Уилям Бърнхарт
Голо правосъдие (58)

57.

Във всеки съдебен процес настъпват моменти, когато времето сякаш застива. Дори и в най-обикновените действия по разкриването на фактите има неочаквани моменти, моменти на вълнение или облекчение, на избавление или отчаяние. Един съдебен процес просто е твърде огромно, твърде сложно предприятие; дори и най-добрият юрист на земята не може да предвиди всичко. Именно в тези преломни моменти се разкрива истинският характер на правораздавателната система на съдебните заседатели.

Процесът срещу Уолъс Барет бе всичко друго, само не и обикновен процес. Но преломният момент в него вече наближаваше.

— Ваша чест — заяви Бен, — призовавам Уолъс Барет да даде показания!

Това беше изявлението, което всички очакваха, на което всички се надяваха, което обсъждаха от най-различни страни. Всеки знаеше, че един обвинен в углавно престъпление не е длъжен да дава показания; петата поправка в конституцията защитава както невинния, така и виновния. Всеки знае за всички онези прочути основания, когато дори и най-невинният обвинен често отказва да застане на скамейката на свидетелите. Но в същото време всеки се надява, че ще го стори. Възможността да чуеш версията от устата на обвиняемия не може да се замести с нищо друго. Нищо не може да се сравни с тръпката да кажеш, че си имал възможност да погледнеш в неговите очи, докато той я разказва.

О Джей Симпсън никога не застана на тази скамейка. Ли Харви Осуалд никога не застана на тази скамейка. Джеймс Ърл Рей никога не застана на тази скамейка.

Но в този ден Уолъс Барет застана.

 

 

Светкавиците на фотоапарати, за които се предполагаше, че са отстранени от съдебната зала, избухнаха като звезден порой. Телевизионните оператори се катереха по скамейки и столове и се въртяха на всички страни, за да намерят по-добър ъгъл за кадрите си. Съдебната зала се бе превърнала в сборище на зли духове, а безплодните удари на чукчето на съдията само подчертаваха страхотния шум. Въпреки онова, което Бен бе казал в изложението си при откриването на процеса, всички очакваха защитата да започне с по-малозначителен свидетел, като с развитието на делото щеше да прецени кога точно ще е необходимо да изправи Уолъс Барет на подиума на свидетелите, като го превърне в обект на най-строга оценка от Бога, страната му и кръстосания разпит.

Но точно тук защитата бе подвела всички.

И Бен за милионен път се питаше дали бе постъпил възможно най-правилно.

Те отново и отново бяха оглеждали въпросите през почти цялата изминала нощ. След експлозията Майк бе настоял той и Кристина да отидат в полицейското управление, за да съобщят за инцидента и да дадат всякаква информация, която евентуално би позволила на полицията да я отведе до бомбаджията, който дебнеше Бен. Едва малко преди единадесет успяха да си тръгнат от участъка. А след това трябваше да се върнат в затворническата килия на Барет и да го подготвят за показанията му.

За негова чест Барет бе преминал през всички предварителни репетиции с лекота. А и защо не? Беше опитен медиен ветеран. Барет бе настоял да даде показания, беше изисквал шанса си да се противопостави на своите обвинители и да каже на верните си поддръжници истината. След като Бен знаеше колко настоятелно той се стреми да свидетелства, на него му оставаше единствено да реши кога. И той реши да разпита първо Барет.

Имаше и някои други възможности да бъдат призовани важни свидетели. Джоунс бе намерил един специалист по възстановяване на престъпления, който използваше компютърни графични възстановки, за да покаже на съдебните заседатели как е било извършено едно убийство дори и когато няма очевидци на престъплението. Неговото изложение предлагаше многообразни причини, поради което изглеждаше неправдоподобно (макар и не невероятно) един екзекутор да е извършил всичките три убийства. Но те сметнаха, че неговото свидетелство се основава върху множество вероятни, но недоказани презумпции, които щяха да бъдат разбити на пух и прах от Бълък при кръстосания разпит. Бен отлично знаеше това. А всичко, което обвинението трябваше да докаже, бе, че Барет е извършил едно от убийствата. Всяко убийство би било достатъчно, за да го прати на масата, на която поставяха смъртоносната инжекция.

