Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бен Кинкейд (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Naked Justice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2022)

Издание:

Автор: Уилям Бърнхарт

Заглавие: Голо правосъдие

Преводач: Васил Дудеков-Кършев

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Политрафюг — Хасково

Редактор: Владо Гочев

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-459-737-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17780

История

  1. — Добавяне

31.

Бен беше чувал и преди юристите да използват израза media circus[1], но никога досега не бе разбирал истинското му значение. Когато стигна до площада пред щатския съд на Денвър и Пета улица, пресата го наобиколи. В очите му блестяха светкавици и юпитери; миникамерите го заслепяваха. Под носа му се тикаха многобройни микрофони с изписани върху тях инициали, които той не можеше да дешифрира. Толкова много репортери не бяха се събирали на едно място в този щат от времето, когато в Оклахома Сити бяха избухнали бомби. А процесът още не беше започнал.

— Мистър Кинкейд! Ще направите ли коментар?

— Не.

Бен се опита да си проправи път през тях, но бе заобиколен плътно от тълпата.

— Мистър Кинкейд! Кажете ни какво очаквате да стане днес!

— Не.

— Мистър Кинкейд! Не чувствате ли някаква отговорност към американското общество?

— Не.

— Вашият клиент пожела да разговаря с нас. Вие защо не искате?

— Моля да ме извините!

Бен се опита да се измъкне от кръга, но никой не мръдваше.

— Вижте! — извика някакъв глас зад него. — Уолъс Барет е в съдебната зала! И е въоръжен!

Изведнъж репортерската маса се разчупи и всички се втурнаха към сградата на съда, като на практика понесоха Бен към процеса. Когато изчезнаха, навън бяха останали само Бен и Кристина, единствените в пълна готовност.

— Тъй като знам, че не са довели Уолъс от затвора за слушането, предполагам също така, че и не размахва оръжие край себе си, така ли е?

Кристина се изчерви:

— Стори ми се, че имаш вид на човек, който се нуждае от помощ!

— Имала си право.

Бен я хвана за ръка и я поведе към сградата на съда. Двамата тръгнаха по стълбите, което им позволи да избегнат репортерите и определено беше по-бързо, отколкото с асансьора. На площадката на шестия етаж, точно пред вратата на стълбището, видяха Джак Бълък, подпрял се на стената.

— Криеш ли се? — попита Бен.

Бълък направи опит да се усмихне:

— Само си поемам дъх.

— Мислех, че обичаш пресата.

— Всичко с мяра. — Той се отдръпна от стената. — Още ли си убеден, че искаш да минеш през цялото това нещо, Бен?

— Е, като че ли е малко късничко да бия отбой.

Бълък тъжно поклати глава:

— Просто не те виждам на първа линия в нападението. Всичко, което ще можеш да постигнеш тук, ще бъде окончателното и безвъзвратно рухване на репутацията ти. И когато процесът приключи, Барет ще трябва да прекара остатъка от дните си в затвора. Ако приемем, че избегне смъртоносната инжекция.

— Джак, кажи ми едно нещо. Не за протокола, далеч от пресата. Помислял ли си някога за евентуалността, че може и да грешиш? Че Барет може и да е невинен? В края на краищата твоята версия се основава изцяло върху обстоятелствени доказателства.

— Така е в повечето случаи на обвинение за убийство. И какво? Аз разполагам с ДНК експертизата и кръвните проби, които го свързват с мястото на престъплението. Имам и съсед, който го е видял да бяга от местопрестъплението. Ако това ти се струва балон и може да мине за балон…

— Добре. Няма значение.

Бен отвори вратата и тримата влязоха в главния коридор. Преди да направи и крачка обаче, прозвуча звънецът на асансьора и вратите се отвориха. Появи се Синтия Тейлър. Лицето й бе зачервено и покрито с петна, тя мачкаше книжна носна кърпичка, с която се опитваше да попие бързия поток на сълзите, които се стичаха по страните й.

— Какво прави тя тук? — попита Бен.

— Свидетел на обвинението — измърмори Бълък.

— На слушането?

Бълък сви рамене. С други думи — нямаше какво да каже.

Веднага щом Синтия се появи, около нея се скупчиха журналистите от печата и телевизията. Изведнъж се изля поток от въпроси:

— Мис Тейлър, кой според вас е убил сестра ви?

— Сестра ви беше ли малтретирана?

— Вярно ли е онова, което се твърди в репортажа на „Инкуайър“, че Уолъс Барет е малтретирал сестра ви?

— Моля ви се — прошепна тя, като вдигна ръце в безплоден опит да се измъкне от тях. — Не желая да отговарям на никакви въпроси.

Въпросите продължаваха да летят толкова бързо, че Бен дори не можеше да разбере какво я питат. Вместо да се отдръпнат, те се бутаха напред и се възползваха от нейната неспособност да се скрие от тях. Синтия беше безпомощна, завладяна от скръбта и сълзите си.

— Моля ви — изхлипа тя. — Оставете ме сама!

Една от телевизионните журналистки от Осми канал се промуши напред, като влачеше след себе си своя оператор.

— Мис Тейлър — заяви тя, — според доклада на съдебния лекар сестра ви е била намушкана двадесет и седем пъти. Какво мислите за това?

Бен почувства, че толкова здраво е стиснал зъбите си, та всъщност усеща вкуса на пломбите им. Цялото му тяло почна да трепери от гняв. Достатъчно!

