Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бен Кинкейд (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Naked Justice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2022)

Издание:

Автор: Уилям Бърнхарт

Заглавие: Голо правосъдие

Преводач: Васил Дудеков-Кършев

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Политрафюг — Хасково

Редактор: Владо Гочев

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-459-737-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17780

История

  1. — Добавяне

Четвърта част
Без детинщини

66.

Бен седеше в задната спалня на хотелския им апартамент, достатъчно добре скрит, докато Джоунс се справяше със света отвън. Телефонът бе започнал да звъни като побеснял още в момента, когато процесът бе приключил. Клиенти от всички класи, форми и размери се тълпяха пред вратата на Бен, въпреки че всъщност той дори нямаше врата. Многобройни потенциални клиенти отчаяно се надяваха Бен да поеме защитата на интересите им. Джоунс разговаряше с клиентите. Дори да приемеше само половината от предложенията, те щяха да бъдат достатъчни, за да имат работа в продължение на години. Такива дела вдигат голяма пушилка — всички онези високопрестижни и езотерични области, където Бен отдавна желаеше да опита силите си, но за които никога досега не беше имал клиенти. Освен това трябваше да се справи и с други, потенциално доходоносни възможности; един разпространител на някакъв софтуерен продукт, наречен „Правна помощ“, настояваше Бен да стане говорител на продукцията им, а от Канал две го молеха да им стане юридически коментатор.

С други думи животът изведнъж бе станал сладък. Бен беше спечелил една недвусмислена и получила широк отглас победа и всички знаеха за това. Изглеждаше, че накрая, след цялото това време и усилия, останалата част от света бе открила стойността на Бенджамин Дж. Кинкейд, ескуайър.

Бен гледаше новините по телевизора в хотелската спалня. Дори след като присъдата бе произнесена, светът все още продължаваше натрапливо да се занимава с делото Барет. Имаше коментари след процеса („Разбира се, той е невинен, но какво ни говори това за Америка?“); анализи („Да погледнем истината в очите, процесът със съдебни заседатели е една старина, която вече не действа в епохата на медиите!“); интервюта на съдебни заседатели („Харесваше ми съобразителността на малкия от защитата. Изглеждаше толкова човечен, толкова способен да направи някоя грешка! Сякаш не знаеше какво ще прави по-нататък!“); и безпочвени обвинения („Моята позиция и позицията на всеки един в Юридическия отдел е, че ние не направихме никаква грешка. За нещастие ние не можем да контролираме решенията на съдебните заседатели!“).

Бен минаваше от канал на канал. На Канал осем се появи мистър Харви Сандърс, извънредният свидетел, когото вече интервюираха поне за трети път след приключването на процеса.

— Мистър Сандърс — каза интервюиращата го, — някои хора ви наричат най-важния свидетел в целия процес. Как се чувствате от това?

Той скромно се изчерви, после отправи една от милиондоларовите си усмивки:

— О, мисля, че е преувеличено! Аз просто изпълних задължението си — това е всичко. Убеден съм, че всеки на мое място щеше да направи същото.

— Цялата тази публичност оказа определено влияние върху вашата кариера, нали?

— Трябва да призная, че е така. Моят агент ми казва, че телефонът му постоянно звъни.

— Хората говорят, че вие сте най-знаменитият свидетел в историята на правосъдието, или поне от времето на Като Келин. А вашето свидетелстване действително беше много от полза.

— Да, то внесе драматични промени в живота ми. Вече получихме няколко предложения за рекламиране и разпространение на продукти, както и покана да стана говорител на Националната програма на междусъседските отношения. И, разбира се, вездесъщото предложение да напиша книга. Дори ни подхвърлиха идеята за телевизионен филм.

— О, това е чудесно! Благодаря ви, че бяхте днес заедно с нас!

— Благодаря, Карен. А сега, мисля, ще трябва да отговоря на някои обаждания по телефона.

Бен изключи телевизора. Той също трябваше да отговори на някои телефонни обаждания. Но първо беше едно обаждане, което той сам искаше да направи.

— И така, предполагам, че си чула?

— Бенджамин, как бих могла да не чуя? Това гърми навсякъде!

— Дори и в Креснът Маркет?

