Уилям Бърнхарт
Голо правосъдие (43)

42.

Както се оказа, видеозаписът не даде повече информация, отколкото Прентис вече бе съобщил. Всъщност записът бе едно по-добро средство за предаване на информация, което пък обясняваше защо Бълък беше решил да призове отначало свидетеля си на живо и да запази касетата за повторното си включване в кръстосания разпит.

След записа съдия Харт обяви прекъсване за късния обяд. Бен се хранеше заедно с Барет в неговата килия, но двамата имаха малко неща да си кажат. Какво можеше да запита довереника си? Защо, по дяволите, си ударил детето на публично място? Защо си изхвърлил жена си на предната веранда полугола? Би трябвало да зададе всички тези въпроси, преди Барет да се изправи на скамейката, но неизвестно защо, не можеше да се надмогне и да му ги зададе сега.

След обяда съдия Харт поднови процеса и се разпореди обвинението да призове следващия свидетел. Бен се опитваше да си даде смелост. В края на краищата най-лошото сигурно вече беше минало. Кого евентуално биха могли да призоват, който можеше да направи Барет да изглежда още по-лош, отколкото вече изглеждаше?

— Държавата призовава Карен Глийсън.

В залата започна леко раздвижване, а после откъм дъното на съдебната зала от мястото си се измъкна дребно осемгодишно момиченце и свенливо тръгна напред, съпровождано от въоръжен сержант.

Бен отпусна глава върху масата. Точно когато човек си помисли, че най-лошото вече е минало…

Бълък намести момиченцето на големия стол на подиума на свидетелите и сложи под него дебела възглавница, за да може главата му да се показва над парапета. То имаше малко лице с големи кафяви очи, привлекателно по свой невинен, детински начин.

Съдия Харт закле свидетелката, като особено се стараеше да произнася ясно думите и да запази приветливия израз на лицето си. Каквото и да правеше обаче, за да намали кошмарния привкус на това преживяване, той въпреки всичко си оставаше. Някои изследвания показват, че даването на показания пред съда е едно от най-травмиращите преживявания, през които може да мине едно малко дете. Разбира се, положението още повече се влошава, когато става въпрос за насилие, упражнено над дете, или когато обвиняем е някой от родителите на детето. И въпреки всичко убийството на най-добрата ти приятелка не е като голямо парче сметанова торта.

— Карен, има няколко въпроса, които трябва да ти задам, преди да отговориш на въпросите на другите прависти. Нали разбираш, че правистите ще ти задават въпроси?

Скулите върху малкото личице на Карен ясно се очертаха.

— Да, госпожо.

— И ти разбираш, че си обещала да казваш истината, нали?

— Аха.

— Трябва да отговаряш с „да“ или „не“, Карен. Така протоколистката на съда ще може да го запише.

— О, съжалявам. — По лицето й пробяга объркване. — Да, обещавам.

— И така, на колко години си?

— На осем, госпожо.

— На осем. Значи вече си достатъчно голяма, за да знаеш каква е разликата между истината и лъжата, нали?

— О, да. Мама много държи на това.

Съдия Харт й отправи усмивка, която в едната си трета беше съдийска, а в двете си трети — майчинска.

— Добре. Тогава само казвай истината, когато ти задават въпросите, и ние няма да имаме проблеми. Ако не разбираш въпросите, просто им го кажи. — Тя погледна нагоре. — И аз мога да те уверя, че те ще ги зададат по-ясно и няма да се опитват да хитруват или да те разстройват по какъвто и да е начин.

Посланието е предадено и прието, помисли си Бен.

— Господин прокурор, можете да пристъпите към разпита.

— Благодаря, Ваша чест.

Бълък застана до подиума и отправи същата приятелска усмивка, която съдията бе използвала преди малко.

— Карен, ти знаеш защо си тук днес, нали?

Карен печално сведе глава:

— Защото Алиша беше убита. Заедно с майка си и сестра си.

— Точно така, миличка.

Бен почувства как гърлото му се свива и знаеше, че и съдебните заседатели изпитват същото. Не че те всички не знаеха какво е престъплението. Но все пак да го чуеш от устата на едно осемгодишно момиченце е далеч по-покъртително.

— Ти познаваше Алиша, нали?

Карен кимна утвърдително:

— Заедно ходехме на училище. Във Фориствю.

