Луси да бъде заплашена или разстроена заради начина, по който някакви непознати хора се отнасяха с майка й. Това не бе честно към детето. Щеше да реши въпроса, като даде билета си на Анка и излизането на семейство Мур щеше да включва дъщерята, таткото и бавачката.

Като потисна разочарованието си, Кари продължи да рови методично, приближавайки към дъното на чекмеджето. Търсеше сметката за мобилния телефон на Дейвид. Провери сметките по всички фактури в чекмеджето, търсейки някоя на стойност двадесет и пет хиляди долара. Нямаше такава.

Обаче имаше една бележка, написана с почерка на Дейвид, която съдържаше списък на телефонни номера и съответните имена.

„Елитни първокласни момичета на мечтите.“

Кари вдигна телефона, набра последния номер и чу съобщение, произнесено с много сексапилен глас.

„Момичетата на мечтите ще превърнат вашите мечти в действителност. Оставете съобщение при сигнала и ние ще осъществим фантазиите ви веднага щом е възможно.“

В стомаха й се надигна жлъчка. Догади й се. Съпругът й очевидно най-редовно използваше услугите на проститутки. Фактът, че споделяше леглото си с него, породи желание да отиде и да се изкъпе. Мисълта, че нямаше никаква представа колко дълго бе продължавало това или дали той я бе подложил на риск, я ядоса. Техният сексуален живот се бе свил почти до нулев още преди месеци, но от всичко, което Кари знаеше, Дейвид изглежда бе имал този навик доста преди това. Месеци, а може би и години.

„Не мога да повярвам“ — помисли си тя. Всичко бе ставало точно под носа й, а тя не беше разбрала, нито видяла. Не беше се огледала. Истината бе, че напоследък не я интересуваше какво прави Дейвид. Не искаше да изпитва безпокойство, нито да се интересува. И той изглежда разчиташе точно на това. Защо иначе би оставил така безгрижно този лист в чекмеджето, където тя можеше всеки миг да бръкне и да го намери?

Или може би бе искал да намери точно това — да го намери, да привлече вниманието й, за да я нарани, или да я накара да предприеме действие, което той нямаше смелост да направи. Не му стискаше.

Кари направи копие от списъка и го прибави към вече растящата купчина от доказателства.

Тя завъртя бавно стола, така че да се обърне с лице към вградения шкаф, и отвори чекмеджето с папки. Дейвид бе организиран и подреден до педантичност. Тук имаше папки за всичко — банковото състояние, квитанции, платени сметки, попадащи в по-ниски категории: електричество, газ и др.

Работата по плащането на сметките и запазването на фактурите бе поета от Дейвид още в началото на техния брак. Той се бе заел с нея по свое желание и с чувството за собствената си важност. Наистина имаше по-остър ум за сметките от нея. Напоследък се оплакваше, че се бил чувствал като секретарка. Сякаш беше под достойнството му да напише чек, да залепи марка на плика или да натисне няколко клавиша, за да извърши електронно плащане. И все пак, когато Кари му предложи Анка да върши това за допълнително заплащане всяка седмица, Дейвид я обвини, че омаловажава ролята му в семейството.

Тогава тя се въздържа да не му отговори, че според нея ролята му в семейството бе станала главно орнаментална. Той беше само за украса.

Издърпа папката с платените телефонни сметки и разгледа последните фактури за мобилния телефон на съпруга си. Имаше много обаждания до номера, които не познаваше, не че бе очаквала да познава някой от тях. Дейвид имаше познати и сътрудници от собствения си свят и рядко споделяше този свят с нея. Имаше много повтарящи се обаждания до един и същ номер. Много. Може би петдесет или повече само в тази единствена сметка.

Тя вдигна телефона и го набра. Машината отговори със задъхан женски глас.

— Не мога да говоря сега. Заета съм. Остави ми съобщение. Чао.

Любовница, предположи Кари, но не почувства нищо, когато мисълта мина през главата й. Нито ревност, нито болка. Сякаш бе открила изневерите на някой непознат.

Тя пусна телефонната сметка през факса, за да направи копие, върна оригинала обратно в папката, а самата папка — на мястото й.

Със същата безпристрастност извади папката с извлечения от кредитната карта и квитанции от бизнес сметката на Дейвид, седна отново на стола и започна да ги преглежда.

