Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ковак/Лиска (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Prior Bad Acts, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Корекция и форматиране
beertobeer (2011)

Издание:

Тами Хоуг. Наследство на злото

ИК „Бард“, София, 2007

Редактор: Радка Бояджиева

ISBN: 978–954–585–773–7

История

  1. — Добавяне

7.

Карл Дал беше обикновен воайор. Само гледаше. Никога не говореше много. Никога не бе имал приятел. Хората по правило не го забелязваха. Отдавна се бе научил да се стопява и да изчезва в заобикалящата го среда.

През годините различни хора му бяха дали прякора Призрака. Беше блед, със странен сивкав оттенък, очите — сиви, кожата му също се отличаваше с някаква сивота, която сякаш извираше от него.

Докато растеше, хората предполагаха, че вероятно има оловно или живачно отравяне, или изобщо някакъв вид отравяне. Карл пък си знаеше, че това не е вярно. В противен случай щеше да е мъртъв или болен.

И преди бе лежал в затвора. Няколко пъти. Затворът не беше място, където трябва да привличаш внимание. Особено за мъже с особен вид странности като него. След първия си брутален сблъсък със затворниците той се научи да стои далеч от опасностите и капаните. И на следващия път, и на по-следващия… Но този път не можеше да остане анонимен.

Този път всеки в затвора знаеше кой е и в какво е обвинен. Всички го мразеха. Пазачите и закоравелите престъпници го мразеха еднакво силно — толкова, че искаха да го наранят и дори да го убият. Другите затворници го плюеха при всяка възможност. Някои отправяха заплахи. Всичко това говореше, че ако попадне в ръцете им, нямаше да излезе жив оттук.

Днес беше още по-зле, по-лошо от обикновено. Съдия Мур бе постановила предишните му провинения, както ги наричаха адвокатите, да не се вземат под внимание в съда. Новината за това нейно решение бе преминала през затвора като горски пожар. На обвинението нямаше да бъде позволено да говори за нещата, за които е бил обвинен или осъден преди убийството на семейство Хас. Това може би бе добро за него, макар да не вярваше, че който и да е състав от съдебни заседатели щеше да го оправдае, без значение как. Един от пазачите го наричаше „Ходещ мъртвец“ и Карл знаеше, че е така. Ако останеше в затвора, все едно беше мъртъв.

Той имаше собствена единична килия в редицата на самоубийците, които трябваше да бъдат под постоянно наблюдение. И въпреки това не се чувстваше в безопасност. Затворът означаваше само мястото, което пази обикновеното население от престъпниците. Вътре никой не даваше пукната пара дали някой ще живее или ще умре, особено такъв като Карл.

Поне имаше адвокат, който се опитваше да свърши добра работа за него. Като знаеше, че адвокатът му бе назначен от групата на обществените защитници, първоначално Карл очакваше най-лошото — отегчен и мрачен неудачник, който толкова ненавижда идеята да го защитава, че ще бъде всичко друго, но не и ръката, която да го изведе от затвора и да го отведе в поправителния дом.

Обаче Кени Скот се оказа почтен човек. Карл си мислеше, че адвокатът му почти иска да вярва в неговата невинност.

Един пазач с подстригана с машинка коса и без врат отвори вратата към стаята за свиждане.

— Времето изтече, Дал. Да вървим.

Карл благодари на адвоката си, стисна ръката му и стана. Скот бе дошъл да му съобщи подробностите относно решението на съдия Мур и какво следва от това.

— Да вървим — рече пазачът с по-строг глас.

Карл се тътреше по коридора с поглед, забит в пода, така че да избегне какъвто и да е контакт с очите на останалите затворници. Също като дивите хищници пазачите приемаха контакта с очи като знак за агресия и вземаха съответните мерки.

— Знаеш ли, това не променя нищо за теб — изсъска пазачът. — Извади голям късмет със съдия Мур, но нито един състав от съдебни заседатели в този щат няма да позволи да се измъкнеш.

Карл не каза нищо, така че не можеше да го обвинят в предизвикателно поведение.

— Направо е срамота, че нямаме смъртна присъда — продължи пазачът. — Прекалено много либерали са се навъдили в щатското правителство. Само излез в Градовете близнаци и попитай който и да е човек на улицата, всички ще ти кажат, че трябва да бъдеш публично обесен. Но първо трябва да те измъчват. Да позволят на Уейн Хас да прекара един час с теб насаме в една затворена стая.

Пазачът набра кода на панела за заключване на вратата, която водеше към килиите. Зазвъня звънец, светна червена лампичка. Стоманената врата се отвори с шумно дрънкане. Карл премина пред пазача. Очите на останалите затворници моментално го проследиха.

— Хей, ти! Гаден педал! — извика един от тях.

— Пусни го при нас, Бул! Ние ще се разправим с това лайно! — изръмжа сърдит черен мъж със стотици плитчици на главата. Навитите ръкави на ризата му разкриваха ръце, покрити от горе до долу с гангстерски татуировки.

Пред Карл вървеше друг затворник, съпровождан до килията си от друг пазач. Макар и с окови, той вървеше важно, главата му бе вдигната високо, арогантно и заплашително. Беше висок и едър бял мъж с татуировка на змия, която пълзеше по голата му глава. Рокер. Той погледна през рамо към Карл. На скулата му бе татуирана свастика. Затворническа татуировка. Арийска нация.

— Хей, ти, увиснал нацистки кур! — развика се затворникът с плитчиците. — Ето го твоето сладурче! Изнасилвач на деца, точно като теб, шибано перверзно копеле! Расата на господарите, цуни мъ отзад! Що н’съ изчукате взаимно!

Змията погледна към затворника, но не отговори нищо, дори не промени походката си. При следващата си стъпка просто разпери ръце встрани, хвана пазача си точно под брадичката и така го разтърси, че той загуби равновесие и налетя върху Бул, който се блъсна и препъна в решетките на една килия, а из помещението се понесе ропот. Затворниците започнаха да викат и да го окуражават.

Карл замръзна за една секунда, през която Змията се насочи към него. Очите му бяха изпъкнали като на дървеница, веригите дрънчаха. Той се обърна и се опита да скочи към вратата, но бе прекалено късно.

Стиснатите юмруци на Змията слязоха пред очите му, а ръцете му се затвориха от двете страни на шията му. Белезниците притискаха Карл точно под адамовата ябълка и той издаде дълбок приглушен звук, докато Змията го вдигаше във въздуха.

В полезрението на Карл се появи черна дантела. Не можеше да диша. Докато се опитваше да вдигне ръце, за да се вкопчи в хватката на врата му, Змията го блъсна встрани върху решетките на килията на плитчиците. Слепоочието му се удари веднъж, два пъти, три пъти в желязото и от дясното му око потече кръв.

Черният гангстер се изплю в лицето му. Карл вече не чуваше викове, а само висок и неразличим рев в главата си. Изглежда не можеше да контролира ръцете и краката си, които се клатеха като крайниците на парцалена кукла в устата на побесняло куче. Тялото му не представляваше нищо повече от отпусната торба, висяща на белезниците на убиеца му.

Той неясно осъзна, че над външната врата просветна червена светлинка и тя се отвори.

Змията отново удари главата му в решетките.

Пазачът на име Бул дойде до него и размаха палка.

Във въздуха плисна кръв, когато палката удари нещо. Или някого.

Карл падна на пода, преплетен в ръцете и краката на своя нападател, полузадушен.

Последното нещо, което си спомняше, бе мисълта, че баща му просто щеше да стои отстрани, да клати глава и да повтаря, че е трябвало да направи това преди години.