— В кой клас си?

— В трети. Ние и двете сме в класа на мис Холман. — Тя наведе главата си. — Бяхме.

— Разбирам. Алиша приятелка ли ти беше?

— Да. Ние бяхме най-добри приятелки.

— Играехте ли заедно?

— Аха.

— Ходила ли си някога в нейния дом?

— Аха.

— Познаваше ли сестра й Анабел и майка й?

Гласът й стана по-тих:

— Да. Аз ги харесвах.

Мина известно време, преди Бълък да зададе следващия си въпрос. За пръв път Бен помисли, че може би колебанието му е истинско.

— Карен, знам, че това ще те разстрои, но се боя, че трябва да те помоля да ни кажеш каквото знаеш. Спомняш ли си някога Алиша да е изглеждала… че е била удряна?

Бен отначало помисли да направи възражение въз основа на това, че въпросът е двусмислен, но реши да се въздържи. Какво щеше да постигне? Всеки знаеше накъде води всичко това.

— Да — тихо отговори Карен. — Помня.

— И какво знаеш?

— Тя имаше… синини по себе си.

— Синини ли? Къде?

— По целите си крака. И по ръцете си също.

— Това кога беше?

— Миналия декември. Джейни Пърсън ни покани. Тя има закрит плувен басейн — добави. Очевидно закритият басейн на Джейни й беше направил огромно впечатление. — Обикновено когато беше облечена, синините не се виждаха. Но когато си сложи банския… цялата беше насинена.

— Колко синини имаше?

Карен поклати глава:

— Много. Повече, отколкото мога да преброя.

Бен знаеше, че не бива да го прави, но не бе в състояние да се въздържи. Наведе се към ухото на Барет и прошепна:

— Истината ли казва?

Барет едва доловимо кимна в знак на потвърждение. Да.

— Попита ли Алиша за тези синини?

— Да. Казах й нещо като: „Олеле, Алиша, какво ти се е случило?“.

— А тя какво ти отговори?

Карен се намръщи:

— Каза, че е станало случайно.

— Действително. — Бълък хвърли поглед към книжата си. — Може и да е паднала по стълбището. Каза ли ти нещо повече?

— Не. Изглеждаше наистина объркана. Предполагам, че навярно е мислела, че никой няма да ги забележи или нещо такова. Но след като ги видях, аз се разстроих и почнах да се опитвам да не мисля за това.

— Тогава тя плува ли заедно с теб?

— Не. Както казах, действията й наистина бяха объркани. Отново се облече и не дойде да плуваме. Обади се на майка си да дойде да я вземе.

— Разбирам. И това се случи приблизително три месеца преди… е… края?

— Точно така. Около Коледа.

Бълък обърна една страница в бележника си:

— Карен, кога за последен път разговаря с приятелката си Алиша?

— В деня на… — Гласът й се прекърши. — В последния ден.

— Значи си разговаряла с нея в деня, когато е била убита?

Бен усети как всеки в залата се наведе напред с интерес. Още една подробност, за която пресата не бе съобщила.

Карен кимна:

— Точно така. Ние разговаряхме почти всеки ден. Бяхме най-добри приятелки.

— По кое време на деня разговаряхте?

— Около пет следобед. Помня, защото току-що бях гледала „Щурмоваци на властта“.

— За какво разговаряхте?

— О, за нищо особено. Както обикновено. За училището. За домашните работи. — Лицето й отново се зачерви. — За момчета.

— Алиша изглеждаше ли… разстроена?

— Не. Поне не в началото.

— Не в началото ли? А по-късно какво се случи?

— А… чуваше се нещо като… крясъци. Не можех да чувам думите. Попитах Алиша, а тя каза само: „Пак са те“ и се опита да не обръща внимание.

— А можеше ли да не обръща внимание?

— Не. След минутка или малко повече някой извика името й. Не съм сигурна кой беше, но гласът наистина беше много силен. Викаше я.

— И тогава какво стана?

— Алиша изпищя. Искам да кажа, с истински силен писък. Беше ужасно. После в ушите ми отекна някакъв силен трясък, сякаш беше изтървала телефона.

— А ти чу ли нещо друго, след като тя изтърва телефона?

— Да. Гласът й утихна, сякаш се бе отдалечила, но аз можах да чуя какво казва.

