Тами Хоуг
Наследство на злото (19)

18.

Стан излезе от града със своя „Форд Таурус“ от 1996 година — притежаваше го откакто бе слязъл от монтажния конвейер в Детройт. Колата вървеше добре, пренасяше го от едно място до друго и това му стигаше. Никога не бе виждал причина да я продаде или смени. Не беше човек, на когото бяха необходими символите на общественото положение.

Сега, когато вече имаше план за действие, се нуждаеше от база. Щом някой от колегите му детективи идеше в къщата му, за да го разпита за нападението над съдия Мур — а те със сигурност щяха да идат, беше убеден в това, — щеше да намери видеокасетата и щяха да започнат издирването му.

За него бе важно, че я остави и че те ще я намерят. Беше важно всеки да разбере кой беше той и за какво се бореше, какво отстояваше и как се бе превърнал в човека, който бе сега. Какво означаваше този случай за него. Не можеше да разкаже за всепоглъщащото чувство на безпомощност, което го изпълваше, докато седеше зад бюрото, докато лежеше на дивана в офиса на психиатърката, втренчил поглед в стената, докато знаеше, че всичката власт Карл Дал да бъде отстранен или върнат обратно на улицата бе в ръцете на други хора. Хора, които не разбираха какво нещо е злото.

В добрите дни от живота си Стан бе запален рибар. За него езерото бе място, където да избяга от работата си и от мълчаливото неодобрение на жена си. Той се наслаждаваше на самотата, на времето, прекарано сам със себе си, без шум, без гласове, без напрежението от необходимостта да контактува и да взаимодейства с други хора.

Земята на запад от Минеаполис и неговите предградия бе блатиста и осеяна с големи и малки езера, както и плетеница от гори, свързани с тесни криволичещи пътища. Езерото, където Стан ходеше за риба, бе прекалено малко, че да представлява интерес за екскурзиантите и летовниците с мощни скутери, и трудно можеше да бъде намерено от случайни рибари. Беше ловил риба в него почти четиридесет и пет години.

Чичо му притежаваше малка барака на югозападния бряг на езерото. Нищо, с което да се похвали. Просто малка хижа от дъски и насмолена хартия с малка кухня и още по-малка баня с тенекиен душ. Имаше мизерно мазе и покрита веранда, на която човек можеше да седи през летните вечери, без да бъде обезпокояван от комарите. Имаше и голям навес, където Стан държеше своята малка рибарска лодка през зимата и където стоеше старият пикап шевролет на чичо му.

Това бе скривалището на Стан като момче. Чичо му бе вече възрастен и здравето му се влоши. Със сигурност щеше да завещае мястото на Стан.

Той спря в един провинциален магазин и купи продукти — храна, вода, цигари, тоалетна хартия. Касиерката бе дебело момиче с халка на носа и катраненочерна коса, нашарена с жълти ивици отпред. Тя въобще не погледна Стан. Гледаше право пред себе си, както правят повечето хора.

Езерото блестеше като синьо стъкло на слънце. Тръстиките бяха изсъхнали до цвят на златен алабастър. Далечният пристан бе осеян с белите точки на групички бели като хартия брези, чиито малко останали листа бяха яркожълти, сякаш златни. Горите зад тях бяха от кленове и дъбове и в момента грееха с ярката палитра на художник — червено, оранжево и бронзово. Доколкото Стан можеше да прецени това бе най-красивото място на земята.

Няколко огромни стари дървета в двора на чичо му пазеха тревата свежа и нежна. Хижата изглеждаше както винаги, с изключение на решетките на прозорците и вратата. Място като това — което се обитава рядко и главно през уикендите, беше прекрасна мишена за крадци и вандали. Местни хлапета, които нямат с какво друго да си убиват времето.

Стан отключи вратата и внесе продуктите вътре. Тук винаги миришеше леко на мухъл. Очевидно влагата проникваше през сухите стени и се настаняваше във възглавниците на стария диван, който служеше и за легло.

Той отиде до навеса, отключи големия катинар и отвори вратата. Вдигна капака на пикапа и закачи кабелите на акумулатора, за да се зареди, сетне продължи да пренася разни неща.

От багажника на своята кола вдигна две черни торби и ги внесе в хижата. Съдържаха инструменти и неща, които бе опаковал, без да знае дали ще има нужда от тях за работата, която бе намислил да свърши. Няколко пистолета. Няколко ножа. Белезници. Широка лепенка.

С част от съзнанието си Стан гледаше тези неща със спокойно и странно чувство за ужас. Но то не бе толкова силно, че да го накара да спре. Решението бе взето. Така че продължи да изпълнява методично работата си на автопилот, сякаш това бе нещо напълно естествено и рутинно — да се приготви да вземе закона и правосъдието в свои ръце.

След като си направи няколко сандвича, той избра оръжия от средна категория, приготви се и напусна хижата, като заключи зад себе си.

Акумулаторът на пикапа се бе заредил. Стан натовари багажа си отзад, под брезентовия навес, който покриваше каросерията на камиончето. Изкара колата от навеса, вкара на негово място своята кола, затвори отново голямата врата и я заключи с огромния катинар.

Нито едно място не е напълно защитено от взлом, но от дългия си опит като полицай Стан знаеше, че престъпниците бяха мързеливи и предпочитаха колкото е възможно по-малко усилия. Различни пречки като катинари и решетки могат да накарат един крадец или вандал да се откаже и да потърси по-лесна плячка.

Той с почуда си помисли как ли щяха да се развият нещата, ако Марлене Хас бе заключила вратите в онзи съдбовен ден. Дали Карл Дал щеше да се откаже от намерението си, разколебан от нежелание да прави усилия или да рискува да бъде видян, че влиза насилствено в къщата?

Или бе толкова обсебен, толкова вживян в осъществяването на фантазиите си, че да не позволи на нещо толкова просто като някаква си ключалка да го отклони?

Стан вярваше в последното. Според него Карл Дал бе преживявал мръсните си мрачни фантазии в главата си толкова много пъти, че е бил готов на всичко, за да ги превърне в реалност.

Сега вече сам разбираше на какво прилича това чувство.

Защото се чувстваше по абсолютно същия начин.