Напълно законни разходи, както и много от съвършено друго естество. Ресторантски сметки, сметки от барове. Седемдесет и пет долара за близката цветарница. Петдесет и три долара за същия цветар. Петдесет и пет долара пак там. Шестстотин долара за сертификат от бижутерията в Едина, на десет минути път. Най-вероятно за някакъв подарък. Четиристотин и трийсет долара в „Блумингдейл“. Четиристотин деветдесет и седем долара в хотел „Маркуит“. Квитанцията беше с вчерашна дата.

„… Къде бяхте тази вечер?“ — бе попитал Ковак.

— На бизнес вечеря.

— Къде?

— В един нов ресторант до хотел Маркуит…

Странно чувство на празнота се отвори като дупка в гърдите й, сякаш някой разтвори ребрата й. Докато бе лежала в болничното легло, Дейвид бе лежал в някакво хотелско легло с друга жена.

После изхвърли тази мисъл от главата си, копира извлеченията от кредитната му карта и прегледа осребрените чекове. Нямаше никакъв чек за двадесет и пет хиляди долара, но имаше ежемесечен чек до една фирма за недвижими имоти на стойност триста и петдесет долара, изплащани редовно през последните осем месеца. Наем?

Апартамент за любовницата? Неговото собствено тайно убежище за забавления с проститутки? Кучият му син! Негодник. Той нямаше никакви приходи от бизнеса си през последните четири години, но бе харчил хиляди долари на месец от техните — по-точно нейните — пари, за да има покрив над главата за незаконните си развлечения.

Кари извади папката с банкови извлечения, търсейки депозит или теглене на сума от двадесет и пет хиляди долара. Нямаше нищо отразено, но последното извлечение бе с почти едномесечна давност.

Беше събота. Не можеше да се обади в банката и да ги попита. Знаеше, че Дейвид извършва повечето от банковите им трансакции чрез компютър, но не знаеше достъпа до сметката.

Навън се чу шум от затваряне вратата на кола. Сърцето й подскочи и сякаш се опита да излезе от гръдния кош. Ръцете й трепереха, докато връщаше извлеченията от кредитната карта и банковите фактури обратно в папката и после в шкафа.

Стана прекалено бързо от стола и главата й се замая. Не я интересуваше, че Дейвид може да я открие на бюрото. Страхуваше се, че може би щеше да уплаши дъщеря си, ако я видеше в този вид. Но когато дръпна леко завесата и погледна през предния прозорец, видя, че по страничната алея към къщата идваше Ковак.

Той приличаше на неоправено легло — гъстата му коса стърчеше, защото я бе сресал с пръсти, суровото му лице бе изпито, устата намръщена. Както повечето улични ченгета, които Кари познаваше, Сам Ковак никога не е бил застрашен да попадне на корицата на „Джентълменс Куотърли“^[1]. Той си купуваше евтини костюми, подстригваше косата си при евтин фризьор. Не беше от суетните и префърцунени мъже. Беше напълно безопасно да се обзаложи, че никога не би изхарчил четиристотин и тридесет долара в „Блумингдейл“ за себе си или за когото и да било. И тя знаеше, без да пита, че към политиците и началството в полицията, което стоеше над него, не изпитваше нищо друго, освен презрение.

Кари предположи, че най-вероятно не бе спал повече от нея. Може би дори и по-малко. Имаше случай, при това жертвата бе съдия. Властите, които управляваха града, щяха да се изсипят като порой върху полицейското управление. Не защото някой тях бе особено загрижен за нея лично, а заради вниманието на медиите и заради избирателите, на които трябваше да дадат отговори. Пред които трябваше да отговарят.

Той не изглеждаше изненадан да я види, когато тя отвори външната врата преди дори да е натиснал звънеца.

— Съдия…

— Здравейте, детектив. Предполагам, че не идвате за онова, което е останало от късната закуска.

Той премига, изненадан, че у нея все още има енергия за сарказъм.

— Нямам апетит — отговори в нейния стил. — Имате ли кафе?

— Да.

— Нуждая се от кафе. А вие?

— Чувствайте се като у дома си — отвърна сухо Кари, когато Ковак мина покрай нея и тръгна да търси кухнята.

