Тами Хоуг
Наследство на злото (70)

69.

Беше странно да си бъде у дома. Дейвид си бе отишъл. Анка я нямаше. Кари чувстваше тяхното отсъствие, заслушана в тишината, където трябваше да бъдат техните гласове. Само с Луси в къщата, тя се чувстваше така, сякаш двете бяха останали последните хора на земята.

Нямаше да може да спи в леглото. Същото легло, откъдето я бе измъкнал Карл Дал. Леглото, което бе споделяла с един мъж, когото не познаваше. Луси също не искаше да спи в своето креватче. Откакто Кейт я бе върнала у дома, се бе залепила за майка си като лепенка.

Кари занесе възглавници и одеяла в голямата стая. Луси обичаше да си представя, че ще си подремне за малко или че е на къмпинг. Кари реши да играят на нещо, да се преструват.

Дъщеря й все още не бе казала какво бе видяла онази нощ. Луси обикновено бе голяма бърборана и не спираше да говори, а сега повече мълчеше. Кейт й каза да не се притеснява, но Кари се тревожеше.

Тя знаеше как случилото ще въздейства върху собствения й живот, ще я накара да гледа на нещата през различен филтър и от друг ъгъл, ще изкушава чувствата й. Усещането за безопасност и сигурност бе напълно унищожено. Така че много неща в живота, в които бе вярвала силно, сега направо бяха стъпкани в краката й.

Ако тя се чувстваше по този начин, можеше само да си представи колко безпомощно се чувства детето й.

А Луси бе допълнително разстроена и от отсъствието на баща си и от това, че не можеше да разбере защо го няма.

Как трябваше да отговори на нейните въпроси? Татко не живее при нас, защото посещава проститутки. Татко не живее тук, защото тайно снима порнографски филми.

Какво трябваше да й каже? И как дори част от това би имала смисъл за едно малко момиченце, което иска само мама и татко и за което светът трябва да бъде сигурно място?

Сега Луси спеше, свита на кълбо върху дивана в стаята с палец в устата. От две години тя се бе отучила от този навик, но сега започна отново.

Кари докосна нежно тъмната коса на дъщеря си и се надяваше да сънува хубави сънища.

Беше неспокойна, затова отиде до прозореца и погледна навън в предния двор, после седна и сви крака под себе си като котка. Една полицейска кола все още стоеше до тротоара и пазеше.

Но полицията нямаше да бъде в състояние да й предоставя подобно специално отношение много дълго. Макар да знаеше, че тримата, от които би имала причини да се страхува — Карл Дал, Стан Демпси и Боби Хас, — никога повече няма да я заплашат, тя все още се страхуваше. Чувстваше се изложена пред очите на целия свят, беззащитна. Сега целият свят знаеше къде живее. Чувството й за лично пространство бе смазано.

Може би трябваше да продаде къщата. Прекалено неприятни и нещастни събития се бяха случили тук. Хубавите спомени бяха изместени от лошите. Да започне отначало й се струваше най-умното нещо, което можеше да направи. Искаше да се чувства анонимна. Не искаше да пусне новините и да вижда на екрана собствената си къща или лице.

Кари искаше да бъде никой, искаше никой да не иска нищо от нея. И най-много искаше да има някой, който да я разбира.

На улицата пред полицейската патрулка спря кола и шофьорът излезе от нея. Беше Ковак.

Тя отвори прозореца, преди да е изминал и половината разстояние по пътеката.

— Това се казва изненада. Мислех си, че ще ти трябва много повече сън.

— Стига ми толкова. Ползата от съня обикновено се надценява. Аз пък си мислех, че ти няма да останеш тук и ще отидеш някъде другаде.

— Кейт и Джон ми предложиха, но аз просто не искам да бъда с други хора — обясни Кари. — Оказа се обаче, че не искам да бъда и сама. А не мога да помъкна Луси на хотел…

Ковак я огледа внимателно от главата до петите. Разрошена коса, лице с белези, тениска и долнище на червена памучна пижама. Приличаше на безпризорно дете.

— Определено ме виждаш в най-добрите ми моменти, детектив — сухо рече Кари.

— Яла ли си нещо? — попита той и си отговори сам. — Не, разбира се. Защо трябва да ядеш? Дори най-слабият вятър ще те издуха. Донесъл съм храна.

Той държеше една кесия с продукти и я остави на масата в коридора, за да свали палтото си.

— Какво е това?

— Понички — отговори с крива усмивка Ковак. — Какво друго може очакваш да донесе едно ченге?

— Ти увековечаваш стереотипа — заключи Кари и откри, че се усмихва.

— Някой трябва да поддържа традициите. Имаш ли кафе? — попита той, упътвайки се към кухнята.

— Знаеш къде е.

Кари го последва по коридора, като взе кесията с поничките. Наблюдаваше го как намери всичко необходимо, за да направи кана кафе. Когато машината започна да гъргори и горещата течност потече, той се обърна с лице към нея.

Изглеждаше различен с джинси и пуловер. По-млад, помисли си тя. И сякаш не носеше тежестта на целия свят върху раменете си.

— Значи е бил Боби Хас, а? — произнесе тя.

— Да. Боби Хас.

Кари поклати глава.

— Кой би погледнал това момче и би повярвал, че е могло да направи такива неща на Марлене Хас и бедните дечица? Прилича на филм на ужасите. Само мисълта, че въобще е могъл да измисли тези неща, ме кара да се чувствам зле.

— Какво може да се направи — сви рамене Ковак. — Някои хора просто се раждат зли.

— Вярваш ли в това? Че злото се ражда, а не се възпитава?

