Уилям Бърнхарт
Голо правосъдие (12)

11.

На другата сутрин Бен отиде късно в кантората си, което не бе нещо необикновено. Необикновеното беше, че целият му персонал — Кристина, Джоунс и Лавинг — бе застанал точно пред входната врата и го чакаше.

— Хайде да предположа — каза Бен. — Вие стачкувате. Вижте какво, не ви обвинявам, но докато някои клиенти не си платят сметките…

Спря. Ухилените им лица му подсказваха, че не беше това.

— Добре тогава, какво е? Да не би да имам рожден ден или не знам какво още?

— Къде си бил? — попита Кристина, като го прегърна през рамо и го вкара в кантората.

— Във Фориствю. Трябваше да заведа Джоуи на училище, а после налетях на голямата подписка за пролетната разпродажба на сладкиши…

— Нямах предвид това.

Кристина го бутна на един стол, докато останалите се наредиха край тях.

— Ние цяла сутрин се опитваме да се свържем с теб.

— Защо?

Джоунс се наведе напред:

— Позвъниха ми по телефона в секундата, когато влязох в кантората, шефе.

— И?

— Кметът иска да те види!

Бен дълбоко се замисли. Да не би да беше нещо във връзка с инцидента с дъщеря му във Фориствю миналия петък? Но това бе само незначително сблъскване! А и тя търчеше срещу него…

Лавинг го стисна за раменете и го раздруса:

— Можеш ли да повярваш, Капитане? Кметът иска да те види!

— Това е хубаво… предполагам…

Кристина го прекъсна:

— Бен, имаш ли някаква представа за какво говорим?

— Е, всъщност… не.

— Най-големият случай, разтърсил през последните години Тълса, а ти си в пълно неведение! Какво прави миналата нощ?

— Ами… да видя… Приготвих супата за вечеря, после прочетох може би хиляда пъти на Джоуи „Лека нощ с Месечко“. След като той заспа, завърших романа си от Тролъп…

Тя се удари по челото:

— Не мога да повярвам! Всеки в щата гледаше по телевизията преследването миналата нощ. Освен теб, разбира се.

— Преследване ли? За какво говориш?

— Бен, кметът е обвинен в убийство!

В главата му нещо прещрака:

— Убийство! И той желае да ме наеме?

Кристина, Джоунс и Лавинг си размениха погледи.

— Слушай — каза Кристина, — тъй или иначе, той желае ти да бъдеш негов застъпник. Entre nous^[1], аз не бих ти дала твърде много надежди относно изхода.

— Какво искаш да кажеш?

Тя го хвана за ръката:

— Ще ти обясня накратко, докато отиваме към затвора.

Тъй като кметът Барет изрично бе подчертал, че желае да се срещне с Бен насаме, Кристина (след енергичен протест) се съгласи да се поразходи навън, докато Бен влезе в килията, за да разговаря с него.

— Не се тревожи за мен, Кристина — каза й той. — Всичко ще е наред.

— Не се тревожа за теб. Тревожа се за нас.

— Искаш ли да се изясниш?

— Всъщност тревожа се, че ще направиш идиотизма да не се съгласиш да го представляваш.

— Наистина имам някои резерви…

— Значи така! Почва се! Ще се позовем на някакви си абсурдни етически основания, а после ще изпукаме от глад!

— Нека първо поговоря с него. После ще видим.

Тя го хвана за реверите на сакото:

— Бен, обещай ми, че ще поемеш случая!

— Ще видим.

— Бен!

— Ще видим.

Бен се остави пазачът да го поведе по дългия метален коридор. Килията на кмета Барет беше в самия му край, нещо като частен апартамент. Килия пет на седем, с койка, умивалник и открита тоалетна чиния. Не приличаше много на луксозното жилище на кмета.

Той лежеше на долната койка, покрил с ръце лицето си. Когато ги свали, Бен видя, че по него има черни и червени отоци, а около челюстите и темето му имаше превръзка.

Пазачът въведе Бен в килията, заключи вратата след него и се отдалечи.

