Тами Хоуг
Наследство на злото (11)

10.

Карл се бе свил, клекнал в гнездото си, и дъвчеше студено парче пица с кренвирш. Болеше го, като преглъщаше, но се нуждаеше от енергията, която храната щеше да му даде.

Цялото тяло го болеше, особено главата, където Змията го бе блъскал в железните решетки на килията отново и отново. Когато опита да докосне раните си, почувства как нещо по черепа му шляпа — каша от смазана кожа и засъхнала кръв. Болеше много и той предположи, че може би главата му е пукната. Но беше жив и на свобода, а това бяха единствените две неща, които имаха значение.

Не за пръв път се криеше в контейнери за боклук. В студените нощи те бяха топло място, ако човек можеше да издържи на миризмата и ако нямаше плъхове. Ако хората бяха изхвърлили достатъчно боклук през деня, можеше да се маскира доста добре.

Миризмата всъщност му беше от полза. Ако полицията пуснеше кучета и имаха нещо негово, което да им дадат да помиришат, работата му направо бе спукана. Но времето, прекарано сред наполовина изядени пици и развалени яйца, утайка от кафе и изхвърлена храна от ресторанта за бързо хранене, прикриваше много добре естествената миризма на човека. Достатъчно, че да отклони кучетата, ако извадеше късмет.

Беше на около половин квартал от болницата в дъното на една алея, зад някаква закусвалня, където специалитетът на вечерта беше дроб с лук. Карл се бе свил в предния ъгъл на контейнера, така че ако някой го отвореше, сянката щеше да го скрие.

Сирените на ченгетата виеха постоянно. Бяха се нароили като оси, плъзнали да го хванат. Тази вечер той беше най-важният човек в града. Това бе събитие, което не се случваше често в живота му.

Карл чу, че по алеята бавно пълзи кола. Беше без сирена, но той се сви, наведе главата си и се скри под слоеве смачкана хартия и остатъци от храна. Капакът на контейнера бе огънат и не се затваряше напълно. През процепа се промъкваше бяла светлина, която се процеждаше през хартиите и осветяваше неговия странен малък свят. Идваше от лампата, която висеше над задната врата на сградата от другата страна на алеята. Сетне светлината стана синя, после червена.

Колата спря. Вратите й се отвориха.

— Здрасти, момчета. Търсим един човек. Да сте виждали някой да се навърта тази вечер?

— Току-що излязохме за по цигара, сержант.

Работници от закусвалнята. Преди малко Карл ги бе чул да излизат навън. Те си говореха за най-обикновени неща — какво ще правят след работа, как някой приятел си купил нова кола, на кой отбор да заложат в неделя.

— Кого търсите?

— Карл Дал.

— Кой, убиеца ли?

— Аха. Избягал е. Знаете ли как изглежда?

— Видяхме го по новините. Мамка му, значи е на свобода?

— Хората на шерифа го водели в болницата. Успял да им се изплъзне. Не сте виждали никого, така ли?

— Само един дрипав луд старец, който обикаля тази алея и събира консервни кутии и боклуци. Яде от контейнерите за боклук.

— Къде е сега?

— Че откъде да знаем? Той е едно старо смахнато улично конте.

— Веднъж го видях да спи под стълбите на магазина за мебели една пряка по-надолу.

По паважа — стъпки от обувки. По-близо… още по-близо.

Карл затаи дъх.

Пантите на капака на контейнера изскърцаха, когато някой го вдигна.

Той си представи, че е невидим.

Контейнерът се заклати така, сякаш някой се бе надвесил вътре, за да види по-добре. Вероятно едно от ченгетата. Доказателство бе палката, която мина само на три сантиметра от главата му. Тя слезе още надолу, като постепенно приближаваше към него.

— Внимавай плъховете да не скочат на главата ти, Дъг. — Беше гласът на другото ченге.

— Чисто е.

— Искате ли кафе или нещо друго?

— Кой си ти бе, Джамал? Владетелят на света ли? Шефът ще ти изрита задника, ако разбере как предлагаш безплатно кафе.

— Всичко е наред, момчета. Ние си тръгваме. Благодарим.

Капакът на контейнера се затвори.

— Ако го видите, обадете се на 911.

— Непременно.

Карл не дишаше, докато не чу как колата продължи пътя си по алеята. Дори и след това не помръдна.

— Човече, пълен нещастник е тоя Дал — каза Джамал. — Да убие децата! Да разфасова мадамата!

— Луд за връзване.

За момент настъпи тишина, докато те довършиха цигарите си и се върнаха в закусвалнята.

Карл изчака, преди да посмее да покаже главата си и да огледа алеята. Патрулната кола си бе заминала. Не се виждаше никой.