Освен това Джоунс бе открил някои експерти по съдебна медицина, които имаха желание да дадат показания от страна на защитата, като мислеха, че Барет ще им изплати немалки хонорари. Имаше някакъв смисъл и в това да призоват собствени експерти по кръв или ДНК. Но главното беше, че тези свидетели щяха само да повторят онова, което Бен вече бе установил по време на кръстосаните разпити на свидетелите на обвинението. Основните възражения вече бяха направени и тези експерти нямаше да успеят да преодолеят презумпцията за вина, създадена от планините доказателства, приведени от обвинението. Ако възнамеряваше да спечели това дело, Бен се нуждаеше от нещо повече.

Той се нуждаеше от Уолъс Барет. На скамейката на свидетелите.

Барет застана на подиума с привичния си решителен, повелителен маниер. Бен го бе предупредил да внимава по никакъв начин да не изглежда нито твърде самоуверен, нито твърде смазан. През цялото време би трябвало да има вид на човек, готов да помогне, дори почтителен към съдията и съдебните заседатели. И без да бъде изпълнен с негодувание или да звучи мелодраматично, ще трябва да даде ясно да се разбере, че не изпитва никаква радост. В края на краищата имало е трагедия, трагедия, която го е поразила лично. Ще трябва да направи всичко възможно съдебните заседатели да не забравят при никакви обстоятелства този факт.

Докато Бен представяше предварителната информация, Барет се държа безупречно. Той подръпваше точно онази струна, чрез която щеше да направи нужното впечатление. На този етап предоставената от Бен информация нямаше особено значение. Вече всички знаеха кой е той, какво е постигнал в живота си, защо е тук. Важно беше впечатлението, което правеше на съдебните заседатели, докато говореше.

Те го наблюдаваха.

Наред с това Бен балансираше върху личната нишка, като подчертаваше, от една страна, дължимото си уважение към съда и непреднамереното си приятелско отношение, от друга страна, необходимо да покаже, че той лично харесва този човек.

— Уолъс, от колко време ти и Карълайн бяхте женени?

— От дванадесет години.

— И как можеш да опишеш брака си?

— Бих го нарекъл много щастлив в по-голямата си част. Разбира се, понякога имахме недоразумения, като всяка друга семейна двойка. Но основното беше, че аз я обичах и че тя ме обичаше. И двамата обичахме децата си.

Децата, децата, децата. Образът на тези бедни, ужасно умъртвени деца, висеше над процеса като буреносен облак.

— Някои от свидетелите на обвинението подсказаха, че вашият брак е бил нещастен.

— Грешат.

Барет изглеждаше твърд, не напорист, но уверен.

— Повярвайте ми, аз единствен съм в положение да го знам. Ние имахме брак, изпълнен с много обич. Факт е, че сестрата на Карълайн не ме прие още от първия ден. И аз знам защо. И тя никога не ми го е спестявала. Това не беше първият път, когато тя публично се опитва да ме компрометира. А сега, след като сключи тази сделка за книгата си, която се изразява в шестцифрено число, няма какво да говорим.

— Освен това ние чухме показанията на вашия съсед, мистър Сандърс, и… приятеля… на Карълайн, доктор Фишър.

— Те и двамата бяха влюбени в нея — отговори сухо Барет. — Не мисля, че от цялата тази работа е излязло нещо. Не мисля, че Карълайн би позволила нещо да се появи. Мисля, че тя ме обичаше много. Но това не ги възпираше да опитват. Сандърс постоянно беше вкъщи по най-незначителни поводи. Той не защитаваше Карълайн, просто се опитваше да се доближи до нея. И доктор Фишър беше същият.

— Това изглежда малко… необичайно.

Барет поклати глава:

— Нямаше да ви изглежда така, ако познавахте жена ми. Тя беше красива. Повече от красива… човек оставаше без дъх пред хубостта й. И беше умна и забавна, всекиму бе приятно да бъде край нея. Беше съвършена компаньонка. Разбира се, всички я желаеха. Кой не би я пожелал?

— Значи не е вярно, че бракът ви е бил нещастен?

— Не, не е вярно. Тези твърдения са плод на тяхното въображение. Те искаха да бъде така, а не че беше така.

— Уолъс, някои от тези свидетели заявиха, че ти си въздействал… физически върху жена си.

— Дори и една хилядна от процента не е вярно. — Той се наведе напред от стола си, като все още оставаше спокоен, но ясно даваше да се разбере, че тези празни обвинения не му са приятни и че не ги приема. — Никога не съм го правил. Никога.

— Не си ли се карал с нея?