— Как се чувствате? — попита Бен.

— По-добре, отколкото заслужавам.

— Моята правна помощничка ми каза, че сте имали произшествие с колата.

Барет се опита да се засмее, въпреки че драскотините и превръзката не позволяваха на мускулите му много да се разтягат.

— Блъснах се в една тухлена постройка, докато четири коли с ченгета, два хеликоптера на телевизията и половината свят ме гледаше. Както казах, чувствам се по-добре, отколкото имам право да се чувствам.

— Господи! Какво сте правили?

— Опитвах се да се убия — отговори той толкова сериозно, че Бен се изненада. — А всъщност нямам дори счупена кост. Проклетите въздушни възглавници!

Бен нервно направи няколко крачки в малката килия. Нямаше къде да седне, тъй че несръчно се изправи до вратата и почна да обмисля основния въпрос.

Това беше онази част от работата на защитата при наказателните дела, която той особено много ненавиждаше. Повечето защитници по такива случаи никога не задават този въпрос. След като защитаваш един клиент, ти знаеш, че неговата виновност поражда милион етически затруднения и заради това повечето адвокати предпочитат да не питат.

Тъй или иначе, Бен искаше да знае истината. Искаше да знае на какво стъпва. Ако имаше намерение да заложи името и репутацията си, особено при случай, за който бе сигурен, че ще се превърне в сензация, той искаше да е убеден, че постъпва правилно. Както неговият стар наставник Джак Бълък обичаше да казва, той искаше да бъде на страната на ангелите. Но при такова ужасно, отвратително убийство как можеше човек да се осмели да попита?

Барет внезапно седна и сложи ръце върху коленете си:

— Бен, искам от самото начало да знаеш нещо. Не съм го направил.

Бен се вгледа в лицето и в очите му.

— Не съм убил жена си. Не съм убил прекрасните си дъщерички. Как бих могъл да ги убия? — Очите му почнаха да се навлажняват, но той преглътна сълзите си. — Не съм направил нищо такова. — Барет впи поглед в ръцете си. — Не бих могъл да го направя.

— Прочетох предварителния полицейски доклад. Съседи казват, че вие и жена ви сте имали някакви несъгласия този следобед.

Барет кимна:

— Точно така. Имахме. Нямам намерение да се преструвам, че не сме имали. — Разпери широко ръце. — Бракът ни беше от този тип. Понякога се карахме като куче и котка. Но все пак се обичахме.

— За какво се скарахте?

Барет сви рамене:

— Трудно мога да си спомня.

— Прокурорът ще иска да знае.

— Нещо за децата. Тя мислеше, че аз ги глезя, като им давам всичко, което поискат. Че подривам авторитета й. И че не й обръщам достатъчно внимание. И преди сме спорили по този въпрос.

— Колко пъти?

Той отново сви рамене.

— Не знам. Много.

— Тези караници бяха ли съпроводени с… насилие?

Той завъртя глава:

— Насилие? Искаш да кажеш дали не съм я удрял? Абсолютно никога.

— Добре, трябваше да попитам.

— Виж какво, аз не знам какво говорят сега хората за мен, но никога не съм вдигал ръка на жена си. Нито на момиченцата си. Те са най-прекрасното нещо на света за мен. — Гласът му се прекърши. — Бяха. Мислиш ли, че ако кметът на града биеше жена си, това нямаше да се разчуе?

— Предполагам.

Бен извади малък бележник от джоба на сакото си и почна да си води бележки.

— Значи сте спорили. Какво стана след това?

— Едва си спомням. Всичко ми е като някаква каша. А и ударът в стената не ми помага особено.

— Само ми кажете какво си спомняте. Днес няма да успеем да направим всичко.

— Ами… полудях. Това не ми се случва често; повечето пъти мога само да се смея над тези работи. Но този път тя наистина ме вбеси, като твърдеше, че вдигам ръка на момичетата и всякакви други работи. Тъй че избягах от къщи.

— Напуснали сте къщата?

— Точно така. Качих се в колата и потеглих.

