Уилям Бърнхарт
Голо правосъдие (9)

8.

Стискаше кормилото с такава сила, че побелелите кокалчета на ръцете му светеха в лунната нощ. Лицето му бе зачервено и потно; главата му бе протегната напред — толкова, че носът му почти се допираше до кормилото. Караше в сляпа паника, без никаква съзнателна мисъл в мозъка си — освен онова най-главно, най-завладяло го, което бе повече инстинкт, отколкото мисъл.

… трябва да вървя… трябва да избягам… трябва да вървя… трябва да избягам… трябва да се махна…

Все още не можеше да подреди нещата в съзнанието си. Всичко беше толкова ужасно, толкова бързо бе станало, толкова безвъзвратно. Опитваше се да проследи повторно случилото се през деня, през следобеда, вечерта, но нещата бяха изгубили очертанията си, бяха се превърнали в объркана, случайно струпана купчинка образи, които не разбираше, подобно на компютър, в който е станало късо съединение и е изплюл всичките си данни като за миг забъркан миш-маш. Единственото, което ясно си спомняше, бе гледката, запечатана, сякаш жигосана, в съзнанието му — Карълайн, просната на стола, а кръвта капе от устата й.

О, господи, господи!

… трябва да вървя… трябва да бягам… трябва да вървя… трябва да бягам… трябва да се махна оттук…

Къде отиваше? Не знаеше. Къде можеше да отиде? Къде би могъл да отиде, където да не го познаят, където да не разберат кой е, където да не съобщят за него? Навярно вече го търсят. При целия този шум, и крясъците, и оня проклет Харви отсреща, вече сигурно знаят. В този град не може да има тайни, не, господинчо, не може. Беше го научил много отдавна.

Все по-силно стискаше кормилото. Търсеха го.

… трябва да вървя… трябва да бягам… трябва да вървя… трябва да се махна оттук, преди да е станало много късно…

Точно по средата на линията на Бариерата видя как един червен пикап се носи право срещу него със запалени челни фарове. Той здраво стисна очи и сви вдясно. Пикапът профуча край него, като само на милиметри не го засегна. Внезапно разбра, че кара по оста на магистралата. Че кара по оста с около деветдесет мили в час, без да разбира каква е разликата.

Тази нощ щеше да умре, нали? Господи Исусе, значи щеше да стане. Щеше да срещне Създателя си. Щеше да заплати за своите грехове. Не беше честно те да умрат, а той да живее. Той също трябваше да умре. Ето какво правеше тук, в мрака, насочен към Бариерата. Готвеше се да се самоубие.

Разбра, че диша на пресекулки, практически дишането му бе учестено до краен предел. Карай напред, каза си. Това ще е хубав сблъсък. И ще умреш по-бързо.

Ръцете му бяха толкова влажни, че кормилото се изплъзваше изпод дланите му и колата се мяташе от едната страна на магистралата към другата. Дали вече е влязло в новините, помисли си. Дали разходката ми с колата ще успее?

Ето как ще разбере. Той включи радиото. Не трябваше да чака дълго.

„… полицията преследва кмета Уолъс Барет по Бариерата на индианците, на осем мили южно от Тълса. Съобщенията сочат, че той кара с извънредно висока скорост и извънредно ексцентрично и не отговаря на призивите от полицейския фургон. От местопрестъплението продължават да постъпват противоречиви съобщения. Пак ще повторим: съпругата на кмета, Карълайн Барет, и двете им малки деца: Алиша — на осем години, и Анабел — на четири, са били убити. Ще продължим да ви информираме за последния развой на събитията веднага щом разполагаме с нова информация.“

Той го изключи. Полицейски фургон? За какво говорят, по дяволите? Погледна в огледалото за обратно виждане.

Зад него се виждаха ярките, почти заслепяващи светлини на фаровете.

Докато се възкачваше по следващия хълм, забеляза поне четири отделни комплекта фарове.

Открили са го. Няма почти никакво време.

Той свали стъклото на страничния прозорец и остави колата да се носи от двете страни на оста. Вятърът с грохот бучеше край ушите му и заглушаваше почти всеки друг шум.

— Паркирай колата встрани на пътя!

Заповедта дойде от колата на ченгетата зад него, която практически го следваше от толкова близко разстояние, на каквото можеха да рискуват да доближат до кола, която се носи с деветдесет мили в час. Някой изкрещя друга заповед, но той не можа да я чуе. Нямаше значение. Не можеше да спре сега. Не можеше.

… трябва да вървя… трябва да продължа напред…

Тогава чу някакъв друг шум, нещо, което го бе имало през цялото това време, но потъваше във вятъра и той не можеше да разбере какво точно е. Отгоре.

Погледна в пространството над себе си. Беше хеликоптер! Но не полицейски. Огромният номер на телевизионния канал, изрисуван върху страните на хеликоптера, блестеше в мрака. Някой му говореше нещо през един електронен мегафон. Почти не разбираше думите.

— Господин кмете!

Да, това съм аз. Господин кмете — така се обръщаха към него репортерите в града. Значи не само знаеха къде се намира, но и кой е.

— Господин кмете!

Вятърът отнасяше думите и ги правеше почти неразбираеми.

— Вие ли го направихте?

Исусе Христе! Знаеха всичко! И имаха миникамери. Спомни си, че за новите модели с инфрачервени лъчи не е нужно много светлина. Показваха го по телевизията! Цялото това проклето, тъпо преследване се предаваше по телевизията! Виждаше камерите, виждаше мигащите червени лампички. Поне две камери. Дявол да го вземе, екипът беше далеч по-добър, отколкото на последната му пресконференция.

Чу някакъв шум зад себе си, отново се разнесоха заповеди, които някой крещеше от колата с ченгетата. Полицията се опитваше да накара пресата да стои настрана. Но не успяваше.

— Паркирай колата встрани от пътя!

Той вдигна стъклото. Кое беше важно сега? Опита се да помисли какво трябва да направи сега. Какво, по дяволите, трябваше да направи?

Никога нямаше да може да им се измъкне. И вече доближаваше до кантона. Не можеше да спре. Какво трябваше да направи?

Всички тези неразрешими проблеми изведнъж бяха отнесени от вида на камиона с полуремаркето, който се появи на хоризонта. Той се носеше срещу него и до сблъсъка оставаха секунди. Нищо чудно, колата му беше повече в другото платно, отколкото в онова, в което трябваше да бъде.

Шофьорът на полуремаркето наду клаксона. Нямаше никаква възможност да отклони този тежък камион навреме. Барет знаеше, че камионът връхлита върху него. Той рязко завъртя кормилото и насочи поршето си вдясно. Толкова рязко се отклони от пътя на ремаркето, че колата всъщност се намери едва ли не перпендикулярно на пътя. Той се килна встрани и се насочи към близкия насип.

Тогава видя право пред себе си тухлената постройка на кантона, цялата осветена от фаровете на колата. Натисна спирачките, но беше много късно.

— Връщам се при Теб, Исусе!

Вдигна ръце от кормилото и покри лицето си с тях. Бялата тухлена стена изпълваше полезрението му и той изкрещя само миг преди грохотът на удара да го накара да замлъкне. И всичко край него потъна в чернотата.