— Да, карали сме се. Но аз не съм я наранявал. Бих предпочел да умра. Наистина. По-скоро бих умрял.

— Чухме съобщения, че полицията е идвала в дома ви.

— Полицията идва два пъти. Така е. Убеден съм, че Харви Сандърс, нашият любопитен съсед, ги е викал и двата пъти. Те идваха, виждаха, че нищо сериозно не става, и си отиваха. Въпреки че веднъж спряха, за да прочетат на Сандърс лекция да не злоупотребява с полицията. Струва ми се, че той забрави да спомене за тази случка. И това е. Единствения път, когато полицията влезе в дома ми, беше… беше… е, знаете кога.

Бен знаеше. Всички те знаеха. Бен замълча, преглътна, после продължи:

— На нас също така ни бе казано, че веднъж, след като сте се скарали с Карълайн, ти си я заключил извън къщата, без нищо на нея, освен бельото й.

— Това също е абсолютно изкривяване на нещата! Тя сама се заключи вън от къщи. Беше изтичала навън по бельо, за да прибере пощата, вятърът блъснал вратата и тя останала отвън. Звънецът беше повреден, аз спях, тъй че не чух блъскането по вратата. Тогава тя отишла до съседната къща при Сандърс, който, убеден съм, тогава е преживял най-силната тръпка през целия си живот. Тя ми телефонира от дома му и аз й отворих да влезе. Това е всичко по този случай. Сандърс си въобразява останалото. Нищо особено не бе станало.

— Значи ти не си я заключвал навън, за да я накажеш?

— Не, разбира се. Това са измислици. Защо ще трябва да го правя, дори и да съм такъв маниак, какъвто Сандърс иска да ме изкара? Мислите ли, че ми е било приятно жена ми да търчи из квартала само по бельо? Повярвайте, не ми беше.

Бен бързо и незабелязано погледна към съдебните заседатели. Те, изглежда, следяха мисълта му, следваха я и може би му вярваха. Тъй или иначе, поне слушаха внимателно.

— Уолъс, ние също така чухме за някакъв уж състоял се инцидент с бейзболна бухалка…

— Това е лъжа.

— Но доктор Фишър…

— Не ме е грижа какво е казал. Това е плоска лъжа. Никога не съм правил подобно нещо. Не бих могъл да го направя. Предполагам, Фишър мисли, че… — Гласът му внезапно утихна: — … че сега, когато Карълайн е мъртва, може да твърди каквото си пожелае, от нейно име. Но такова нещо просто не се е случвало!

— Никога ли не си размахвал бейзболна бухалка над главата на жена си?

— Не, разбира се. Помислете само. Ако бях направил такова нещо, нима Карълайн щеше да остане вкъщи при мен? Мислиш ли, че би оставила децата вкъщи заедно с мен? Въпреки този стереотип на малтретираните жени, който сестра й е решила да й наложи, фактите са, че Карълайн не беше нито глупава, нито слаба жена. Ако се бе случило нещо подобно, тя за секунда щеше да излети от къщи заедно с децата и никога вече нямаше да се завърне.

Бен отново провери впечатлението, което тези думи бяха направили на заседателите, и за своя радост видя как няколко глави лекичко кимаха. Барет ги бе убедил със своето спокойно, логично излагане на фактите. Беше ги накарал да му повярват.

— Един последен въпрос за жена ти, Уолъс. Знаеше ли, че е била бременна?

— Не, не знаех. Все пак не мисля, че е била бременна, поне не от дълго време, иначе щеше да ми каже. Аз обичах децата си и въпреки лъжите, които нейният неосъществил се Ромео разказа тук, исках още. Особено желаех син. Не че не обичах дъщерите си, но ти знаеш как е. Предполагам, че всеки мъж иска син, някой, който да го продължи, след като той си отиде. Опитвахме от няколко години, но безуспешно. Ходихме при много лекари и те ни казаха, че вероятно няма да стане. Казаха ни, че Карълайн няма да може да има повече деца. Това момченце — тук той вдигна ръце към лицето си, — то би трябвало да е изпратено от Бога. А сега…

Гласът му се прекърши. Той заслони лице с ръцете си и не го демонстрира, но ясно се виждаше, че плаче.

Бен видя, че и очите на някои от заседателите също се навлажниха. Той изчака известно време, докато Барет се съвземе.

— Значи нямал си представа, че жена ти е бременна?

