Тами Хоуг
Наследство на злото (28)

27.

Дейвид Мур, великият режисьор на филми, който не бе правил филм от години, имаше в интернет страница, посветена изцяло на него. Арогантно копеле.

Ковак я отвори. Не беше нещо евтино. Контрастна графика, силни цветове, кратък преглед на работата му. Куп възвеличаващи го глупости за препоръките и наградите, които бил спечелил в миналото. Беше се опитал да изглежда като гений.

Ковак се зачуди дали някога е получавал покана на този сайт да произведе нещо, или той бе просто плод на неговото его. Не знаеше нищо за правенето на документални филми, беше гледал само един по Пи Би Си^[1]. Но винаги му се бе струвало, че тези филми се финансират със суми от големите петролни компании и частни фондации за дарения към изкуството. Последните несъмнено бяха областта, в която Едмънд Айвърс влизаше в играта.

Ковак не знаеше как човек можеше да си вади хляба с онова, което правеше Дейвид Мур. Според него, ако правеше по един филм на десетилетие, той или печелеше цял кораб, пълен с пари, или живееше на гърба на жена си.

Ковак подозираше, че изборът на Дейвид Мур бе много приказки — никаква работа. Последните му занимания бяха случайни реклами по местната телевизия. Най-доброто нещо, което Ковак можа да види в сайта на Мур бе, че копелето бе включило огромен брой свои снимки. Снимки, на които работи яко и е с двадесет паунда по-лек. Снимки в официален костюм при раздаването на някакви награди.

На тези снимки с него беше и Кари. Тя изглеждаше по-щастлива, със сияйна усмивка, ръката й бе в ръката на съпруга й. Беше облечена с умопомрачителна рокля, която скриваше много малко кожа. Сигурно по онова време е била само обвинител и се е опитвала да си спечели име в канцеларията на окръжния прокурор. А съпругът й е бил на върха, злободневният човек.

Мур е направен от същия лош материал като бившия съпруг на Лиска, помисли си Ковак. Голяма уста, крехко его. Какво бе казала Кари? Че съпругът й я отблъсква.

Наоколо бе пълно с такива като него. Затова не бе никак чудно, че жените се страхуваха да се обвързват с мъже. Не че той самият беше стока, призна си с горчива самоирония Ковак. Но поне никой не можеше да каже, че някога е обиждал или пренебрегвал, която и да е от жените си, когато е бил женен за тях. Случилото се след това беше друг въпрос.

 

 

Четиризвездният хотел „Маркуит“ бе проектиран като част от централния комплекс около извисил се към небесата над петдесет етажа небостъргач от тъмно стъкло. Хотелът бе свързан към кулата чрез кристален двор — над две хиляди квадратни метра парк, покрит със стъклен покрив, издигащ се на близо 40 метра от земята с воден фонтан в центъра, който падаше от 30 метра височина.

Комплексът бе свързан с останалата част на града чрез затворени алеи на височината на втория етаж, които свързваха повечето от основните сгради в центъра. Тези въздушни коридори позволяваха на човек да обиколи почти целия център пешком без дори да покаже носа си навън, което бе страхотно, когато зимните температури паднеха под нулата и вятърът виеше като бясно куче из бетонните каньони на града.

Ковак показа значката си на младия чиновник на рецепцията, който моментално отиде да доведе управителя — тънък като железопътна релса червенокос мъж с много сериозно лице. Брендан Уитмън, пишеше на баджа му. Ковак отново повтори ритуала по представянето и показа на Уитман снимката на Дейвид Мур, която бе разпечатал от интернет.

— Господин Уитмън, познавате ли този мъж?

— Да. Това е господин Грир — отвърна без колебание чиновникът.

Хм, господин Грир значи. Дейвид Мур бе избрал да използва фамилията на своя тъст, когато се регистрира в хотелите, за да изневерява на дъщеря му със същото моминско име. Какъв пасивно агресивен негодник!

— Може ли да ми кажете дали вчера господин Грир се е регистрирал в хотела?

Уитмън го погледна с подозрение.

— Защо питате?

— Вън връзка с разследването по нападението снощи. Сигурен съм, че едва ли искате доброто име на вашия хотел да бъде свързано с него, стига да можете да го избегнете.

— Разбира се, че не искам.

— Тогава хайде да опитаме отново. Регистрира ли се господин Грир вчера във вашия хотел?

— Да. Лично аз го записах в книгата за гости.

— По кое време стана това?

Уитман се замисли.

— Около три следобед, както обикновено.

