Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ковак/Лиска (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Prior Bad Acts, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Корекция и форматиране
beertobeer (2011)

Издание:

Тами Хоуг. Наследство на злото

ИК „Бард“, София, 2007

Редактор: Радка Бояджиева

ISBN: 978–954–585–773–7

История

  1. — Добавяне

56.

Сърцето сякаш пропадна в корема на Кари. Тя чувстваше как кръвта циркулира през тялото й от краката до главата.

Бебешката снимка на Луси в сребърната рамка. Черно-бялата снимка от собственото й дипломиране по право, от която баща й я гледаше с неприкрита гордост. Това бяха снимките, които държеше на нощната масичка до собственото си легло.

Отново се огледа из стаята, този път по-бавно, разпознавайки с болезнена яснота всичко. Нейната кофичка за шампанско. Нейните винени чаши. Нейните възглавници. Нейните одеяла. Карл Дал бе оплячкосал от дома й нещата, за които сигурно си мислеше, че тя ще иска да има при себе си.

„Бог да ми е на помощ!“

— Донесъл съм ти дори малко дрехи — рече гордо той, посочвайки една стара закачалка, стърчаща от разбитата стена. Рокли. Бельо.

Значи смяташе тя да остане. Изглежда си мислеше, че ще бъде много щастлива и благодарна от оказаната й чест.

— Студено ти е — продължи загрижено той. — Трябва да се завиеш.

Идеалният домакин. Сцената бе така сюрреалистична, че й бе трудно да повярва, че всичко това наистина се случва. Карл Дал стоеше пред нея, лявата страна на лицето и врата му бяха изцапани с кръв, главата му беше гола, носеше женски дрехи и бе намазан с обилен грим. Не бе казал една дума за онова, което тя стори с лицето му. Сякаш не го забелязваше. Златистата завивка бе от двойния диван в нейната дневна. Дейвид я бе използвал за възглавница в петък вечерта. Тя миришеше на цигарен дим, на джин и на някакъв силен женски парфюм. Кари искаше да я захвърли далеч от себе си, сякаш беше змия, но Карл я зави грижовно през раменете.

— Моля те, седни — гальовно я помоли той, като я заведе до единствения стол в стаята — евтин пластмасов градински стол, който бе виждал и по-добри времена преди десетина години.

Беше твърде мръсен — не се виждаше какъв цвят е била пластмасата. Такива имаше през тийнейджърските й години. Тя и приятелките й имаха същите, но във версия шезлонг — можеше да се разпъват до легнало положение за слънчеви бани.

За един кратък миг Кари видя себе си и Санди Бътлър да лежат по корем върху столовете в задния двор, музиката по радиото гърмеше. Бяха толкова невинни.

— Наистина трябва да си вървя, Карл — продума тихо тя. — Не че не оценявам всичко, което си направил за мен, но трябва да отида при дъщеря си. Тя ще се страхува и ще се чуди къде съм.

Той се намръщи, но не каза нищо, докато ровеше в няколко торби за продукти и вадеше храна, която най-вероятно бе взел от нейната кухня.

— Тя добре ли е, Карл? — попита Кари, страхувайки се повече да узнае, отколкото да бъде в неведение.

Той не отговори. Веждите му се свъсиха, когато отвори кутия бисквити.

— Моля те, кажи ми. Добре ли е?

Без да я погледне той извади сух салам, от който вече липсваше половината, и нож от блока за ножове от дясната страна на печката й.

— Моля те, Карл… — прошепна Кари, вече не бе в състояние да потисне тревогата в гласа си.

Той неочаквано се изправи и посочи с ножа към нея.

— Ти повече няма да я видиш — скара й се сърдито. — Сега си с мен.

Сякаш всичко вътре в нея се сгромоляса. Тя сложи ръце на лицето си и заплака колкото можеше по-безшумно. Той беше убил дъщеря й. Нейното сладко невинно детенце, което никога не би могло да го разпознае, дори и да го бе видяло.

Какво беше направил?

Сцената от убийството в мазето на Хас отново изплува пред очите й.

Това вече й дойде прекалено. Тя се присви и се разтресе, като започна неистово да хълца.

Дъщеря й беше мъртва заради нея, защото този смахнат убиец вярваше, че тя го бе защитила. Искаше да умре. Искаше Карл Дал да дойде при нея и да пререже гърлото й с ножа. Така всичко щеше да свърши. Кари се тресеше все по-силно и неудържимо от риданията, които клокочеха и я давеха.

— Нямах предвид това — извика раздразнено той. — Нямах предвид, че е мъртва.

Приближи и коленичи до стола, като сложи ръка върху нейната.

— Моля те, не плачи така, Кари — рече тихо. — Не искам да плачеш. Ти си моят ангел.

— О, господи! — прошепна Кари зад дланите си.

— Важното е, че сега си с мен — обясни той. — Ти си с мен. Ти си моят ангел.

— Престани да го повтаряш — прошепна Кари, гласът й трепереше. — Полицията ще ме търси, нали знаеш.

— Това няма значение — отговори безгрижно Карл. — Те нямат никаква представа къде сме.

— Ще отидеш в затвора до края на живота си, ако ми сториш нещо. Ако ме оставиш да си отида…

— Първо трябва да ме хванат — извика ядосано той. — Ако ме хванат, и без това ще отида в затвора за остатъка от жалкия ми живот. Така че сега повече не искам да слушам подобни приказки.

Той отиде до друг плик с продукти и извади оттам една от екзотичните бири на Дейвид.