— Особено в Креснът Маркет.

Бен се засмя:

— Телефонът непрекъснато звъни. Изглежда, че накрая май ще успея в адвокатската практика.

— Винаги съм го знаела.

В гласа на майка му прозвучаха нейната гордост и щастие:

— Какъв успех постигна! — Тя изведнъж замълча: — Какво е станало с… онзи човек? Онзи, чийто баща… — Не довърши изречението си.

— Оправя се. Лекарите се надяват, че ще се възстанови напълно. Физически, най-малкото.

Във връзката настъпи дълго мълчание.

— Толкова е трагично! Кой би могъл да знае?

Да знае какво? Че създадените от баща му проблеми щяха да го надживеят? Не беше изненадващо. Че злото е толкова дълготрайно, толкова жилаво? Не беше за чудене.

— Мисля, че ще го лекуват. Психически, искам да кажа. Кой знае? Може би един ден ще се оправи.

— Може би.

Друго мълчание.

— А ти как си, Бенджамин?

— Чудесно. Барет ми дължи куп пари, куп по моите стандарти де, и обеща да ми ги плати незабавно. Като вземем и тези нови перспективи за работа… какво, можем да кажем, че съм в добра форма.

— Това е прекрасно. Толкова ме радва! Много съм горда с теб, Бенджамин! — По линията се чуха някакви смущения. — Баща ти също щеше да се гордее с теб!

Двамата си пожелаха лека нощ и Бен се върна към непосредствените си задачи. Навсякъде край него бяха разпръснати купчини папки. Ако имаше намерение да се заеме с новите безбройни предложения, първо трябваше да разчисти тези остатъци от миналото. Трябваше да реши какво ще използва по-нататък, какво ще изпрати в архива и какво иска да унищожи.

След като се порови известно време, той стигна до един запечатан тъмносин плик. Като го отвори, откри в него дебела купчинка от фотокопирани медицински данни. Загледа се в тях, като се опитваше да си представи какво беше това. О, разбира се, сети се накрая. Медицинските картони на Барет, които трябваше да скрие от съда, за да предотврати възможността обвинението да ги използва. След като искането му бе удовлетворено, той не бе имал никакво време да ги прегледа.

Разсеяно започна да рови из купчинката, като търсеше данните, отнасящи се до консултациите на Барет с психиатър. Данни обаче нямаше.

Колко странно, помисли си. Ако няма данни за психиатрично лечение, тогава защо…

Продължи да разгръща многобройните документи. Докато накрая, забутано някъде в дъното, Бен откри нещо, което не бе очаквал, за което никога не би помислил, че е възможно.

Имаше усещането, че сърцето му е престанало да бие. Челюстите му трепереха, очите му бяха станали огромни.

Боже господи, помисли си, докато съзнанието му трескаво се връщаше към близкото минало и възстановяваше мислено процеса. Как съм могъл да бъда толкова глупав?

Как съм могъл да сгреша така?

 

 

Бен намери Барет в дома му, в същата къща на Теруилиджър, която някога бе споделял с другите трима членове на семейството си. Къщата беше почистена и подредена. Подобно на обвиненията срещу него, всички следи от престъплението бяха отстранени. Всички грехове бяха изчистени.

Барет беше повече от щастлив, че го вижда.

— Бен! — произнесе той сърдечно с протегнати ръце. — Моят герой!

Бен настръхна от неговото докосване. Не отвърна на поздрава.

— Нещо не е наред, а, старче? — със смях попита Барет. — Хей, чекът е в пощата. Както обещах. Написах го днес сутринта.

Бен огледа стаята:

— Изглежда, че подреждаш нещата.

— О, да, разбира се. Искам да кажа, тъжно е, но човек трябва да се справя с живота, нали? Предполагам, че след известно време ще продам това място; твърде голямо е за мен. Каква разлика с килията в затвора! Но междувременно ще трябва да си върна и чувството за порядък. Да се погрижа за една по-приятна домашна обстановка.

— Както и за по-добър декор за всички онези интервюта, които ще даваш.