— Не, нямах. Нещо повече… — Барет вдигна глава и отправи поглед към масата на обвинението: — Бунтувам се от мисълта, че обвинението и полицията са знаели от седмици, а никой не е сметнал за необходимо да ми го каже. Те очевидно не са намерили никакво основание бащата — бащата! — също да го узнае. Предпочели са да го крият, за да го използват като шок в съдебната зала. Това ме натъжава.

Настъпи още едно дълго мълчание. Изведнъж очите на хората в карето на съдебните заседатели се насочиха с особено внимание към Джак Бълък.

— А децата ти, Уолъс? Какви бяха отношенията ти с децата?

— Най-добри! Абсолютно най-добри! Те бяха страхотни деца и аз ги обичах. Да, плясвал съм ги, но можеш да ми повярваш, това не ми доставяше удоволствие. Говоря за истинско плясване, а не за онова, изпълнено с обич шляпване по задничето, което дадох на Анабел в сладкарницата. Понякога децата трябва да бъдат наказвани, но ние никога не сме ги удряли така, че да остават каквито и да е следи. Карълайн и аз ги шамаросвахме само в изключителни случаи — когато става въпрос за живот и смърт, когато играят на улицата, когато се качват в колата на непознати хора. Знам колко е модно да се говори, че човек не бива да докосва децата, но нека ви кажа нещо. Бих могъл да живея далеч по-лесно с мисълта, че понякога съм шамаросвал децата си, отколкото ако знам, че са били ударени от кола само защото не съм успял да наложа съответната дисциплина!

— Като оставим настрана наказанията, Уолъс, удрял ли си някога в гнева си децата?

— Никога. Нито веднъж. И призовавам всеки, който би могъл, да дойде и да потвърди противното! Никога, никога не съм бил децата си! Никога!

— Алиша е съобщила за своите насинявания…

— При Алиша имаше нещастен случай и това е факт. Никой не е подозирал нищо друго, докато не стана трагедията и аз се превърнах в изкупителна жертва за всички лъжливи обвинения. Задайте си въпроса. Ако се бе появила в училище със следи, сякаш са я били, защо учителите й не казаха нищо за това? Защо не споменаха нищо и други родители? Защото не е вярно. Защото не е ставало.

Бен разгърна нова страница от бележника си:

— Уолъс, знам, че това ще е крайно мъчително за теб, но все пак ще те помоля да се върнеш към деня, когато семейството ти беше убито.

Лицето на Барет изведнъж стана безжизнено и печално:

— Добре.

— Можеш ли да ни кажеш какво се случи в този ден?

Барет дълбоко си пое въздух и бавно го издиша.

— Ние всички се събудихме, закусихме и се облякохме. Всички бяхме в добро настроение — нямаше никакви забележки, никакви проблеми. Аз взех децата от училище, защото исках семейството ми да бъде с мен на пресконференцията, когато обявих решението си да се кандидатирам за втори мандат. След пресконференцията хапнахме набързо и аз заведох децата в сладкарницата на Баскин и Робинсън, за да ядат сладолед.

— Свидетелят на обвинението, който работи в сладкарницата, каза, че ти и жена ти сте се карали там.

— Та вие видяхте записа. Не бих могъл да кажа, че сме се карали, но спорихме доста оживено. И човек не би могъл да твърди, че ставаше въпрос за нещо на живот и смърт. Беше за това дали Анабел да си вземе шоколадов сладолед.

— Би ли могъл да обясниш?

Барет кимна:

— Съвсем просто е. Анабел искаше шоколадов сладолед. Той й е любим. Аз мислех, че трябва да й дадем сладоледа, който предпочита, но Карълайн не искаше тя да вземе шоколадов, защото още беше облечена в празничните си дрешки, а както знаете без съмнение, от сладоледа остават петна. Нямаше да й бъде за пръв път да изцапа дрехите си със сладолед. За това говорехме. Това е. Нямаше нито викове, нито заплахи, нито удари. Нищо за други мъже или за някакво бебе, за което не съм знаел. Просто нормален спор, какъвто всички родители навсякъде в тази галактика имат на делнична основа. Едва след… трагедията… на някого му дойде наум да говори, че този глупав спор в сладкарницата на Баскин и Робинсън потвърждава, че аз съм някакъв вид чудовище.

— Човекът на касата казва, че ти едва не си ударил Карълайн.