— Колко дълго бяхте навън?

— Не знам точно. Не много дълго. Може би час. Пих една кока при „Соник“ — можеш да провериш — и почнах да се чувствам зле. Какво толкова, ако не сме съгласни за някои неща! Аз обичах жена си, обичах и семейството си. Не биваше да бягам по този начин. Един силен човек се изправя и поглежда истината в очите. Тъй че излязох от заведението.

— Какво стана, когато се върнахте?

— Толкова бързах, че оставих колата на улицата и се затичах към къщи. И…

— Да?

Той се поколеба:

— И след това… ги… намерих. Каквото беше останало от тях.

— Вече мъртви ли бяха?

— О, да. — Очите му се разшириха и се втренчиха в една точка. — Жена ми беше просната като… като при някакво човешко жертвоприношение. А момиченцата ми…

Сълзите потекоха от очите му. Той покри лицето си с ръце.

— Съжалявам — каза тихо Бен. — Знам колко ви е тежко.

Барет продължаваше да плаче. Цялата горна половина на тялото му се тресеше.

Бен пое дълбоко дъх. Мразеше това. Чувстваше се като лешояд от най-гадната порода, нахлул в горестта на този човек със своите безкрайни въпроси. Виновен или не, той очевидно беше съкрушен от мъка.

— Можете ли да ми кажете какво направихте, след като намерихте телата?

— Просто полудях. — Той изтри очите и носа си. — Не знам какво съм мислел. Просто не бях на себе си. Побягнах към колата и потеглих. Без да кажа никому нито дума. Глупаво е, знам. Но не мислех ясно. Въобще не мислех. Знаех само, че трябва да се махна от цялата тази ужасна, страхотна… смърт. И от онази кръв. Непрекъснато мислех: „Трябва да вървя, трябва да се махна от всичко това“. Беше като някакво заклинание, като заповед, която непрекъснато пулсираше в мозъка ми. Като че ли ако те не са пред очите ми, това всъщност няма да се е случило.

— Мога да разбера желанието ви да се махнете. Но не мога да разбера какво сте правили пред Индианската бариера.

— Не знам, човече. Аз просто карах нанякъде. Опитвах се да избягам от действителността.

— Някои предположиха, че сте бягали към Мексико, за да се скриете от полицията.

— Грешат. Просто трябваше да дойда на себе си. Трябваше да се убедя — сам себе си — че те наистина… — Той рязко прекъсна, после каза заобиколно: — Че вече ги няма.

Бен се покашля:

— Моят помощник в кантората ми каза, че търсите кой да ви представлява.

— Нека сложим картите на масата, Бен. Не искам някой да ме представлява. Искам теб.

— Така ми каза и секретарят. И трябва да ви кажа — малко съм изненадан.

— Защо?

— Ние не се познаваме толкова добре.

— Познавам репутацията ти. Така е, когато станеш кмет.

— В града има дузина добри адвокати. С повече опит от мен. Можете да ангажирате когото си поискате. Извинявайте, но… не виждам смисъла.

Изразът на Барет леко се промени, в ъгъла на устните му се появи не усмивка, но някакво леко движение.

— Може ли да съм откровен?

— Разбира се.

— Моят случай ще бъде поверен на съдия Харт.

— Откъде знаете? Назначаването на съдията не може да стане преди предварителното слушане.

— Бен, аз съм кмет, нали? И знам. — Той протегна ръце. — Мои източници от съда ми казаха, че има мнозина добри адвокати и мнозина адвокати, които съдия Харт харесва. Но, казаха ми те, ти определено си предпочитан от нея.

— Не знам такова нещо.

— А аз знам. Това е факт.

— Дори и да беше вярно, няма значение. Съдия Харт е умна жена и професионалист. Тя няма да ви даде повече шансове само защото ме харесвала.

— Сигурен съм, че тя няма да покаже преднамерено каквито и да е предпочитания. Но когато всичко по процеса вече ще е казано и направено, след като всичко вече ще е поставено на равна нога, човек няма ли да предпочете да бъде представляван по-скоро от адвокат, когото съдията харесва, отколкото от някого, когото той не харесва?