— Вярно е. — Той пак се изсмя високо. — Трябва да ти кажа, че е приятно отново да държиш пресата в задния си джоб. Дявол да го вземе, очаквах, че независимо как ще свърши всичко, политическата ми кариера ще е разбита. Сега вече почвам да се чудя. Пък може в това старо куче да има още живот!

Бен безмълвно отвори куфарчето си, извади оттам плика и го тикна в ръцете на Барет.

— Преглеждах папките и попаднах на тези документи. Това са медицинските ти картони. Онези, които ми изпрати, за да ги скрия от любопитния взор на обвинението.

— А, да! — Барет взе плика и с отсъстващ вид се порови из него. — И навярно се питаш къде са данните от консултациите ми с психиатър. Е, виж какво, Бен, може и да съм преувеличил малко, но независимо дали съм измамил, да не би да е грешка човек да иска да задържи анамнезата си далеч от погледа на вечерните новини?

— Ти си имал вазектомия[1] — каза студено Бен, като едва присви очи. — Ето го, написано е на осемдесет и втора страница. Не си искал обвинението да разбере това. — Той дълбоко пое дъх и след това бавно изпусна въздуха обратно: — Детето не е било твое.

— А… не. — Барет изтърва плика и седна на близкия диван. — Не… предполагам, че не е било. — Лицето му изведнъж просветна: — Въпреки че понякога стават чудеса. Хирурзите невинаги са перфектни. Но… — Засмя се: — Струва ми се, че няма да се заловиш за това.

— Не, няма. Ти си знаел за бебето. И си знаел, че не е твое. И не си искал обвинението да разбере, че не е възможно то да е твое, защото… — Бен пое дълбоко дъх: — … защото това ти дава мотив за убийството.

Барет се вгледа в ръцете си:

— Предполагам, че дава, нали?

Бен усети, че студени тръпки полазват по гърба му:

— Ти си я убил, нали? Ти си убил жена си.

— Струва ми се, че няма смисъл да го отричам. Дори не и пред Бен Кинкейд, супердетектива.

Бен рухна в креслото до него:

— Не мога да повярвам. Не мога да повярвам, че съм могъл така да сгреша, да бъда толкова сляп. Виждал съм те с децата ти. Поглеждал съм в очите ти. Бях сигурен, че…

Барет изведнъж вдигна глава:

— Не, изчакай, Бен! Мисля, че имаш грешна представа.

— Но ти каза…

— Че съм убил жена си. Да, вярно е. Но децата? Никога! Няма начин! — Той се примъкна напред на мястото си: — Не го ли разбра, Кинкейд? Тя уби децата. Тя го направи.

Бен се втренчи в дебелия скъп килим:

— Но не виждам…

— Тя беше, Кинкейд, повярвай ми. Ако достатъчно се поровиш в тази медицинска документация, ще разбереш, че тя е била лекувана психически, макар и не достатъчно. Имаше моменти, когато напълно губеше контрол върху себе си, ставаше съвършено безумна. И нападателна. Удряла ме е толкова пъти, че съм забравил броя им. Благодарение на нея изгубих един зъб. Веднъж така ме удари в слънчевия сплит, че почти изгубих съзнание. — Пое си дълбоко дъх. — Чухме всички онези дрънканици на процеса, че съм изтървавал нервите си. Тя изтърваваше нервите си. Вярно е, понякога полудявах, но лудата беше тя. Искам да кажа, напълно губеше контрол върху себе си, ставаше нападателна, безумстваше. Наистина си прав, децата веднъж-два пъти получиха синини. Хората винаги мислят, че мъжът прави такива неща, че той упражнява насилие. Обаче не е така. Насилникът беше тя.

— Но защо ги е убила?

— За да си върне на мен, разбира се. Това беше единственият начин, по който можеше да го стори. Тя ме мразеше, мразеше ме от години. Защо, мислиш, е разказвала онези ужасяващи истории на сестра си? Беше ревнива, жестока. Оплакваше се, че не й отделям време, че единственото, което ме занимава, е кариерата ми, имиджът ми. Беше уморена да живее в аквариум като златна рибка, да бъде съпругата на кмета Барет. Като някакво украшение. Сигурен съм, че и преди си чувал за това. Истината беше, че не бе добре. Не беше наред в главата.