— Аз жестикулирах и мога да разбера колко объркващо би могло да бъде това, ако някой не ме познава добре. Аз винаги жестикулирам, когато говоря. Просто такъв човек съм. Аз и сега щях да жестикулирам, мистър Кинкейд, ако вие не бяхте ми казали да не го правя.

От карето на заседателите се разнесе лек смях.

— Човекът от сладкарницата каза също така, че ти си я заплашвал. И нещо за децата.

— Той обърква нещо. Карълайн беше тази, която каза, че децата са нещо като оръжие. Но тя не ме заплашваше повече, отколкото аз я заплашвах. Тя просто каза, че трябва да внимаваме, когато спорим пред децата, когато ги въвличаме в разправиите си, когато се опитваме да ги използваме един срещу друг.

— Значи вие не сте се карали в деня на убийството?

Барет леко се намръщи:

— Всъщност карахме се, но не точно тогава. Истинската караница започна по-късно следобеда, след като се върнахме вкъщи.

— За какво се карахте?

Барет погледна към галерията:

— Заради него.

Всички обърнаха глави, за да видят кого сочи Барет.

— Заради Фишър — извинявайте, доктор Фишър! За мен беше очевидно, че той е влюбен в Карълайн и се опитва да я накара да легне с него. Беше й предлагал неведнъж и непрекъснато се мъкнеше вкъщи, когато знаеше, че мен ме няма. Знаех, че Карълайн никога няма да легне с него, но въпреки всичко, не исках това влечуго да се навърта наоколо. Не желаех да отегчава Карълайн или децата.

— А как отговори Карълайн на това искане?

— Отказа. Настояваше, че той й е само приятел и че тя има нужда от приятели. Аз не се съгласих. За мен проблемът не беше в това, че тя има приятели, но мислех, че присъствието на този развратен перверзник не се отразява добре на брака ни или на семейството. Признавам, че доста се бях разгорещил и че съм крещял. Предполагам, че точно това е чул нашият всезнайко съсед мистър Сандърс, след като бе отворил всичките си прозорци и подаваше главата се навън колкото му бе възможно.

Някои от заседателите отново се засмяха. Заедно с него, отбеляза Бен.

— Ние се карахме в продължение на около петнадесетина минути. Аз крещях, Карълайн крещеше. Тя всъщност хвърли няколко чинии и ги счупи на масата. Стана голям шум, но никой не пострада. Тогава аз наистина се разпалих. Знаех, че спорът няма да доведе доникъде, затова реших, че най-добре ще бъде да се махна за известно време и да проветря главата си. Така избягах от къщи.

— По кое време на деня приблизително стана това?

— Не съм сигурен, но мисля, че беше около четири и четиридесет и пет.

— Значи тогава съседът те е видял да бързаш към колата?

— Не. Това стана по-късно.

— И ти какво направи, след като напусна къщата?

— Просто се качих в колата и потеглих. Казах ви истината, просто трябваше да изпусна парата. Прекосих града по магистралата Брокън Ароу и свърнах по II-44. Прекосих реката и поех по I-75. Карах около час. Може би час и петнадесет минути.

— А после какво направи?

— После се върнах вкъщи.

— И какво стана?

— Тогава…

Гласът му внезапно се пречупи. Когато отново можа да заговори, той почти шепнеше:

— Тогава ги намерих.

Бен се опита да успокои атмосферата. Барет се държеше великолепно; Бен не желаеше той да рухне, преди разпитът да е свършил:

— Съжалявам, Уолъс, но се боя, че ще трябва да те помоля да разкажеш крачка по крачка какво се е случило, за да могат съдебните заседатели да разберат подробностите. Моля те да ни кажеш какво стана, като започнеш от момента, когато си се върнал в дома си.

Барет дълбоко пое въздух и се овладя:

— Паркирах на улицата. Нямах търпение да се върна и да се извиня. Наистина не исках Фишър да се върти наоколо, но след като помислих малко, разбрах, че нямам право да й диктувам кои да са нейните приятели. И така, исках да й се извиня, преди да е станало още по-лошо.

— Какво направи, след като паркира на улицата?

— Влязох вкъщи. Входната врата беше отворена. И преди да ме попитате: не, не си спомням дали бях затворил вратата, когато излязох. Бях като луд и страшно бързах. Сигурен съм, че съм имал намерение да я затворя, но възможно е и да не съм я затворил. Просто не знам.

— След това какво направи?