Бен не можеше да оспори тази логика.

— Слушай, ще ти дам каквото поискаш. Какво ще кажеш за десет хиляди предплата? Можеш да ми вземаш по сто и петдесет на час, макар че знаеш, че обикновено не получаваш и половината от това. Значи — кога започваме?

Бен съсредоточено се занимаваше с куфарчето си:

— Не съм решил…

— Какво трябва да се реши?

— Ами… доста е сложно.

Барет бавно присви очи:

— Мислиш, че съм го направил, нали?

Бен отклони погледа си.

— Мислиш, че съм убил жена си. Мислиш, че съм убил двете си момиченца.

— Няма значение какво мисля аз. Важно е какво ще помисли съдът…

— Да, но точно затова ти не искаш да се заемеш с делото. Прав ли съм?

Бен го погледна право в очите:

— Ако самият аз не вярвам в разказа ви, как ще накарам съда да повярва?

— А ти в какво не вярваш?

— В нищо не вярвам. Че сте ги оставили точно в разгара и когато сте се върнали, сте ги намерили мъртви.

— Но всичко беше точно така!

— Не знам дали е било, или не е било така, но съдът трудно ще повярва.

Барет скръсти ръце:

— Добре. Това е единият проблем. Какъв е другият?

— Самото престъпление е проблем. Извинявайте. Знам, че сигурно сте разстроен от всичко това, но трябва да говоря честно. Всички в семейството ви са били убити, с изключение на вас. Обществото мрази оцелелите; то винаги мисли, че би трябвало да има някаква причина, за да е останал някой жив, а другите да не са. И кой може да го обвинява? То може да повярва, че един баща — един атлет — в пристъп на ярост е загубил разсъдъка си и е убил своето семейство. Но ако не сте ги убили вие, кой тогава го е направил? Кой евентуално би могъл да има някакъв мотив да унищожи цялото ви семейство?

— Бен — каза Барет след дълго мълчание, — колко знаеш за политиката?

— Съвсем малко.

— Е, тя е мръсна работа.

— Какво говорите — че вашите политически противници са го сторили?

— Току-що бях обявил, че ще се кандидатирам втори път.

— Не мога да повярвам, че някой може да извърши такова ужасяващо престъпление по политически причини.

— Само затова, защото, както каза, знаеш съвсем малко за политиката.

— Защо някой ще убива семейството ви?

— За да ме постави на това място, на което съм сега. — Той широко разпери ръцете си: — Погледни ме. Аз съм в затвора и като че ли няма изгледи скоро да изляза оттук. Репутацията ми е ликвидирана. Дори и да бъда оправдан, повечето хора ще вярват, че вероятно съм виновен. С политическата ми кариера е свършено. Край. По дяволите, ако ме бяха убили, те просто щяха да изберат приемника ми. А по този начин заличават от картата администрацията на Барет.

— Не мога да повярвам, че някой може да го направи.

— Не можеш да повярваш, че някой може да извърши престъпление, за да спечели милиони долари?

— Милиони ли! Но вие казахте…

— Говоря за връщане на топката, Бен. За градските договори за строеж, които като че ли винаги попадаха в едни и същи ръце. Докато не се появих аз и изчистих нещата. Повярвай ми, в града има неколцина тузове, които биха искали да се махна, да ме очистят — и колкото по-бързо, толкова по-добре. Те не желаят някой да им изтръгне гърненцето с меда от ръцете. Особено пък — добави, — ако този някой е черен.

Бен поклати глава:

— Но такова престъпление… Три убийства…

— О, дявол да го вземе, влечугите, за които говоря, не убиват със собствените си ръце.

— Тогава…

— Бен, ти наистина не си толкова наивен, нали? В днешно време можеш да си купиш наемен убиец за хиляда долара! Човече, можеш да намериш обявите им на задната страница на списанията!

— Значи казвате, че го е направил професионален убиец?

— Толкова ли е невероятно?

