Тами Хоуг
Наследство на злото (68)

67.

— Не мога да те остава сама за една минута — рече уж кисело Ковак, прекосявайки поляната към гаража на Хас. — Дължиш ми една вечеря.

— Моля? Това адско изчадие се опита да ме убие с чук!

— И смяташ да се оправдаеш с това?

Лиска му се озъби.

— Престани да си правиш шегички с мен, Сам. Никога в живота си не съм била толкова уплашена!

Ковак я стисна силно за рамото.

— Виждам, Тинкс. Просто си мислех, че малко гадни закачки ще ти бъдат от полза.

— Че как да направя разлика, когато винаги си такъв?

— Умница.

Да накара Лиска да си признае, че е била уплашена, значеше много. Сега щеше да е ядосана на себе си, защото бе позволила някой да разбере, че не е чак толкова твърда и корава, на каквато се правеше.

— Трябваше да го видиш, Сам. Когато се обърна и ме нападна с чука… — Тя потръпна, но се престори, че й е студено, търкайки ръцете си една в друга, уж да се стопли. — Онова, което видях в тези детски очи… никога не бях го виждала преди. И не искам да го видя отново.

Боби Хас бе качен на носилка и откаран с линейка. А тя все още трепереше силно. Мръщеше се, забила поглед в земята, чувстваше се неудобно пред униформените полицаи и екипа криминолози, които пъплеха наоколо.

Ковак свали шлифера си и я зави. Тя направо потъна и се загуби в него, толкова бе дребничка. Като обгърна с една ръка рамото й, той я поведе към предната веранда на къщата и двамата приседнаха в края. Тя се облегна на него.

— Намали малко темпото, хлапе — каза й той. — Успокой се.

Лиска си пое дълбоко въздух и го изпусна.

— Помолих полицаите да събудят Уейн Хас — обясни тя. — Няма да му кажа аз. Ти ще го направиш.

— При цялата тази дандания, светлини и сирени той не се е събудил?

— Боби ми каза, че си легнал рано, защото не се чувствал добре.

— Завиждам му! Значи има здрав сън и спи дълбоко — рече Ковак. — Ако моят съсед не спре да блъска по покрива и тази сутрин, аз ще взема чука и ще го замлатя.

Лиска не го слушаше. Тя погледна небето и поклати глава.

— О, Господи…

— Защото е момче — рече тихо Ковак. — Приемаш го прекалено навътре заради твоите собствени…

— Знаеш ли, наистина исках да го съжалявам — обясни тя. — Съжалявах го, беше ми мъчно за него. Горкото останало без майка дете!

— Не знам дали Боби Хас въобще е бил дете.

— Може би точно в това е проблемът.

— А може би има три шестици, жигосани отзад на главата му — рече Ковак. — Не се опитвай да разгадаеш, Тинкс. Има причини това да не ни влиза в работата.

Те не биваше да го правят. Цената бе прекалено тежка, емоциите замъгляваха обективността, а единственото нещо, което един детектив трябва да следва, бе обективност.

Лицемер такъв, помисли си Ковак.

Една жена от криминолозите показа главата си от гаража.

— Детектив, мисля, че трябва да дойдете и да видите нещо. Бекер извади нещата от куфарчето, за да ги опише. Доста е стряскащо.

Вътре в гаража Ковак огледа вещите, които бяха разпръснати по тезгяха — папките на Кари Мур по делото „Държавата срещу Карл Дал“. Документите, които бе носела вкъщи, за да работи по тях през уикенда. Всичко беше мокро и вонеше гадно.

— Господи, той се е изпикал върху тях!? — рече с погнуса Ковак.

Лиска гледаше останалите неща.

— Мили Боже! — прошепна тя. — Сам, погледни тук…

Всичко бе прилежно поставено в найлонови опаковки: един дневник; две чисти найлонови албумчета с четири джобчета, съдържащи снимки на Боби с баща му — как играят топка, ловят риба и са щастливи; половин дузина пластмасови пликчета с изрезки от вестници, подредени по месеци.

КЛАНЕТО В МИНЕАПОЛИС.

СТРАХОВИТИ УБИЙСТВА РАЗТЪРСИХА ТИХО ПРЕДГРАДИЕ.

МЯСТОТО НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО Е КЪРВАВА БАНЯ СПОРЕД ДЕТЕКТИВИТЕ.

СКИТНИК ОБВИНЕН В БРУТАЛНОТО УБИЙСТВО.

Ковак реши, че изрезките са странни и ужасяващи. Не беше чувал хора, които са били близки с жертви на престъпление, да следят и събират всичко, писано в пресата по случая. Точно обратното.

И тогава видя последното, най-малкото найлоново пликче.

Сърцето му сякаш падна в стомаха и неочаквана студена пот изби по кожата му.

— О, мили боже…

Лиска го погледна.

— Какво има?

В случаи като убийството на семейство Хас детективите често запазваха и не издаваха някои подробности от престъплението пред широката публика. Детайли, които само убиецът би могъл да знае. Това им помагаше да пресеят фалшивите самопризнания, които неизменно се появяваха. Винаги се намираха луди или откачалки, които признаваха отвратителни престъпления в болните си опити да привлекат внимание.

Сега Ковак вдигна точно тези тайни детайли срещу светлината.

— О, Господи!

Идеално съхранени, вакуумно запечатани, всяко в отделна торбичка, един след друг, от най-големия до най-малкия — това бяха десните палци на Марлене Хас, на Британи и на Аштън Прат.

— Исусе! — въздъхна тежко той. — Значи не го е направил Карл Дал!

Иронията бе горчива. Стан Демпси бе провалил и унищожил дългогодишната си кариерата в полицията и собствения си разум, опитвайки се да види Карл Дал осъден за убийствата Хас. Той бе толкова убеден във вината на Дал! Всеки беше. Странният скитник с досие, описващо сексуално ориентирани престъпления — относително дребни, но все пак… Дал бе познавал жертвите. Беше видян да влиза в дома им в деня на убийствата. Нямаше алиби. Когато бе арестуван, у него бе намерена огърлица, принадлежаща на Марлене Хас.

Трябваше да бъде Дал. Всичко говореше, че е той. Никой не искаше да мисли, че техният съсед, или пощальон, или инкасатор би могъл да извърши ужасиите върху Марлене Хас и нейните приемни деца. Никой дори не би заподозрял момчето от съседната къща.

Убиецът трябваше да бъде Карл Дал. Той бе арестуван, обвинен и най-вероятно щеше да бъде осъден. Случаят щеше да бъде приключен.

Вместо това арестът на Дал бе предизвикал ужасна серия от събития. Той бе избягал от затвора, бе убил две жени и бе отвлякъл трета. Кари Мур бе принудена да убие Стан Демпси, за да спаси своя живот.

Карл Дал, както се оказа, наистина беше убиец, но не бе виновен за престъпленията, за които бе обвинен.

Ковак остави пликчето. Никой не промълви нито дума. Имаше прекалено много или нищо за казване.

— Детектив Лиска? — Един от офицерите, които Лиска бе пратила в къщата, застана на прага.

Тя не обърна глава към него. Не можеше да откъсне очи от торбичката. Беше като омагьосана.

— Вашият човек в къщата — рече офицерът. — Мъртъв е. Изглежда е получил сърдечен удар.

— Сигурна съм в това — промърмори Лиска. — Сигурна съм.