Тами Хоуг
Наследство на злото (5)

4.

Сам Ковак стоеше пред огледалото в мъжката съблекалня в долния край на коридора, където бяха кабинетите на Отдела за криминални разследвания. Ризата му бе наполовина извадена от колана на панталона. Трябваше да ходи на фитнес, само че не бе стъпвал в гимнастическия салон, откакто стана полицай в униформа. А това беше преди много време.

Сега, когато бе стигнал края на четирийсетте, започваше да си задава въпроса дали не трябва да направи нещо по този въпрос. Но представата за потенето и за глупавия му вид пред младите и горещи тела, които пълнеха спортните клубове (което бе очевидно и патетично признание, че го е налегнала кризата на средната възраст) бяха достатъчни да го накарат да остави бандажа си в шкафчето. Той не се интересуваше и от висенето в залата за вдигане на тежести заедно с мускулестите юначаги, които носеха униформите на полицията в Минеаполис — момчетата, от които тестостеронът струеше като дим и които не можеха да си купуват ризи конфекция. Банда откачалки. Вероятно повечето от тях се опитваха да компенсират малките си пишки или хомосексуалните си наклонности, или факта, че когато са били сополанковци големите са ги пребивали всеки ден, за да им вземат парите за закуска.

Ковак се огледа в огледалото и се прецени с критично око. Приличаше на стар котарак, който е дал своя дан в уличните битки и сам е ял достатъчно бой. Един белег тук, стара рана там, начумерено изражение, носът с висока гърбица — чупен два пъти. Косата му бе поравно кестенява и сива и имаше склонност да не се подчинява на гребен и да стърчи. Причината бе отчасти заради словашкия му произход, но също и защото той никога не даваше повече от десет долара за подстригване.

Но общо взето Ковак не смяташе, че изглежда прекалено лошо. Нямаше бирено шкембе. От ушите му не стърчаха косми. Жените никога не бягаха с писъци, когато го видеха. Поне не онези, които преследваше не по служба.

При последния задължителен медицински преглед докторът му заяви, че все още не е прекалено късно да ревизира вредите, които сам си нанасяше, като пуши, пие и живее на стабилната диета от сода, мазнини и стрес. Ковак му отговори, че ако трябва да се откаже от всичко това, по-добре да налапа пистолета, защото няма да му остане нищо, заради което да живее.

Вратата на мъжката съблекалня се отвори със замах и вътре влезе Ники Лиска.

— Господи, най-малкото, което можеше да направиш, е поне да отидеш в обора! — рече тя.

Ковак й се озъби.

— Мнооого смешно! А ти какво правиш тук, по дяволите? Това е мъжката съблекалня!

— Така ли? Тогава къде са мъжете? — предизвикателно го подразни Лиска, скръствайки ръце на гърдите. — Единственото, което мога да видя с бегъл поглед тук, е едно малко и треперещо мъжко достойнство.

Ковак почувства как бузите му пламнаха. Лиска бе негов партньор от доста години, така че би трябвало да е имунизиран срещу острия й език, но тя не престана да надскача себе си. Нейната индивидуалност бе най-голямата и най-шумната й отличителна черта. Останалото бе около метър и шейсет, големи сини очи и къса бяла коса като на фея. На незаподозрените в престъпление тя изглеждаше сладка и наперена. Но последният, който я бе нарекъл така, си бе отишъл вкъщи с куцане.

Очите й се присвиха.

— Не мога да повярвам.

— Престани! — предупреди я Ковак.

— Ти, Сам Ковак, си голям оптимист.

— Не съм.

— Си, си.

— Просто съм прагматичен.

— Ти си едно голямо дете — рече Лиска, прекосявайки стаята. Отиде право при него и го плесна по ръката. — Лепенка!

— Ох!

— Я не се прави на бебе!

Тя разгледа току-що сложената антиникотинова лепенка, залепена в горната част на ръката му. Ковак дръпна ризата си надолу и започна да я закопчава с мърморене.

Лиска се облегна на масата.

— Защо ми се струва, че каза на доктора да си гледа работата?

— Казах му, че имам обувки, които са по-стари от него — измърмори Ковак. — Не можах да изляза наглава. Знаеш, че поне веднъж в годината се опитвам да ги спра. Това е ежегодно събитие. Като ваканцията.

Всъщност се бе опитвал да ги спре повече пъти, отколкото сам можеше да си спомни. Опитът никога не продължаваше повече от две-три седмици, в най-добрия случай месец. Винаги се случваше нещо, което го караше да мисли, че би трябвало да си достави удоволствието да запали цигара, защото всеки момент можеше да се превърне в бройка от печалната полицейска статистика. Той беше полицай в отдел „Убийства“. Работата му нямаше особено слънчеви перспективи.

— Никой не можа да помогне на Тим Метцер, когато получи инфаркт миналата седмица — рече Лиска.

Ковак не й отговори. Беше зает да си връзва вратовръзката. Достатъчно трудно му бе да се среща със смъртта в работата си. Ако трябваше да сподели чувствата си с Лиска — или с който и да е друг, — по-скоро би се хвърлил под някой автобус.

Лиска го оглеждаше преценяващо.

— Да не би да се срещаш с някого и да не си споделил подробностите с мен?

Мръщейки се, Ковак затегна възела на вратовръзката си и я мушна под яката.

— Ти за какво си дошла тук? За да се опиташ да видиш нечия пишка или по друга причина?

— Първото вече го свърших.

— Ето какво получавам за благодарност, задето вися на бюрото и върша досадната писмена работа. Какво има?

— Нападение — отговори тя. — В паркинга на правителствения център. И жертвата не е друг, а почитаемата съдия Мур.

— Мур ли? — рече с погнуса Ковак. — Не можем ли направо да я пишем за мъртва?