— Влязох вътре. Наоколо беше съвсем тихо. Това беше първото, което ме обезпокои. Просто тръпки пролазиха по гърба ми. Ние имаме две малки момиченца в края на краищата. Къщата не може да бъде толкова тиха по това време на деня. Помислих си, че може би те всички са отишли някъде.

— И какво помисли за такава вероятност?

— Е, идеше ми сам да се ударя! Ако си бях стоял вкъщи, вместо да карам като идиот, бих могъл да прекарам повече време с тях. Вместо това, щях да прекарам вечерта сам. Или поне така мислех.

— След това какво направи?

— Ами тъй като Карълайн очевидно не бе приготвила нищо за вечеря, реших да си направя сандвич. Но по пътя към кухнята трябваше да мина през трапезарията…

— И?

Барет преглътна.

— Тогава я видях — прошепна той.

— Кого видя тогава? — настоя Бен.

— Карълайн — отговори той. — Простряна на един стол в трапезарията.

— Ще бъдеш ли така добър да опишеш положението, в което си я намерил?

— Тя беше… червена… и… — Той отчаяно се бореше да намери думи: — Имаше кръв — по цялото й тяло. Лицето й беше… обезобразено.

— И тогава какво направи?

— Изкрещях нещо. Но тя не отговори. Опитах се да я вдигна. Помня, че се одрасках — може би на пръстена й? Каквото и да беше, протече ми кръв. Но аз не забелязвах нищо, умът ми беше зает с толкова много неща! Опитах се да я преместя, но тя беше толкова отпусната, а аз не бях на себе си. Всичко пред очите ми сякаш плуваше в мъгла и аз само продължавах да крещя: „Карълайн! Карълайн!“.

Бен погледна встрани. Това беше най-тежкият кръстосан разпит, който някога бе провеждал. Надяваше се единствено той да е потресъл съдебните заседатели също толкова, колкото потрисаше и него.

— А след това какво направи?

— Не можех да я помръдна и не получавах никакъв отговор от нея. Бях изцапан целият с кръвта й. А миризмата! Тя беше толкова ужасна, че аз за малко да… — Барет поклати глава: — И нямаше пулс. Тогава разбрах, че е мъртва.

— После какво направи?

— Изпаднах в паника. Просто изпаднах в паника. Почнах да бягам по къщата, крещях имената на децата. Те, разбира се, не отговаряха. Накрая се качих горе. И тогава ги намерих. Анабел на леглото, Алиша — във ваната.

— Ще бъдеш ли така добър да опишеш състоянието, в което си ги намерил?

Барет започна да трепери. Очите му се напълниха със сълзи:

— Беше съвсем точно, както каза полицаят, който ги е намерил. Анабел лежеше неподвижна на леглото си, със скръстени ръце, сякаш спеше. Но аз знаех, че не спи. А после открих Алиша — във ваната, с всичката онази кръв, опръскала плочките и разцапана, и…

Лицето му клюмна в ръцете му и той почна да се тресе от плач. Сълзите се стичаха по пръстите му. Съдебните заседатели го наблюдаваха, после отклониха погледите си встрани. В този момент нямаше значение дали му вярваха, никой не се съмняваше в дълбочината на неговата скръб.

Минаха няколко секунди, преди Бен да зададе следващия си въпрос:

— Уолъс, ще бъдеш ли така добър да разкажеш на съдебните заседатели какво направи, след като откри и последното тяло?

— Избягах — отговори той. — Побягнах. Напуснах къщата. Точно тогава Сандърс ме е видял — навярно беше около шест или там някъде. Не се гордея с това. Но просто бях изпаднал в паника. Цялото ми семейство беше избито. Не знаех какво да направя. Не можех да мисля разумно. От всичко разбирах, че убиецът все още е някъде наоколо. Единственото, което исках, бе да го хвана. Всъщност не знам какво точно съм мислел. Просто скочих в колата си и я подкарах.

— Къде отиваше?

— Не знам. Някъде. Просто карах. Просто се опитвах да се отдалеча колкото е възможно повече от това… зверство. Не можех да го побера в съзнанието си. Струва ми се, че помислих, че ако между мен и цялата онази кръв има достатъчно голямо разстояние, тогава това няма да е истина. Че всичко ще изчезне и всичко отново ще си стане нормално.

— Ти си се насочил на юг.

— Да, знам. Но не знам защо. Имам сестра в Далас — тя е единственият ми жив родственик. Мисля, че може би някаква частица от мен се е опитвала да я намери, опитвала се е да намери някакво утешение и онзи прием, който само член на семейството може да ти даде.

