Уилям Бърнхарт
Голо правосъдие (41)

40.

— Държавата призовава мистър Артър Прентис на свидетелската скамейка.

Докато мистър Прентис се изправи там, полагаше клетва и беше представен, Бен мълчаливо отправи молитва да благодари на великите богове на правосъдието за откриването на предварителния процес и на „Грейди и Уискинсън“. Ако обвинението не беше принудено да идентифицира свидетелите си преди започването на процеса, той нямаше да си има понятие кой е този свидетел и какво е призован да каже.

— Мистър Прентис — попита Бълък, след като свидетелят се настани, — къде работите?

Прентис беше висок, слаб мъж с редки черни мустаци и с брада. Беше на около тридесет и пет години, макар че изглеждаше по-млад. Въпреки брадата, имаше спретнат и свеж вид. В основни линии правеше впечатление на почтен човек, което разтревожи Бен.

— Работя в сладкарницата на „Баскин-Робинс“ на Пето авеню, край Харвард. Нали я знаете, до „Нова идея“.

— Какво вършите там?

— Преди всичко продавам сладолед. — Той се засмя. — Аз съм помощник-мениджър, но персоналът ни е много малък. Никога не сме повече от двама души едновременно. Тъй че обикновено правя по малко от всичко. Снабдявам, продавам сладолед. Стоя на касата.

— Разбирам. — Бълък обърна страницата на своя бележник, което беше неосъзнат сигнал към съдебните заседатели, че има намерение да направи удар. — Бих искал да ви попитам, мистър Прентис, дали не познавате случайно обвиняемия, Уолъс Барет.

— О, да. Разбира се. — Свидетелят сви рамене. — Той е кметът. Виждал съм го във вестниците, по телевизията. И той обичаше да идва в сладкарницата.

— Така ли? Интересно. Бих желал да поговорим за това.

Бен много добре знаеше, че не може да се вярва на престорената изненада на Бълък. Тук се подготвяше нещо.

— Да не би той да е бил в сладкарницата в следобеда на единадесети март?

Сякаш не знаеше.

— Да, беше.

— Сам ли беше?

— Не, беше с жена си и с децата. — Прентис неловко погледна към Барет. — С покойните си жена и деца.

— Ще бъдете ли така добър да опишете със свои думи за съда тази си среща?

Прентис леко се извърна, за да може да гледа съдебните заседатели и да се обръща пряко към тях:

— Значи, отначало не беше по-различно от всеки друг път. Кметът Барет се здрависа, като се обърна към мен по име и ме попита за децата ми. Той е от оня тип хора, нали ги знаете, които винаги помнят имената на жената и децата ти и никога не забравят да попитат за тях. Добър политик, струва ми се. Малко побъбрихме, както винаги. Те идваха направо от пресконференцията, която той беше дал. Където бе обявил, че ще кандидатства за втори мандат.

Бълък кимна:

— Какво беше по-различното в тяхното посещение в този случай?

— О, трудно може да се опише. В атмосферата се чувстваше някакво напрежение, специално между Уолъс и жена му. Между тях ставаше нещо, но не знам точно какво.

— Това беше ли първата… проява на напрежение, каквото вие описахте?

— Беше най-странното нещо, което съм виждал. Техните момиченца притиснаха нослетата си към витрината — нали разбирате, да си изберат сладоледа. Кметът Барет им каза да си вземат каквото пожелаят и те му казаха какъв вид са си избрали. И…

Бълък се наведе напред:

— Да?

— И… — Прентис като че ли търсеше думите си. — И напрежението беше толкова осезателно, че човек го усещаше сякаш с кожата си. Толкова силно, че аз си помислих, че ще ги задуши. Или поне нея.

— Коя нея?

— Мисис Барет. Карълайн. Тя каза на момичетата, че не могат да си вземат шоколадов сладолед. Тогава кметът се възпротиви на това ограничение. Те почнаха да спорят.

— Обвиняемият беше ли… ядосан? Възбуден?

— Всъщност мисля, че той прояви удивително чувство за самоконтрол. Тя здраво настъпваше, но той остана спокоен. Каза й, че прави сцена и беше прав, тя наистина правеше. Всички в сладкарницата ги гледаха.

— А после поведението на обвиняемия промени ли се?

— Да, за нещастие. Не знам какво го предизвика. Сякаш нещо в него избухна, сякаш той беше решил, че досега е бил достатъчно…

— Възразявам! — реши да се намеси Бен. Разказът започваше да става твърде колоритен. — Свидетелят вече не преразказва какво е видял и чул, а започва… да тълкува.

Съдия Харт кимна:

— Възражението се приема. Бих желала да обърна внимание на свидетеля да се придържа към онова, което е видял и чул.