— Скъпа, видял съм най-лошите неща, които хората си причиняват едни на други — отвърна Ковак. — Боби Хас не е изнасилил, измъчвал и убил жертвите си само защото се е напикавал, когато е бил на дванадесет. Тези мисли са се родили и зреели в главата му от дълго време. Той е точил фантазиите си като нож от мига, в който ги е измислил.

— И едва не се измъкна невредим — промърмори Кари. — Нали ти е ясно, че ако Дал бе изправен пред съда, щеше да бъде осъден.

— Ти мислеше ли, че той го е извършил? — попита Ковак. — Дал?

— Би трябвало да отклоня въпроса ти — рече тя. — Но отговорът е да. Да, мислех. Всички го мислеха.

— И все пак не се огъна и не се предаде. Защо?

— Защото какво щеше да стане, ако беше невинен? — попита тя. — И всъщност той е бил невинен.

— Не мога да върша твоята работа — призна Ковак. — Не бих могъл. Не бих могъл да бъда безпристрастен.

— Ето защо ти си ченге, а аз не.

Той наля на всеки по една голяма купа кафе. Кари отиде до бюфета, извади чиния и изсипа в нея поничките. Уютността и домашният характер на действията по някакъв начин я успокоиха. Простите, всекидневните неща.

— Къде е Луси? — попита Ковак.

— Заспа в голямата стая. Да отидем при нея. Не искам да се събуди и да открие, че ме няма.

— Как се справя? — Ковак снижи гласа си, когато влязоха в стаята.

Луси не се помръдна, нито палецът й.

— Целият й свят бе преобърнат с главата надолу… И няма нищо, което аз мога да направя, за да й помогна.

Кари затвори очи и сложи ръка на устата си, опитвайки се да преглътне сълзите, които напираха. Тя бе успяла да се справи с тях, докато Луси бе будна и я наблюдаваше. Но сега задръжките й паднаха, силите я напуснаха, беше изтощена и смазана.

Тя инстинктивно се обърна към Ковак и притисна лицето си към гърдите му.

Той инстинктивно я прегърна, притисна я до себе си и погали косата й, каза, че всичко ще се оправи. Дали щеше да се оправи или не, нямаше значение. Онова, което имаше значение, бе, че някой силен човек беше до нея и поемаше част от тежестите й за няколко минути.

Кари отстъпи назад и избърса сълзите си.

— Май единственото, което правя, е да плача пред теб.

Ковак й подаде хартиена салфетка от чинията с понички.

— Всичко е наред. Ти поне имаш причина. За разлика от първата ми жена, която избухваше в рев само като ме видеше.

Тя се опита да се засмее и се сви в ъгъла на дивана, на който спеше Луси.

— Не, не може да бъде.

Ковак седна срещу нея на голямата кожена отоманка, която служеше за сядане и за масичка за кафе, и облегна лактите си на коленете.

— Говори ли с Дейвид? — попита той.

— Не, не съм.

Той поклати глава. Кари вдигна ръка.

— Моля те!

Мъжът, с когото бе прекарала едно десетилетие от живота си, с когото бе споделяла най-интимните моменти, от когото имаше дете, не можеше да събере сили да й се обади и да я попита как е. Какво можеше да се каже за това?

— Съжалявам, че се оказа такъв — рече Ковак.

— Аз също.

Луси се размърда и седна, примигваше и търкаше с ръчички големите си сини очи. Погледна Ковак доста властно, сякаш бе обидена от присъствието му.

— Здравей, принцесо Луси — каза той.

— Вече не съм принцеса — обяви детето. Беше ясно, че е нещастно от понижението на ранга си.

— Защо не си принцеса? На мен ми приличаш на принцеса.

Тя поклати глава и се сгуши в майка си. Кари я погали по главата.

— Кажи „здравей“ на детектив Ковак, миличка. Бъди учтива.

Луси погледна към него под сключените си вежди.

— Здравей, детектив Сам.

— Здравей. — Изражението, сякаш се страхува, че детето ще скочи и ще го ухапе, отново се изписа на лицето му. — И защо вече не си принцеса?

— Защото — отговори упорито тя и погледна встрани.

— Да не би да се е случило нещо и ти реши да не бъдеш повече принцеса?

Луси кимна и се притисна по-силно в Кари.

— Уплаших се. Защото ме беше страх — призна тя с най-тънкото си гласче.

— Страх те е, значи — повтори Ковак толкова сериозно, колкото ако разпитваше свидетел. — В това няма нищо нередно. Майка ти се страхува. Аз се страхувам.

— Ти също ли се страхуваш? — попита Луси сякаш не му вярваше. Замисли се и накрая каза: — Значи и ти също не си принцеса.

— Ами да, не съм.

— Ние се преструваме, че сме на хотел — обясни му Луси. — Можеш да останеш при нас, ако искаш.

Ковак спря смеха зад ръката си.

— Не, не мога — отговори той. — Но ти благодаря за поканата. Наистина трябва да вървя. Просто наминах да проверя как си ти и майка ти. И да ви донеса понички.

Луси погледна чинията и засия.

— Има понички! Обичам понички!

— Само една — нареди Кари. Тя се освободи от детето и последва Ковак по коридора.

— Благодаря ти, Сам — рече тихо. — За това, че дойде. За поничките. За всичко.

Той облече палтото си.

— Няма за какво. С огромно удоволствие…

— Не. Има за какво.

— Знаеш номерата ми — каза той. — Ако имаш нужда от мен, обади се. Ще бъда тук, преди да затвориш.

Тя кимна.

Той се обърна към вратата и започна да я отваря.

— А ако нямам нужда? — попита тя. — Може ли да ти се обадя?

Ковак леко почервеня, погледна встрани, нагоре, надолу, но не и към нея и се пребори да потисне усмивката си.

— Да. Както казах… ще бъда тук, преди да затвориш.