Бълък пое дълбоко дъх:

— Карен, ще бъдеш ли така добра да кажеш на съдебните заседатели онези последни думи, които си чула да казва Алиша?

Тя сведе поглед надолу към ръцете си:

— Да, сър. Тя плачеше и викаше и повтаряше: „Татко, татко!“.

Бълък замълча, очевидно трогнат:

— Чу ли нещо друго?

— Не. Това беше всичко. Чу се някакво бръмчене и линията прекъсна.

Бълък кимна:

— Ако съдим по времето, това вероятно са били последните й думи. — Той сведе глава и бавно затвори бележника си: — Благодаря ти, Карен. Нямам повече въпроси.

Бен видя как съдия Харт погледна часовника си. Очевидно решаваше дали да продължават, или да обяви прекъсване. Бен се надяваше, че ще прекъснат; в края на краищата, помисли си, всеки има нужда да поеме дъх. За съжаление тя реши да продължат.

— Мистър Кинкейд? Желаете ли да разпитате свидетелката?

Бен кимна и бавно се отправи към подиума. Всъщност нямаше избор. Ако не направеше нищо при разпита, съдебните заседатели щяха да останат с онази кошмарна, наложена им картина: как Уолъс Барет повлича Алиша от телефона към смъртта. От друга страна, ако проведеше разпита и се опиташе да я дискредитира или да я постави в затруднено положение, съдебните заседатели щяха да го намразят и той вероятно щеше да бъде линчуван на излизане от съдебната зала.

Е, щеше да проведе разпита. Просто трябваше да я подхване съвсем лекичко.

— Карен, казвам се Бен Кинкейд. Аз представлявам обвиняемия. Знаеш ли какво значи това?

Тя кимна:

— Помагате на лошия човек.

Бен не можа да си поеме дъх. Какъв прекрасен живот!

— Не, Карен. Помагам на бащата на твоята приятелка. Той направил ли ти е нещо лошо?

— Ами… не.

— Тогава защо го наричаш лош човек?

— Мама ми каза…

— Карен, искам да те помоля да оставиш настрана всичко, което са ти казали другите хора. Дори и майка ти. Онова, което ние желаем да чуем, е какво всъщност ти си видяла или чула. Съгласна ли си?

Карен се намръщи, очевидно недоволна, че твърденията на майка й толкова безцеремонно бяха отхвърлени:

— Добре.

— И така — той посочи към своя клиент — таткото на Алиша — мистър Барет — разговарял ли е някога с теб?

Тя сви рамене:

— Не.

— Ти виждала ли си го някога да прави нещо лошо на Алиша?

— М-м-м, не.

— А тя някога казвала ли ти е, че баща й й прави нещо лошо?

Карен се замисли за малко:

— Алиша ми каза, че отказва да й купи онази електронна кукла, въпреки че толкова много я иска и всички деца имат такава.

Бен се опита да не се засмее:

— А нещо друго?

Карен отрицателно поклати глава:

— Не, сър.

— И ти не знаеш как е получила онези синини, нали?

— Е… не.

— И не знаеш кой е убил приятелката ти, или сестричката й, или майка й?

— Не, сър.

— Благодаря ти, Карен. Това е всичко.

Не беше много, но човек не можеше да направи много със свидетелка като тази. Барет продължаваше да седи неподвижно на стола си, все така загледан право пред себе си, но държането му по някакъв начин се бе променило едва доловимо. Бен не можеше да определи каква точно е тази промяна. Сигурно е много трудно, помисли си той, да слушаш тези ужасни неща, които се говорят за теб, и да разбираш, че едва ли не всеки наоколо вярва в тях. Това навярно е много тежък товар. А после, на всичко отгоре, трябва да научиш, че и осемгодишната приятелка на твоята дъщеря също мисли, че си виновен. Че си лош човек.

Бен впи поглед в очите на Барет. Беше се надявал, въпреки че шансовете ставаха все по-нищожни, да може да предотврати осъдителната присъда срещу Барет. Но дори и да успееше, как можеше да направи така, че Барет да не бъде признат за виновен от съда на общественото мнение? Как можеше да накара света да престане да мисли за него като за… лош човек?

Знаеше отговора, преди да си е задал въпроса.

Не можеше да стори абсолютно нищо.