Бълък се опита да си възвърне контрола върху положението:

— Вие разказвахте на съдебните заседатели кога се е променило поведението на подсъдимия.

Прентис кимна:

— Точно така, точно така. Изведнъж лицето му сякаш се втвърди и стана сериозно, а очите му се превърнаха в две тесни черти. И той й каза да млъкне.

— Как й го каза?

— Първия път го прошепна. За нещастие тя продължаваше да говори. Тогава той изпадна в ярост.

— Какво направи той?

Прентис погледна съдебните заседатели право в очите:

— Този път изкрещя: „Млъкни!“. След това цялата сладкарница притихна. Мисля, че всички притаихме дъх, изплашени какво ще стане след малко. Той сви ръце така… — Прентис показа — … сякаш се канеше да направи пас напред. После, като ракета, той замахна със свития си юмрук. Към лицето на жена си.

В галерията на залата се разнесе отчетливо ахване. Циникът в Бен се опита да си представи, че Бълък е внедрил някого там, за да изохка, но знаеше, че дори Бълък не е в състояние да направи толкова мръсно нещо. Истината бе, че Прентис много сполучливо пресъздаде един ужасяващ инцидент.

— И мистър Барет удари ли жена си?

— Не — отговори Прентис. — Тъй или иначе, не тогава. Юмрукът му спря навярно на милиметри от лицето й. Аз се учудих, че е успял да спре навреме.

— А каква беше реакцията на мисис Барет?

— О, беше ужасена, разбира се. Очите й станаха като палачинки. А най-забавното беше, че тя просто нямаше време да реагира. Сякаш за миг бе разбрала какво може да стане. — Прентис замълча. — Аз имах определеното впечатление, че такова нещо се е случвало и преди.

— Възразявам! — обади се Бен. — Свидетелят излага хипотеза.

— Приема се.

Бен седна на мястото си, без да е в състояние да се наслади на тази си пирова победа. Възражението му имаше незначителна тежест пред лицето на такова опустошително свидетелство и той го знаеше. Искаше му се да се обърне към Барет и да разтърси раменете му, да му каже: „Какво, по дяволите, си мислил, че правиш?“, обаче знаеше, че не може. Не можеше да рискува дори да се обърне, за да погледне довереника си. И най-незначителният поглед би могъл да се изтълкува погрешно от някой от заседателите като признак, че дадените показания ги тревожат, или още по-лошо — че признават истината.

— А момиченцата получиха ли сладоледите си? — попита Бълък, като наруши мълчанието.

— Не. Той каза на децата, че си тръгват.

— Те съгласиха ли се?

— Малката, четиригодишната Анабел, започна да мрънка. Искаше си сладоледа.

— Тогава какво направи обвиняемият?

— Той… я бутна. В гърба.

Бълък два пъти премига:

— Правилно ли ви разбирам? Той е ударил дъщеря си, така ли?

— Да.

— Силно ли?

— О, не знам. Достатъчно силно, за да не му създава повече грижи.

Бен затвори очи. Това наистина беше прекалено. Въпреки показанията на Синтия, всъщност въпреки целия процес, помисли си той. Да, но все пак няма доказателство, че той никога не е причинявал нищо лошо на дъщерите си. Поне би могъл да убеди заседателите, че никога не им е причинявал нищо лошо. Но сега всичко беше пропаднало. Беше разсипано. Един свидетел, който няма никакво основание да лъже, каза на съдебните заседатели, че Барет е ударил дъщеря си. И Бен знаеше, че те ще му повярват.

Знаеше, че ще повярват, защото знаеше, че той вярва.

— После случи ли се друго необичайно нещо?

— Не. Барет взе семейството си и те бързо си тръгнаха. Повярвайте ми, изпитах облекчение.

— Той каза ли нещо, преди да си тръгне?

— Да. — Гласът на Прентис стана по-тих: — Непосредствено след като едва не я удари. Той свали ръце, но очите му още пламтяха към нея, още я пронизваха, и си помислих, че ще й остане белег. Той я изгледа така, а после каза с нисък, ръмжащ глас: „Ще съжаляваш за това“.

Бълък помълча, за да подчертае колко важно е това изявление, после попита:

— И това се случи следобеда на единадесети март? Около три и тридесет следобед?

— Именно.

Бълък кимна:

— След четири часа те трите ще бъдат мъртви.

В съдебната зала надвисна огромно и потискащо усещане за тежест. Хората се обръщаха един към друг и кимаха, очите им ставаха все по-големи. И причината бе основателна. Сега обвинението бе установило не само мотива, но и преднамереността на деянието. И всичко това още преди първото прекъсване за обедна почивка.

Бълък погледна към съдията:

— Нямам повече въпроси.