— Както обикновено? Редовен клиент ли е?

— Всяка втора седмица е наш гост. Той е от Лос Анджелис. Работи във филмовата индустрия. Нима господин Грир е замесен в нападението?

— Все още не — промърмори под носа си Ковак. — Когато идва, обикновено с дама ли е?

— Не. Винаги е сам.

— Виждали ли сте го с жена?

— Да. Няколко пъти в бара.

— Опишете ми я.

Уитман се замисли.

— Хм… средна на ръст, слаба, блондинка.

— Имате ли електронен архив на регистрационните си книги? — попита Ковак. — Можете ли да въведете името на господин Грир и да извадите списък на посещенията му в хотела?

— Да, но за това ще ви трябва съдебна заповед — отвърна Уитман. — Ако даваме просто така тази информация на всеки, който я поиска, ще изложим хотела на съдебни процеси. Ако имаме доказателство, че сме били принудени от властите да направим това и да дадем тази информация, тогава…

— Разбирам — отговори Ковак, въпреки че не му хареса.

Знаеше отлично, че няма никакъв шанс да получи заповед, за да провери посещенията на Дейвид Мур в хотела, нито хората, които го финансираха. За да получи заповед, трябваше да представи разумна причина за информацията, която иска да получи. Както многократно му бе повтаряно от не един прокурор и обвинител, в това число и от самата Кари Мур, ако онова, което търси, е разрешително за риболов, то би трябвало да го поиска от Министерството на околната среда.

Информацията за престоите на Мур в хотела щеше да бъде уместна в едно бракоразводно дело, но не и в криминално. Разследването бе за нападението над Кари Мур и автентичността на алибито на Дейвид Мур. Освен ако Ковак не изкопаеше нещо, което свързваше Мур с действителния извършител на престъплението. Но за това той нямаше никакъв шанс.

Лиска направо щеше да го убие, ако узнаеше, че е задал въпросите, които току-що бе задал на Брендан Уитмън. Тя и без това вече смяташе, че са развели високо предупредителните знамена, което го дразнеше и ядосваше. За Бога, не можеше ли да съжалява Кари Мур, без да се влюбва в нея за една нощ! Не можеше ли просто да не харесва съпруга й, защото я мами?

Той не се влюбваше в жените моментално при първа възможност. По-скоро се бе заклел да се откаже, от каквито и да е връзки с другия пол. Те никога не бяха благосклонни към него. Не беше наясно за причините. Ковак смяташе себе си за честен и почтен мъж, уважаваше жените. Знаеше, че професията и работата му бяха дали своето отражение върху браковете му. Неограниченото работно време, жестокостта, с която се сблъскваше, стресът. Дори най-добрите му качества очевидно не бяха достатъчни, за да компенсират всичко това.

Той беше ченге. Причината не бе в това какво върши, а в това какъв е. Да го промени не бе по-възможно от шанса да промени цвета на очите си, така че обикновено не мислеше по този въпрос… е, поне през повечето време. Жената, в която се бе влюбил и която би разбрала това, защото също беше ченге, се бе самоубила пред очите му.

Той все още мислеше за нея и все още чувстваше болка от загубата й. Понякога късно нощем, когато кошмарът от тази сцена го будеше, все още продължаваше да се пита… Само ако бе знаел дълбочината на болката й… Само ако бе разкрил тайната й един час по-рано… Само ако бе успял да реагира преди тя да натисне спусъка…

Безсмислено бе да се тормози за това, знаеше го. Каквото станало, станало. Никой не може да върне времето, нито да промени събитията. Не му е било писано да спаси Аманда Савард.

Тя е поредното момиче, което се нуждае от спасяване… Думите на Лиска отекваха в главата му, шептяха в ушите му. Ковак ги прогони и заключи вратата.

Лоби барът беше празен, с изключение на барманката, която бе заета да проверява бутилките. Ковак дръпна един стол и седна на бара.

— Извинете, сър — рече барманката. — Не е отворено нон-стоп.

— Добре. Ще съм далеч оттук, преди да бъда изкушен да пия по време на работа.

Барманката погледна през рамото си, вдигайки вежди при вида на значката му. Тя бе дребничка, но корава като гвоздей. Можеше да го разгадае и да го прочете във фините бръчици около очите и в извивката на устата й. На четиридесет и нещо, предположи Ковак, с тъмна коса, вързана на опашка за удобство, симпатична. Пати, според табелката с името й.

