Уилям Бърнхарт
Голо правосъдие (23)

22.

Когато се върна в кантората си след предварителното слушане по делото Барет, Бен завари Лавинг да го чака, с очи, пълни с любопитство.

— Как мина, Капитане?

Бен си каза, че ако спечелеше десетки дела за убийство, ако можеше да изсвири наизуст всички двадесет и четири прелюдии на Шопен и да изрецитира без никаква грешка „Аннабел Ли“, вероятно би могъл да убеди Лавинг да престане да го нарича „Капитан“. Но тъй като не бе способен на такива подвизи, Лавинг продължаваше да го нарича както си знаеше.

— Е, както очаквах. Барет отива на съд. Началната дата на процеса ще е след около три седмици. И съдията отхвърли иска ми за ограничаване на представянето на някои доказателства.

— Дявол да го вземе! — Лавинг удари с огромния си юмрук дланта на другата си ръка. — Ти показа ли нотариално заверените свидетелства? Да не си забравил да им покажеш свидетелствата?

— Показах ги, уверявам те!

— Майчице, а аз толкова се измъчих, докато ги накарам да ги подпишат!

— Знам, Лавинг, и високо го оценявам.

— Те не обичат такива неща, нали знаеш? Особено пък ченгетата.

— Действително. А ти как можа да ги убедиш?

Лавинг сви рамене:

— Имам доста приятелчета между момчетата в синьо. Както и ти, вярваш или не вярваш. Макар че си адвокат. Те не могат да забравят какво направи, за да им помогнеш да пипнат убиеца от детската градина. И никой от тях не си пада особено по Прескът. Не мога да повярвам, че съдията е отклонил иска ти. — Щракна с пръсти: — Трябва да е било заради репортерите. Знаеш как медиите развалят всичко. Те всъщност дърпат конците в тази страна!

— А аз мислех, че е военнопромишленият комплекс!

— Божке, в кой век живееш? Медийните босове днес контролират всичко. Те могат да накарат хората да повярват в каквото си поискат. Виж какво направиха с Тониа Хардинг!

— Какво?

Кристина се завъртя в стола си и се отблъсна от бюрото:

— Прекарах доказателствата от списъка на обвинението през възможно най-финото сито, Бен.

— Чудесно — отговори той, щастлив, че ще може да смени темата.

— Идентифицирах всички доказателства, които не са били произведени. Открих определен модел. Почти всички идват от мястото на престъплението. Навярно скриват нещо, но все още не знам какво.

— А аз знам. — Бен метна куфарчето си върху бюрото. — Разбрах го веднага когато обявих пред съда, че мястото на престъплението не е било съхранено както се полага. Разбрах го от реакцията на Бълък.

— Той изненадан ли беше?

— Не. Преди съм виждал Бълък изненадан, но този път не беше. О, той разигра чудесна сцена, но не можа да ме заблуди. Може би е бил изненадан, че вече съм го открил, но не беше изненадан да чуе, че мястото на престъплението е било увредено.

— Тогава за какво е това шикалкавене?

— Колкото по-малко време ще имаме да проучим доказателствата, толкова по-малко време ще имаме да установим до каква степен местопрестъплението е било повредено. Той не желае да се противопоставя на повече искове от необходимото. — Сега Бен се обърна към Лавинг: — Как върви разузнаването ти около градския съвет?

Лавинг се начумери:

— Бавно. Направих списък, поговорих с някои. Това са високоуважавани градски типове, нали знаеш? Никой няма да си признае доброволно, че е платил на наемен убиец.

— Е, това не може да учуди никого.

— Взех си някои бележки. Джоунс каза, че ще ги препише.

— Между другото къде е Джоунс?

Бен се огледа наоколо. Джоунс бе седнал на бюрото си край телефона. Изглеждаше притеснен. Кръвта сякаш бе изтекла от лицето му.

— Джоунс? — Бен отиде до него и постави ръка върху рамото му. — Какво не е наред?

На Джоунс му бе нужно доста време, преди да може да отговори:

— Току-що се връщам от обед. — Очите му потърсиха телефонния секретар. — Исках да прослушам обажданията по телефона.

Бен загрижено смръщи вежди:

— И какво?

Гласът на Джоунс трепереше, когато заговори. Очевидно беше потресен:

— Слушай!

Той усили звука до крайна степен. След това включи секретаря. След продължителен звук всички чуха една и съща дума, повтаряна от приглушен, монотонен глас с гърлени нотки:

— Страдам. Страдам. Страдам.

Съобщението продължи да се повтаря, докато накрая обаждащият се затвори телефона. Остър сигнал даде да се разбере, че това е краят на записа.

— Това е… странно! — каза тихо Бен.

— Може да бъде наречено с една дума — прошепна Джоунс.

— Трябва да е същото влечуго — продължи Бен. — Същият оня баровец, който съсипа компютъра ти. Но защо? Какъв е смисълът? Оня номер с компютъра поне имаше връзка с нашето разследване. Но едно обаждане по телефона трудно би могло да блокира линията.

Лавинг поклати глава:

— Той не го е направил, за да блокира линията, Капитане. Направил го е, за да ти изкара акъла. Това е заплаха!

— Срещу Барет?

— В никакъв случай. Не че на него му е трудно да получава вести в килията си. Ако оня искаше съобщението да стигне до Барет, щеше да го изпрати на Барет. — Обърна се и погледна Бен в лицето: — То е за тебе.