Тами Хоуг
Наследство на злото (26)

25.

Карл лесно намери къщата на съдия Мур. Разпозна я от видяното по новините. Беше красива тухлена сграда с бели дървени греди и черни капаци. От онези къщи, в които богатите уважавани граждани живееха със семействата си, отглеждаха домочадието си и даваха пищни вечерни партита.

Той можеше да си представи как ще изглежда къщата по празниците — като коледна картичка. На прозорците сигурно щеше да има свещи, голям венец върху блестящата полирана черна врата, гирлянди от борови клонки, увити около белите колони от двете страни на предната веранда. Вътре сигурно щеше да има много висок благороден бор, целият окичен с цветни светлинки и всякакви видове играчки.

Сега картината пред очите му беше перфектно есенна, с големите кленови дървета, ронещи прекрасно оцветените си листа върху моравата. На предното стълбище бяха наредени все още неизрязани тикви.

Това бе точно къщата, която си бе представял за Кари Мур. Една прекрасна и елегантна къща за прекрасна и елегантна дама.

Карл мина покрай нея с волвото и забеляза полицейската кола до тротоара пред къщата. Направи една обиколка на квартала, оглеждайки се за още полицаи, но нямаше други. Нямаше радиоколи, нито коли без отличителните полицейски знаци с мъже, които да седят в тях и да се преструват, че уж чакат някого.

Имаше алея, но той не посмя да тръгне по нея. В задния двор на къщата можеше да има полицай. Може би по тъмно щеше да паркира волвото на улицата и да се промъкне по алеята пешком.

Засега Карл отиде до паркинга в северния край на езерото Калхун, което бе свързано с езерото с островите с канал. Езерото Калхун беше пълно с лодки, яркобели на фона на блестящата синя вода. То бе огромно, стотици акри вода. Езерото с островите бе много по-малко, но изключително живописно, със своите островчета, откъдето идеше и името му, и изобилие от водни птици, които се премятаха в небето и използваха гладката водна повърхност като писта за приземяване.

Карл тръгна на север по павирания път, следващ бреговата линия. Жителите на Минесота се бяха измъкнали от домовете си, за да се насладят на топлото слънце и синьото небе. Пътеката бе пълна с хора от всякакви възрасти — от бебета в колички до белокоси възрастни мъже и жени. Велосипедисти и младежи със скейтбордове и кънки профучаваха по външната павирана пътека.

Карл дишаше дълбоко свежия въздух, чувствайки се благодарен и оптимистично настроен. Той намери една пейка в парка, откъдето безпрепятствено можеше да наблюдава къщата на съдия Мур, и седна. По пътя беше спрял в един деликатесен магазин за сандвич с ростбиф и горчица и бутилка кока-кола. Сега извади обяда от чантата си и започна да се храни.

От всички страни до ушите му долитаха откъси от разговори. Една жена се оплакваше от снаха си, друга се жалваше от лумбагото си, трета от съпруга си. Двама мъже разпалено обсъждаха някакъв бизнес, млада двойка водеше сериозен спор относно бъдещето на своята връзка.

Всекидневният живот тече покрай него като река, помисли си той. Хората се вкопчваха в своите малки житейски драми, слепи и неподозиращи, че жената на пейката в парка, покрай която минаваха, всъщност бе най-търсеният мъж в града. А може би и в цялата страна.

Карл се наслади на мисълта, че се е скрил на най-откритото място, пред очите на всички. Изпълни го чувство за задоволство от собствените му способности. Като Карла Нийл (беше взел фамилията на Кристин Нийл в знак на благодарност към жената, която го бе снабдила с новата му самоличност), той изглеждаше обикновен и безвреден. Просто още един човек, излязъл да се наслади на живота в ленивия съботен следобед. Никой не му обръщаше внимание. Никой не го забелязваше. Не си струваше труда да бъде погледнат. Той беше никой.

Докато наблюдаваше хората, които минаваха край него — децата хранеха патиците и канадските гъски близо до брега на езерото, майките им си бъбреха и клюкарстваха, любовниците се караха, старите мъже говореха за избягалия убиец, старите жени си говореха за онова, за което си говорят всички стари жени — Карл за миг си представи как застава сред тях, сваля перуката си и разкрива чудовището, за каквото го смятаха всички.

Ако направеше това, можеше да усети чувството на ужас, което щеше да ги обземе. Той щеше да го поеме в себе си с въздуха и да го превърне в сила. Силата щеше да го накара да се почувства като великан. Непобедим. Разбира се, това нямаше да се случи. Той щеше да си остане такъв какъвто бе — една тиха и кротка жена, която се наслаждава на прекрасния ден, гледа към красивата къща от другата страна на пътя и мисли за красивата жена, която живее там.