— Къде е съпругът ви? — попита той, надзъртайки в бюфета. Намери големите купи при втория си опит. Кафето вече бе сварено. Половината чаши липсваха. Две от тях бяха оставени на сушилката с отворите надолу, за да се изцеждат. Дейвид и Анка. Сутрешният вестник бе оставен разтворен върху масата за закуска.

— Излязъл е.

Ковак я погледна. Кари имаше чувството, че може да вижда през дрехите й, през външната й обвивка, право в онази част от нея, където пазеше тайните си. Това чувство не беше приятно.

— Вие не харесвате Дейвид — рече тя, като приседна на един стол.

Ковак си сипа кафе.

— Не — отвърна грубо и откровено. — Не го харесвам. А вие?

— Той е мой съпруг.

Отново поглед, безизразният поглед на ченге. Вероятно тигрите гледат по същия начин, когато поглеждат плячката си в очите, преди да я разкъсат. Той седна до масата и остави една димяща купа с кафе пред нея.

— Не ми отговорихте на въпроса.

— Нямам причини, нито намерение да обсъждам брака си с вас.

— Вие не искате да имате причини за това.

Устата й се дръпна в ъгълчето.

— Както така любезно отбелязахте снощи, има много хора, които ме мразят точно сега. Дейвид само се дразни от мен. И освен това има алиби.

Ковак не каза нищо, въпреки че Кари знаеше какво си мисли. Съпругът, който изневерява, си осигурява алиби и плаща на някой да свърши мръсната работа вместо него. Тя категорично би отхвърлила тази възможност, ако не бе едно нещо.

Двадесет и петте хиляди долара.

— Имате по-подходящи заподозрени, които да търсите — каза тя.

— Имам и други заподозрени.

Думите, които избра, не убягнаха от вниманието й, но тя отказа да налапа въдицата.

Кухненската маса бе разположена в една ниша до голям прозорец, който гледаше към задната градина, чиято поляна бе покрита с опадали есенни листа, а люлката на Луси стоеше като самотен паметник на детството. Една напълно нормална съботна сутрин с всички обикновени неща — седене, лениво размотаване, приказки, пиене на кафе.

— Той ви изневерява — каза Ковак.

Кари продължи да гледа през прозореца.

— Не ви разбирам. Вие сте силна, независима жена. Защо му позволявате да прави това?

Тя продължи да гледа навън.

— Нямате директно доказателство, че Дейвид ми изневерява… нали?

— Не се опитвайте да ме преметнете, съдия. Не съм глупак, нито пък вие.

Кари остана мълчалива доста дълго време. Накрая произнесе много тихо.

— Може би не съм чак толкова силна, колкото си мислите.

Беше ред на Ковак да потъне в мълчание. Тя можеше да почувства, че я гледа, и се чудеше какво ли мисли. Че си затваря очите и отрича очевидната истина? Че се самозаблуждава? Че е прекалено драматична, щом е останала с мъж, който не я уважава? Тя бе минала фазата на отричането. От друга страна се придържаше към Петата поправка^[2].

— Карл Дал все още ли е на свобода? — попита Кари.

— Да. Но няма нужда да се тревожите, че може да ви преследва — успокои я Ковак. — Той няма причини да ви нарани. Сега вие сте неговият нов и най-добър приятел.

Кари пусна покрай ушите си заяждането.

— Успяхте ли да подобрите образа във видеозаписа от паркинга?

— Все още не.

— Тогава защо сте тук, детектив? — попита тя, вдигайки вежди. — Не че не се радвам на приятната ви компания.

Ковак въздъхна леко и погледна кафето си за миг.

— Стан Демпси — водещият разследването детектив…

— Знам кой е Стан Демпси. Какво за него?

— Тази сутрин отидох в дома му. Нали знаете, че след случая Хас не е съвсем добре. Исках да говоря с него за вчера. Той повече от всеки друг има мотив да ви нарече мръсна пачавра и да се опита да си го изкара на вас.

— Е?

— И него го нямаше — отговори Ковак. — Явно се е развилнял и потрошил къщата си. Прострелял дивана, обърнал масите, счупил съдовете. Все едно бяха вършали маймуни. Оставил видеокасета, на която се е записал как говори за случая Хас, за вашето решение. За това, че трябва той да вземе нещата в свои ръце и да направи така, че за вината да бъде заплатено.

— За вината — повтори Кари. — Тази на Карл Дал.

— И вашата.

— Заплашваше ли ме?