Като внимаваше да не вдига шум, той излезе от скривалището си и тръгна по алеята под прикритието на сенките. В края на квартала от лявата страна видя широко празно място и стълби, водещи надолу от задната врата на някакво предприятие.

Ако бездомникът, за когото говореха работниците в ресторанта, спеше под тези стълби, имаше голяма вероятност да държи нещата си тук.

Карл се промъкна през алеята. Вече можеше да види силуета на една количка от супермаркет, пълна догоре с боклуци, каквито бездомниците пазеха — консервни кутии от сода и бира, които събираха, за да върнат и да вземат пари срещу тях, мръсни одеяла и дрехи.

Той трябваше да се отърве от затворническите одежди и да промени външността си. Никой не поглеждаше бездомниците два пъти.

Собственикът на количката не се виждаше никакъв. Най-вероятно все още се трудеше из своите улички или просеше на улицата пред ресторантите без портиери. Все още беше рано.

Карл започна да рови из боклука в количката. Една торба, пълна с консервни кутии. Друга с бирени бутилки и бутилки от алкохол. На дъното намери завита в старо одеяло бутилка бърбън с два пръста на дъното и реши да се почерпи, надявайки се да притъпи пулсиращата болка в главата и парещото си гърло.

— Хей! Това е моята пиячка! — долетя възмутен глас изпод стълбите, под една купчина от изхвърлена дамаска за тапициране. Дамаската се размърда и в мрака се появи тъмна фигура, обвита в парцали и мръсна коса. — Не можеш да го вземеш! Това ми го даде папа Климент!

Мъжът приближи към Карл. Размахваше ръце и отвори уста, за да извика. Без да се замисли или разколебае Карл замахна с бутилката бърбън и го удари по главата с всички сили.

Просякът без звук падна на колене, инерцията го събори върху Карл и той го катурна по гръб. Карл загуби равновесие, но само след миг си го възвърна и продължи да удря отново и отново, чувствайки как костта поддава и се разбива под тежката стъклена бутилка. Той продължи да удря с нея, сякаш беше чук, докато повече нямаше какво да счупи.

Седна изтощен, опитвайки се да не хъхри. Беше изпотен, замаян и трепереше. Прекара ръка по лицето си и тя стана лепкава от пръските кръв и мозък на бездомника.

Издърпа трупа обратно под стълбите, препъвайки се в друга бутилка. Този път в нея имаше прозрачна течност. Карл я отвори — беше алкохол. Изми кръвта от лицето и ръцете си, сетне изпи последната глътка.

Методично свали палтото, ризата и тениската на мъртвия мъж. Съблече затворническия гащеризон и се преоблече в дрехите на мъртвия клошар, които миришеха на пот, бърбън, урина и фекалии.

Мъжът бе спестил пари, които бе скрил в бельото си, залепени с лепенка точно до скротума му. Карл ги взе. Бяха все още топли. Няколко банкноти пъхна в джоба си, а останалите скри по същия начин като мъртвеца.

После скри затворническите си дрехи под него, покри тялото с мухлясалите останки от дамаската, която оформяше гнездото на бездомника, и се върна при количката, за да порови в нея за нещо, което можеше да му бъде полезно.

Намери нож за стек с доста добро острие и го мушна в джоба на палтото. Намери плетена шапка и я нахлупи на главата си, но се намръщи, когато вълнената прежда ожули раните му. Настръхна от мисълта, че най-вероятно е пълна с въшки, но нямаше избор. Нямаше избор за нищо, ако искаше да остане жив.

Той потърка ръце в мръсния паваж и ги прекара по лицето си, нанасяйки мръсотията върху него. Така щеше да остане скрит на пръв поглед. Невидим. Знаеше как го направи. Знаеше как да бъде невидим. Винаги е бил незабележителен човек с лице, което лесно се забравя, лишено от изражение. Не беше никак трудно хората да гледат право през него, без да го виждат.

В момента бе невъзможно да се опита да напусне града. Полицията сигурно вече бе завардила всички гари, автогари и стоянки за камиони. Може би бяха поставили блокади по пътищата и патрули. От него щяха да очакват да бяга. Снимката му сигурно е разпространена навсякъде, но на нея той беше гладко обръснат и гологлав. А сега вече не бе такъв и никой нямаше да го хване да бяга.

Всъщност на Карл му се струваше, че най-доброто, което можеше да направи, бе да остане тук. Ченгетата вече бяха проверили тази алея. Знаеха за бездомника, който живее под стълбите. Не можеше да е напълно сигурен, но предположи, че са огледали мястото, когато са минали покрай него. Дори може да са поговорили с клошаря и са научили, че поддържа редовна връзка с папа Климент.

С мисълта, че на това място поне засега е в безопасност, Карл се промъкна под стълбите и легна до мъртвото, все още топло тяло, за да поспи.