— Но никога не е имало какъвто и да е признак…

— Сигурен ли си, че е нямало? Помниш ли какво разказа оня палячо от сладкарницата? Спомняше си думите, но беше забравил кой ги е казал. Тя ги каза, не аз. Да, и Фишър си спомни, че е говорила такива неща. „Децата са единственото оръжие, което имам срещу него.“ Мисля, че е било така. И накрая използва това оръжие. Изигра последния си коз.

Бен гледаше мъжа, без да може да отговори нищо разумно.

— И точно затова си имаше любовните връзки. За да ме накаже. Например с онова животно Фишър, както вероятно си предположил. Не е за чудене, че на мен не ми пукаше за това. Спомняш ли си оня несъвпадащ кръвен образец, открит от експерта на обвинението в спалнята на Карълайн? Кръвта е от Фишър, мога да ти го гарантирам. Очевидно Карълайн и нейният любовник са предпочитали по-твърдата игра, достатъчно твърда, че да пусне кръв. Тъй или иначе, след като е въртяла романчето си под носа ми в продължение на седмици, тя е забременяла, вероятно преднамерено, за да ме унижи. Да ми създаде един нежелан малък проблем в очите на обществото… Но това сякаш не й стигаше. Тя не получи онова, което желаеше. Вместо да изляза от кожата си, аз спокойно й казах, че може да спи с който си иска парцал, на мен какво ми пука? Това я вбеси. Затова се карахме оня следобед. Тя не можеше да ме разбере, а и не беше в състояние. Аз просто й се изплъзвах и тогава тя реши да изиграе последната си карта, единственото оръжие, с което разполагаше. И ми отне единственото, за което наистина можеше да ме заболи. Моите деца.

Бен стисна облегалките на креслото. Искаше му се да може да се усъмни, да не вярва, но не можеше. Това беше истината. Знаеше, че е така.

— Срамно е, че е чела „Медея“. Питам се дали оттам не й е дошла тази мисъл? На неуравновесени като нея хора не бива да се позволява да четат гръцките трагедии. Представи си, ако беше прочела „Едип“! Какъв ужас щеше да бъде!

Барет се засмя, но скоро видя, че опитът му да внесе малко черен хумор в разговора е пропаднал.

— Трябва да призная, че няколко пъти съм удрял Карълайн. И я бях заключил навън. Но какво можеш да направиш с една жена, която се превръща в развилнял се маниак по най-малък повод, а? Бих желал някой да можеше да ми каже. Целият свят се е втренчил да защитава жените от мъжете. А какво става, когато мъжете трябва да бъдат защитени от някоя жена? Нищичко. Въобще не си давай труда да се обърнеш към приятели, семейството си, полицията. Те ти се смеят в лицето.

— Но… — Бен търсеше думите си. — Беше толкова… кърваво!

— Да, добре се бе постарала, нали? Помниш, че Карълайн е била медицинска сестра. Знаеше как успешно може да убие някого. Успяла е при Анабел, с оня единствен удар с нож в сърцето. Но при Алиша нещо се е случило. Може би Алиша е видяла как убива Анабел и се е опитала да се съпротивлява. Тъй или иначе, всичко е пропаднало и Карълайн е направила кървавата баня. Бедната Алиша, съвсем не се чудя, че е викала татко си. Какво ли си е помислила, когато собствената й майка е тръгнала да я убива! Поне е било бързо. Тъй или иначе, Карълайн постигна целта си. Тя ми отне децата.

Барет покри очите си с ръце.

— Представи си, ако искаш, представи си какво видях, като се върнах вкъщи час след като бях излязъл оттам! Не очаквах да е станало нещо. Бях си помислил, че най-добре ще бъде да изляза, докато яростта на Карълайн премине, да не й дам да ме удари или аз да я ударя. Ако бях останал, едното от двете щеше да се случи. Тъй че се махнах за час, колкото да й дам време да се поохлади, а когато се върнах вкъщи… — Лицето му изведнъж посивя, а очите му станаха стъклени и се навлажниха: — … децата ми бяха мъртви! — Гласът му се пречупи от болка. — Моите две сладки дечица, най-хубавото на света за мен — мъртви! Убити. От собствената им майка.