— Мога да направя изключение заради значката ви — рече тя с глас, който издаваше две кутии цигари на ден.

— Не ме изкушавайте.

Ковак сложи снимката на Дейвид Мур на бара.

— О, да — моментално реагира барманката. — За какво го търсите? Да не би в тази страна най-после да са обявили задниците за престъпници?

— Тогава ще трябва да построим затвори и на Луната — рече Ковак.

Пати се засмя. Звукът бе дрезгаво грачене, което щеше да е по-подходящо в някой бар за войници от Американския легион, отколкото в лъскав хотел като този.

— Много ли задници виждате? — попита я Ковак.

— Достатъчно, че да позная един евтин кучи син от пръв поглед. За себе си взема марково питие, а за работещото момиче нещо евтино.

— Работещо момиче ли казахте?

— А какво друго да кажа за поличка до дупето и деколте до пъпа? Не е ученичка, освен ако клиентът не плаща допълнително, ако разбирате за какво говоря.

— Среден ръст, руса, слаба?

— Със скъпи цици? Същата.

— Тук ли бяха снощи?

— Дойдоха около шест, шест и петнайсет. Опитвах се да гледам новините — оправда се Пати. — А, какво ново за оня психар Дал? Хванахте ли го?

— Не знам — отговори Ковак. — Случаят не е мой.

— Какви идиоти има в този затвор, господи, че да успее да избяга оттам?

Ковак продължи да задава въпроси.

— Значи бяха тук само двамата?

— За известно време — обясни Пати. — Тя не откъсваше очи от него. Гукането след „оная работа“, сещате се какво имам предвид. Ако не бях сигурна, че й плаща, щях да кажа, че е влюбена в този клоун. Очите й бяха големи като на крава. Само повтаряше „О, Дейвид, туй“ „О, Дейвид, онуй“. — Барманката повиши глас, въздишаше и пърхаше с мигли, за да имитира Джини Бърд. В следващата секунда направи физиономия сякаш вкуси нещо гнило и развалено. — Ама че гадост, щях да повърна! Около седем пристигна и по-дъртият и се присъедини към тях. Наистина елегантен, скъпо облечен. Паралия. Баровски костюм, добре поддържана брадичка.

Тя изкриви устни и поклати глава, очевидно бе погнусена.

— Имаше вид на човек, дето обича да гледа, ако следите мисълта ми. Сигурно дава щедри бакшиши.

Пати наля два пръста „Джони Уокър“ червен етикет и го сложи пред него.

— От заведението — увери го тя. — Не се тревожете. Ще го пиша на сметката на следващия голям задник.

Ковак й благодари и отпи дълга глътка от уискито, като се наслади на топлината, която премина по вътрешностите му. Само един миг на спокойно удоволствие. Ако имаше и една цигара…

— Та тогава значи към тях се присъедини още един — продължи Пати, поставяйки пред него купичка с ядки. — Но не се задържа.

В корема на Ковак заби пожарникарска камбанка. Пожаааар!

— Още един мъж?

— Да. Трийсетинагодишен. От по-дребните, от фините мъжлета, джобен формат. С дългичка руса коса. Лисича физиономия. Жилави остри черти, малки очички.

— Как беше облечен?

— Тъмни джинси, черно яке, черна тениска.

— И не стоя дълго значи — повтори Ковак.

— Десет-петнайсет минути. Не мога да кажа със сигурност. По това време съм най-заета. Тълпата, която си пие аперитивите преди вечеря, се изсипва като ято скакалци. Но знам, че не остана дълго като тях.

Било е достатъчно дълго, за да докладва, че задачата е изпълнена, помисли си Ковак. Достатъчно дълго да си вземе възнаграждението.

Дейвид Мур, кучи сине!

През него премина вълна от електричество, както винаги когато някое парче от пъзела попаднеше на мястото си. Той искаше да изтича веднага, да намери Мур в центъра, за да го разпита, но знаеше, че все още няма достатъчно доказателства. Трябваше да открие името на мъжа с лисичето лице, облечен в черно. Човекът, който се бе появил тук между седем и седем и половина — промеждутък от време, който напълно му позволяваше да бъде на паркинга, когато Кари Мур е била нападната.

За да открие това име, трябваше да се върне към най-слабото звено в триото — Джини Бърд. Ако можеше да я хване насаме, тя бързо щеше да я пречупи.

Фантазиите му бяха прекъснати от мобилния телефон.

— Ковак слуша.

— Детектив, съдия Мур излезе от къщата си. Смятаме, че ще искате да знаете това.