— Ти не си се обадил в полицията.

— Не. Би трябвало, знам. Но те не биха могли да помогнат. Те не биха могли да ми върнат семейството. Не мога да обясня какво съм чувствал. Аз просто… не мислех нормално, логично. Просто бях станал свидетел на най-адския кошмар, който въобще можех да си представя. Не мислех нормално.

— А след това какво се случи?

Барет уморено сви рамене:

— Видяхте видеозаписа. Полицейските коли и хеликоптери ме откриха. Знаех, че съм там някъде, но някаква частица от мен просто не обработваше информацията както трябва. Усещах, сякаш трябва да продължа да карам, че ако спра, сякаш ще призная пред себе си, че те са мъртви, че цялото ми семейство ми е отнето. Просто не можех да се принудя да го направя.

Барет избърса сълзите от очите си.

— После светлината от прожекторите на един от хеликоптерите попадна в очите ми. Тя ме заслепи, аз изгубих контрол върху кормилото и се блъснах в оня кантон. Дойдох на себе си в болницата и съм задържан под стража до днес.

— Опита ли се да сътрудничиш на полицията?

— Разбира се. Казах им всичко, което знаех, опитвах се да им помогна по всякакъв възможен начин. Трябва да разберете: аз мислех, че полицията ще се опита да намери чудовището, което е извършило тези престъпления. Можете да си представите моя шок и…

Той здраво стисна зъби:

— … моята ярост, когато разбрах, че те се опитват да го припишат на мен! Че се опитват да ме обвинят, че съм убил собствените си жена и деца!

— Как реагира, когато чу обвиненията?

— С негодувание. Но дори и тогава не разбрах истината. Мислех, че те ще проследят всички следи, независимо дали мислят, че аз съм го направил, или не. Но те не ги проследиха. След като веднъж успееха да ме натикат зад решетките, щяха да обявят случая за приключен и щяха да престанат да търсят. Защо никой не откри онези скитници, които са били видени да оглеждат дома ми? Защо никой не проследи някого от тях? Всеки път, когато се обърна, виждам как моите опоненти от градския съвет се опитват да попречат да ги намерят — незаконно. Но защо никой не проучи скитниците? На полицията не й е до истината. Хората там просто искат да имат своето жертвено животно, някой, с когото да прикрият пропуските си и да направят така, че да изглежда, сякаш са си свършили работата. Аз бях най-лесната изкупителна жертва, която имаха подръка, и те се опитаха да ми припишат това злодеяние и дори не се опитаха да разгледат някои други евентуални възможности. По дяволите, те скърпиха куп доказателства и оставиха търсачите на силни усещания да газят из дома ми. Хора, които никога не съм виждал, се трупаха в къщата ми с надеждата, че ще изпитат някаква евтина тръпка, докато зяпат мъртвите тела на моето семейство!

— Ваша чест, принуден съм да възразя — каза Бълък. — Свидетелят започва да реагира.

— Възражението се отхвърля — кратко отвърна съдията.

Барет продължи:

— През целия си живот аз се опитвах да работя със системата, опитвах се да правя нещата така, както трябва да се правят. Това беше вярно, когато израснах в гетото на Северна Тълса, и все още беше вярно, когато ме избраха за кмет. Но трябва да ви кажа, че този процес ме кара да се срамувам. Този процес показа колко фалшива, колко изпълнена с предразсъдъци всъщност е тази система. Колко лесно тя може да бъде манипулирана. Колко много зло има в света. Първо те ми отнеха семейството, след това свободата, после достойнството, а накрая — и доброто ми име. И като че ли всичко това не беше достатъчно, сега се опитват да ми отнемат и всичко останало.

— Уолъс — попита Бен, като подчертаваше думите си, — ти ли уби жена си?

Барет го погледна право в очите:

— Не, сър.

— Ти ли уби дъщеря си Алиша Барет?

— Не, сър.

— Ти ли уби другата си дъщеря, Анабел Барет?

— Не, сър. Не съм ги убивал. — Той се обърна с лице към съдебните заседатели: — Не съм убивал никого от тях. Не бих могъл — не бих могъл да извърша тези ужасни престъпления!

— Благодаря ти, Уолъс. Това е всичко.

За облекчение на всички, съдия Харт обяви благословено прекъсване за тридесет минути.