Той внезапно вдигна очи:

— И знаеш ли какво ми каза тя? Знаеш ли какво ми каза? Погледна ме право в очите и каза: „Вече нямаш деца, кучи сине! Можеш да го обявиш на пресконференция!“.

Той поклати глава. Сълзите му се стичаха.

— Тогава престанах да се контролирам. Не знам какво ме връхлетя. Бях просто извън себе си от ярост. Хвърлих се към нея, сграбчих по пътя си нож и почнах да мушкам. Просто я кълцах. Убивах я. Не можех да се спра. Бях толкова гневен. Толкова… гневен! — Замълча за миг. — Ние се борехме, но аз я превъзхождах. Сигурен съм, че тогава под ноктите й е останала кожа от тялото ми и от мен е капнало кръв. Тя не беше слаба, но аз бях по-силен. И исках да умре. Наистина, наистина исках да умре! — Погледна внезапно нагоре: — А после всичко свърши. Свърши също толкова бързо, колкото и беше започнало. Яростта ми премина. Възвърнах самообладанието си. Но Карълайн…

Барет отново поклати глава.

— Другото, което си спомням, беше, че тя се бе проснала върху оня стол в трапезарията. Не помръдваше. Потърсих пулса й, опитах изкуствено дишане — нямаше полза. Беше мъртва. — Прокара ръка през косата си: — Просто не знам какво ми бе станало. Бях връхлетян от ярост — от неподвластна на никакъв контрол ярост. Никога преди не бях изпитвал такова нещо. Не знам как бих могъл да ти го обясня.

— Не си прави труда — тихо продума Бен. Не беше нужно. Знаеше всичко за това. То беше семейна запазена марка.

— След това бях толкова объркан, че не можех да събера мислите си, просто не знаех какво да правя.

— И избяга.

— Е, знаех, че ако продължавам да стоя там, няма да помогна на семейството си. Знаех много добре и каква е вероятността една обществена личност да бъде съдена честно. Почти нула. Тъй че — да, избягах.

— И когато не успя да направиш онова, когато те хванаха, ме повика. И ми пробута онази гадна безсмислица за градския съвет.

Барет се изправи, като триеше сълзите си:

— Бен, ти не знаеш колко съжалявам за онова, което се случи. Знам, че сгреших. Чувствах се ужасно още от момента, когато стана. Но не бях готов да прекарам остатъка от живота си в затвора заради това. — Притисна челото си с ръце. — Знаех, че Уитман замисля нещо срещу мен. Не да ме убие. Мисля, че искаше да направи някои снимки. Затова се въртеше наоколо, душеше около къщата ми. Надяваше се да ме завари в някакво конфузно положение, да го заснеме на лента и да го подхвърли на пресата. Уитман разбра, че имам някаква историйка със секретарката си — но кой може да ме обвини за това? Тъй или иначе, това е имал предвид, когато е наредил на Бък „да пипне негъра“. Искаше да има цветни снимки, които да заемат цялата първа страница. Все пак някои от моите момчета ме предупредиха за това и когато стана съвсем очевидно, че аз имам нужда от жертвен агнец, помислих, че Уитман и неговото кученце стават за тази цел. Убивах два заека с един куршум, тъй да се каже.

— Той може да иде в затвора.

— Не може. Нямат никакви доказателства срещу него — защото такива няма. Освен това окръжната прокуратура предпочита да се прави на важна и могъща. Преди да разпоредят ново разследване, те ще трябва да си признаят, че са допуснали грешка още в началото, което сякаш нямат желание да направят. Уитман няма да влезе в затвора. А ако името му е опетнено — прекрасно! Заслужава го.

— А онази среща в парка? А и твоят съсед е забелязал Уитман в твоя район.