— Не с толкова много думи, но имам причина да вярвам, че може да представлява опасност за вас, както и за дъщеря ви.

Кари стреснато се изправи, пулсът й се ускори.

— Моята дъщеря? Какво каза той за нея?

— Знае, че имате дъщеричка, и смята, че заради това трябва да проявявате повече симпатия към жертвите. Заради онова, което са изпитали и през което са минали — обясни Ковак, но не посмя да погледне в очите й.

Кари удари силно по масата.

— Не се дръжте с мен като с дете, детектив! Не съм наивната мамичка на някой футболист! Какво каза Демпси за дъщеря ми?

Той най-накрая я погледна в очите.

— Питаше колко различно ще се чувствате и какво ще бъде отношението ви към Карл Дал, ако вашата дъщеричка бъде изнасилена, содомизирана и обесена от тавана като заклано агне.

През тялото й мина мраз все едно остра ледена шушулка прониза гърба й. Очите й се напълниха със сълзи. Образите от сцената на убийството на семейство Хас изплуваха като снимки в главата й.

— О, мили Боже! — прошепна отчаяно Кари.

Страхът, който я тресеше допреди малко, се върна.

Луси я нямаше. Дейвид го нямаше. Анка също. Тя нямаше представа къде бяха или какво може да им се е случило. Живееше и би умряла за детето си. Мисълта, че Луси може да е наранена, да е измъчвана…

Кари стана от масата и хукна през стаята към телефона. Замаяна, болна, трепереща, тя се наведе над плота и набра мобилния телефон на Дейвид.

Чу един звън… после още един… и още един…

— Да те вземат дяволите, Дейвид! Отговори!

Ковак се изправи, но изглежда не знаеше какво да направи.

Кари прекъсна обаждането и опита отново. Но телефонът на Дейвид не отговаряше. Включи се гласовата поща и я уведоми, че пощата на абоната е пълна. Той не беше тук, така както не бе и предната вечер, когато тя бе в болницата, а той чукаше някаква курва в хотел „Маркуит“.

— По дяволите! — извика Кари и запрати слушалката към стената.

Сега вече плачеше с неудържими, задавящи ридания. Ярост, безпомощност и слабост преминаваха през нея като вълни, които се разбиваха — нападението, напрежението от делото, тежестта да бъде вечно сама във всичко, а сега и страхът, че детето й е било изложено на опасност заради нея. Тя покри с ръце лицето си и се наведе, сякаш бе получила удар в стомаха.

Ковак докосна ръката й.

— Трябва да се успокоите. Нищо не се е случило. Пуснахме търсене за колата на Демпси.

— Откъде знаете, че вече не е бил тук? — попита Кари.

— Полицаите отвън не са го виждали.

— Няма и да го видят, ако е паркирал на улицата по-нагоре или зад ъгъла. Той може да е стоял и да е чакал. Може да е видял колата на Дейвид да напуска гаража. Може да ги е последвал — продължи тя. — Защо не ми се обадихте веднага, когато открихте, че Демпси е изчезнал?

— За да изпаднете в истерия половин час по-рано? Каква полза щеше да има? — отговори спокойно Ковак. — Моментално прецених обстановката в квартала. Няма нищо, което да направите по-различно от онова, което вече сме направили. Не исках да ви казвам всичко това по телефона.

Гневът на Кари сякаш се изля от нея. Тя нямаше сили да го задържи. Притеснението и страхът бяха удавили всичко останало.

— Искам дъщеря си — прошепна тя. — Трябва да я намеря. Трябва да намеря Дейвид. Защо не може да е тук поне веднъж, когато имам нужда от него?

Гласът й се пречупи и тя се закашля в риданията си.

Ръката на Ковак я прегърна през раменете.

— Хайде — прошепна той. — Трябва да седнете. Ще намерим дъщеря ви.

— Не мога да повярвам, че това се случва — проплака Кари и за един миг се облегна на него, нуждаеше се да почувства солидна опора от някой по-силен. Подуши сапун с миризма на сандалово дърво. По палтото му имаше лек мирис на цигарен дим.

— Извинете — прошепна тя, избягвайки да срещне погледа му, като отстъпи от него. — Съжалявам.

— Не се безпокойте — отговори Ковак, како я подпря към масата. — Значи все пак сте човек. Ще запазя това откритие в тайна.