Преди една година за Коледа Кари го бе абонирала за бирата на Монт Клъб[1]. Това бе единственото нещо, което му бе подарила, без да получи някакви оплаквания.

Тази по-добра Коледа беше втората след тяхната сватба. Бяха организирали парти. Имаше венци от имел, подарен от техен приятел. Кари сякаш видя в спомена си как Дейвид се смее. Беше елегантен, строен и красив, тя също се смееше, навеждаше се към него с ръка върху плоския му корем. Той бе украсил главата си с поинсетия[2] — беше по-голяма дори от венеца от имел. Каза й лукаво, че това означавало, че трябва да се качат горе и да си направят бебе. Точно така и сториха, след като гостите им си разотидоха по домовете. Бяха толкова щастливи.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита Карл.

Кари просто го загледа безмълвно.

Той донесе бутилка минерална вода „Фиджи“ и няколко сандвича с луканка. Ордьовърът. Тя отпи от водата. Глътката премина като камък през гърлото й. При вида на храната поклати глава.

Вероятно трябваше да яде нещо. Не бе хапвала прилична храна от три дни. Нуждаеше се от сила, ако искаше да се измъкне от тази каша. Но от мисълта да яде й се повдигна.

Кари уви завивката плътно около себе си, треперейки и кашляйки.

— Трябва да си легнеш — грижовно я посъветва Карл. — Знам, че не ти беше удобно в багажника. Съжалявам и ти се извинявам. Извинявай, че трябваше да запуша така устата ти. Но беше наложително, за да не вдигаш шум и да не викаш.

Той седна на едната щайга, докато ядеше обяда си, сякаш ситуацията за него бе напълно нормална. Може би си бе точно така.

— Откъде си, Карл? — попита Кари.

— От Канзас. Но не съм се връщал там от дълго време.

— Защо така?

Той се направи, че не я чу, което беше малкият му трик да избегне някоя тема.

— Какво те доведе в Минеаполис?

— Влакът — отговори той и се засмя на остроумието си.

— Харесва ли ти да се местиш от град на град?

— Устройва ме — рече, като кимна с глава. — Не мога да стоя дълго на едно място.

— Защо?

Лицето му потъмня, докато погледна към ножа, който използваше, за да реже от салама. Един двайсетсантиметров нож, който беше достатъчно остър да отреже и хартия.

— Просто е най-хубаво да се местиш.

Може би се е местил от град на град, след като е убивал невинни хора? Системата избълва доклада с данни за Карл Дал, но нямаше начин да узнаят какво е правил. Той бе от онези хора, които се носеха по течението, без радарът да може да ги улови.

Никой не обръщаше внимание на мъже като Карл — странен, непривилегирован, тих, незабележим. Всички обикновени граждани, с работа, ипотеки и деца, не искаха нищо повече, освен такива като Карл Дал да минават и да продължават нататък по света.

Той може да бе оставил цяла верига от убийства след себе си, докато се е местил от място на място. Можеше да е невидим, да се слее с пейзажа, да не привлича вниманието на останалите към себе си.

Ако не бе глупостта на съседа, който бе излязъл от къщата си, за да снима с видеокамера торнадото, развихрило се над града в онзи фатален ден, Карл Дал можеше да си тръгне и от клането в къщата на Хас и да изчезне в мъглата, да се метне на някой влак и да отиде на друго място, а убийството на семейство Хас щеше да остане неразкрито.

— Хайде — подкани я той.

Изостави обяда си и отиде до нея.

Кари седеше съвсем тихо, неподвижно, като малко жертвено животно, страхуващо се да помръдне или да диша. Той хвана китката й и я дръпна да стане от стола. Не грубо, но твърдо.

— Направих това хубаво легло за теб — каза. — Искам да легнеш на него.

Кари не смяташе, че е възможно, но страхът, който я държеше в лапите си, се усили и стана по-потискащ. Знаеше прекалено много за онова, което този мъж бе направил на Марлене Хас.

Дали бе започнал по същия начин? Може би нещата при него се развиваха така — привлечен от една жена той, решава, че тя е ангелът на живота му, защото му е помогнала или се е държала любезно с него. Сетне искаше да я притежава физически и сексуално и когато тя го отблъснеше, чувствата му се превръщаха в насилие. Насилието отключваше демоните, които живееха в душата му. Демоните щяха да започнат да се въртят до полуда, до безумие, докато загубеше разума си и я убиеше…

— А сега легни — нареди той, докато тя пристъпи към гнездото, което бе приготвил за нея. Идеята да я докосне или насили бе отвъд границите на отвращението.

Страхувайки се да не го ядоса, Кари се наведе до пода, прилегна на една страна и се сви в позата на зародиш. Карл седна, сложи главата й в скута си и започна да гали косата й.

— Сега спи, ангелче. Имаме всичкото време на света, само за нас.

За какво? — мина мисъл през главата й. Нима той си въобразяваше, че ще стане негова компаньонка в пътуванията? Или смяташе, че в смъртта душата й щеше да остане негова завинаги?

— Ти си с мен сега. Не съм имал ангел много отдавна.

— Някога си имал ангел? — попита с дрезгав глас Кари. — Как се казваше?

Той не отговори. Най-накрая промълви едва чуто:

— Някога имах ангел.

— Какво стана с нея? — попита Кари.

Карл безизразно погледна надолу към лицето й.

— Тя отиде на небето… както правят ангелите.

Бележки

[1] Членството в „Монт Клъб“ срещу 17.95 или 30.95 осигурява на членовете по 12 бутилки различна бира всеки месец. — Б.пр.

[2] Мексиканско растение с големи яркочервени цветове. — Б.пр.