— Да, откровено казано.

Барет замълча за момент.

— Бен — каза той след малко, — прочете ли описанието на убийствата в полицейския доклад?

— Да.

— И аз го прочетох. Помниш ли какво се казва там за моята малка… — Гласът му почна да трепери, после се пречупи. — … моята малка Ани? — Той стисна челюсти и се опита да се овладее, като преглъщаше сълзите си. — Била е убита с един удар. Тънкото острие е проникнало точно там, през ребрата и право в сърцето. Смъртта е била незабавна. Сега аз те питам: бих ли могъл да го направя? Колкото и да съм изгубил разсъдъка си от гняв? — Пак замълча. — Или за това е нужна… професионална точност?

— Но това е само едно от убийствата. Другите две…

— Знам. Навярно нещо се е случило, след като убиецът е ликвидирал Ани. Но най-важното си остава — аз не бих могъл да извърша тези убийства!

— Съдът ще приеме, че сте могли. Или че просто сте имали късмет.

— Късмет? Че съм имал късмет ли?

На Бен му се искаше да не бе произнасял тези глупави думи, но беше много късно.

Цялото тяло на Барет се разтресе от гняв:

— Аз… нямах… късмет. Аз изгубих семейството си. Аз съм жертва! — Няколко пъти трябваше дълбоко да си поеме дъх, преди да се вземе в ръце. — Не бих могъл да извърша тези убийства! Те са дело на професионалист!

— Ами…

— Искам да ти кажа и нещо друго. Мисля, че съм го виждал. Видях как един се навърта из квартала. Едно мазно влечуго в зелена униформа. Гадняр. Обикновено се влачеше с една по-млада жена. Всъщност с едно момиче. С лента през челото. Видях го няколко пъти да скита наоколо, но не знаех какво да предприема. Сега знам. Сега разбирам, че е оглеждал квартала и е изчаквал най-подходящия момент. И когато вчера ме е видял да излизам от къщи, е извършил делото си.

— Колко пъти сте виждали този човек?

— Не съм сигурен. Най-малко четири или пет пъти. Би трябвало и други от квартала да са го виждали. Поразпитай.

Бен замислено потупа устни с писалката:

— Предполагам, че мога да го направя.

— Сега недей да си блъскаш главата дали да поемеш делото. Изчакай малко. Задай някои въпроси. Иди на заседание на градския съвет.

— На градския съвет ли?

— Да, по дяволите! Те ще се опитат да ме махнат още в първия ден.

— Предполагам, че няма да навреди, ако задам няколко въпроса.

Бен тръгна към вратата на килията.

Барет го сграбчи за ръката:

— Обаче, Бен… върни се при мен колкото е възможно по-скоро, съгласен ли си? — Впи очи дълбоко в очите на Бен. — Имам нужда от тебе, Бен.

Бен започна да оправя връзката си, без да отговори.

— Знам какво си мислиш. Не желаеш да ме представляваш, защото мислиш, че съм богат, с тлъст портфейл, излязъл от играта политик. Ти предпочиташ хора, за които мислиш, че са тежък случай. Някой, който няма пари. Някое момче със забавено развитие. Някоя жена, която фалшиво е била обвинена от ФБР. Но аз ще ти кажа нещо, Бен, и се надявам, че ще ме чуеш добре. Такива дела са лесни. Когато човек се захване с такива дела, той става герой в очите на хората, независимо дали ги печели, или губи. Но, Бен, дори и да не съм в особено неравнопоставено положение, в този случай аз съм жертва. Аз съм този, на когото отнеха семейството, кариерата, свободата. А сега полицията и пресата ще се опитват да убедят всички, че съм един отвратителен, маниакален убиец на малки деца. Да, но не съм! Не съм! — Отпусна ръцете си върху тънкия дюшек: — И искам ти да го докажеш!

Бен издърпа ръката си и несръчно се отправи към вратата на килията.

— Пак ще дойда.

Той повика пазача и напусна килията, като остави зад себе си градския кмет в бдението му с неговите милион въпроси без отговор.