— Наистина ли? Това ме учудва. Уитман се е срещнал с Бък в парка. Според мен той е видял, че може да го намесят в тази работа и е поискал да унищожи всички евентуално уличаващи го доказателства колкото е възможно по-скоро. А колкото до това, че Харви Сандърс е забелязал Уитман в оня „Седан“, проклетия му слабоумник… — Изведнъж се ухили: — Навярно си забелязал, че когато Сандърс за пръв път даваше показания, той не знаеше кого е видял в кафявия „Седан“. Въпреки че каза, че не знае нищо за градския съвет, сигурно е виждал някога снимка на Уитман или пък го е видял в съдебната зала. Но той не каза, че Уитман е човекът от колата, докато не застана втори път на свидетелската скамейка, а след това го описа възможно най-надълго и нашироко и мелодраматично. Трябва да разбереш: Харви е актьор. Той съзря своята голяма възможност в този процес и не желаеше да я проиграе. Неговата първа изява като свидетел го направи популярен до известна степен. Сигурно си е казал: „Я виж какво може да стане, ако се превърна в най-важния свидетел, ако променя хода на целия процес!“. И го направи. Малко поукраси работите, направи се на важен. Каза точно това, което ти искаше той да каже. И сега медийните търтеи се въртят около него и приказват колко честен и привлекателен е той!

Бен безмълвно го гледаше.

— Да, така стоят нещата — каза Барет, като вплете ръцете си една в друга. — Сега знаеш всичко, което съм направил. Надявам се, че това те прави много по-щастлив.

Бавно и тромаво Бен стана от мястото си:

— Навярно разбираш, че не мога да задържа малките ти мръсни тайнички за себе си.

Барет вдигна очи към него и върху лицето му бе изписано искрено удивление:

— Е, Бен, нямаш избор!

— Определено мисля…

— Забравил ли си онова дребно нещо, наречено изключително право в отношенията между адвоката и клиента? Всичко, което съм ти казал, трябва да бъде запазено от теб в пълна тайна.

— Процесът свърши.

— Да, но ти все още ме представляваш, както много добре знаеш. Този разговор пряко се отнася до правния въпрос, с който ти трябваше да се справиш от мое име. Той спада към сферата на изключителното право.

— Не ме е грижа. Нямам намерение да ставам част от този заговор на мълчанието!

— Чудесно. Тогава започвай. Върви при пресата. С какво ще свърши всичко? Значи, ти, на първо място, ще бъдеш лишен от адвокатските си права. Ще ти бъде отнето препитанието — за какво? Защото си казал истината. Каква ирония! А на мен какво ще ми се случи? Е — нищо! Въобще нищо! Вече съм бил съден и съм бил оправдан по това обвинение, най-голямото възможно обвинение. Имало е двоен риск. Те не могат да ме пипнат с пръст! Дявол да го вземе, сам аз мога да разкажа цялата тази история на пресата и въпреки това никой нищо не може да ми направи! — Барет късо се изсмя, после въздъхна: — Но няма да го направя. Трябва да помисля за кариерата си. Както и ти няма да го направиш. Колкото и да си благочестив, не мисля, че си глупав.

Бен рязко се обърна, преизпълнен с чувства, като се препъна в килима.

— Не мога да повярвам, че съм бил толкова сляп. Всичко е било пред очите ми. Хората ми казваха. Бълък, Майк. А аз не ги слушах. Аз те погледнах в очите, реших, че не можеш да убиеш децата си, и глупаво помислих, че това значи, че не си виновен. Толкова съм свикнал да гледам на нещата от гледната точка на нас срещу другите, от гледната точка на правдата срещу неправдата, на защитата срещу обвинението, че не видях действителната истина. Бях като дете на игрището — аз бях от белите, а обвинението от зелените. И ние всички искахме да победим. И сега, след като провалих всичко… — Главата му се тресеше, а очите му пламтяха гневно срещу Барет: — … виновният е на свобода!

Барет кимна с широко отворени очи:

— Животът ни играе мръсни номерца, нали?

Бен мълчаливо събра папката с медицинските данни и документите в нея.

— Ще те съпроводя до вратата — каза Барет.

— Недей, моля те. — Бен отвори входната врата, после се спря: — И не идвай повече в кантората ми, Барет. Никъде не доближавай до мен. Вече не си мой клиент. И, за бога, недей да изпращаш някого от репортерските си групички, за да цитира думите ми. Повярвай ми, съвсем няма да ти хареса онова, което ще му дам.

Той излезе навън и така тръшна вратата зад себе си, че Харви Сандърс отсреща можеше да чуе трясъка дори и при затворени прозорци.

Бележки

[1] Операция за предизвикване на безплодие. — Б.пр.