Той решително се промъкна в центъра на суматохата, сграбчи миникамерата от рамото на оператора и я захвърли през коридора. Камерата се удари в отсрещната стена, падна на пода и се разби на парчета.

— Какво, по дяволите, мислите, че правите? — изкрещя репортерката.

— Завършвам интервюто — отговори Бен.

— Имате ли представа колко струват тези камери?

— Изпратете ми сметката.

Бен хвана Синтия за ръка и я съпроводи до съдебната зала. Там я настани на предния ред зад обвинението.

— Благодаря ви — прошепна Синтия, като изтриваше очите си.

— Няма проблеми.

Бен се отправи към предната част на залата.

— Благодаря за помощта — каза Бълък, докато Бен минаваше край него. — Въпреки че, както знаеш, сега ще те разпънат на кръст във вечерните новини.

Бен сложи куфарчето на масата си:

— Животът е пълен с малки изненади.

Бълък наклони главата си встрани:

— Откога почна да оказваш услуги на свидетелите на обвинението?

— Тя не е просто свидетел — отговори Бен. — Тя е човешко същество.

После се отпусна в стола си и се опита да се вземе в ръце. Тялото му още продължаваше да трепери. Какво го бе прихванало? Това действително си беше истински панаир. Как би могъл да помисли някой, че сред цялото това развихрило се безумие би могло сериозно да се върши работа? Как някой би могъл да се прави, че присъствието на медиите не оказва въздействие върху хода на процеса, че съдии, адвокати и свидетели няма да се опитват, няма да бъдат принудени да играят като актьори пред камерите? Те вземаха една крайно несъвършена система и я превръщаха в шега.

Никога досега не съм виждал такова нещо, помисли си той, но веднага се сети, че бе виждал. Участваше в друг един процес, който бе привлякъл вниманието на медиите много повече, отколкото всъщност заслужаваше. Или може би изглеждаше така, защото всичко беше толкова лично.

 

 

Когато в първия ден на процеса срещу баща му Бен пристигна в сградата на съда на Оклахома Сити, той изведнъж се потопи в море от хаос. Коридорът беше претъпкан от хора, нямаше достатъчно място да дишаш, камо ли да се движиш. Съдебните разпоредители се опитваха да въдворят ред, но усилията им бяха почти напразни. Тук можеше да се случи всичко и никой не бе в състояние да го спре.

Бен влезе в съда заедно с майка си, като се опитваше да бъде за нея онова здраво рамо, от което — знаеше го — тя имаше нужда. Никога преди не беше я виждал в толкова лоша форма; изглеждаше остаряла с десет години за тези два месеца. В онази стоманена фасада, в онази непревземаема крепост сега имаше пробойни. Обществените й контакти бяха сведени до минимум; почти бе престанала да получава покани за каквото и да е било. Бен се питаше дали тя някога въобще ще може да се възстанови.

Не че я бяха изолирали от обществото; тя просто бе попаднала в чистилището. Хората изчакваха да видят какво ще стане. „В края на краищата — беше му обяснила тя по-рано — един ден всеки преуспял човек се изправя пред такова нещо през кариерата си. Дребните и онези, които стоят по-ниско, обичат да смъкват до себе си онези, които стоят горе и са могъщи.“

Обвинението беше безмилостно, а пресата подхващаше всяка негова дума. Всичко, което Бен четеше, не оставяше почти никакво съмнение, че неговият баща е знаел, че СКЕД не е готов за имплантиране, но въпреки това е пристъпил към действие, като е продал партидата и е използвал за тази цел фалшиви данни в проспектите си, а след това, с цел да умиротвори жадните за резултати притежатели на акции, беше почнал да експериментира върху хора, въпреки че клапанът не е бил достатъчно изследван. Вследствие на което двама души бяха починали. Обвинението беше масово убийство втора степен.

Бен съпроводи майка си по коридора към съдебната зала.

— О, не! — прошепна той.

Пред съдебната зала видя членовете на семействата на двамата, починали след имплантацията на клапана в гърдите им. Разпозна ги по снимките им от вестниците; тях непрекъснато ги интервюираха. Единият от починалите, Хърбърт Ричардсън, бе оставил две големи дъщери и малко внуче; другият, Тони Акърман, беше доста по-млад и бе оставил вдовица на около четиридесет години и едва тринадесетгодишен син.

Кой, по дяволите, беше разрешил на тези хора да се наредят пред единствения вход към залата? Без никакво съмнение — сценична разстановка на пресата. Фотожурналисти, които търсеха напрегнатия момент, за да изпълнят вечерните новини или първите страници на вестниците си, без да помислят какво въздействие би могла да има тази манипулация върху главните действащи лица.

Той твърдо продължи да пристъпва по коридора, здраво стиснал ръката на майка си. Не можеха да избегнат срещата с тези хора; можеха единствено да се надяват, че всичко ще свърши колкото е възможно по-бързо.

Те приближиха до семейството на Акърман, жената и момчето. Тя се държеше добре; не реагира прекомерно, но върху лицето й се четеше напрежение, а очите й подсказаха на Бен, че знае кои са те. Момчето беше в далеч по-лошо състояние. По лицето му се стичаха сълзи, то мъчително преглъщаше и стискаше зъби.

— Продължавай да вървиш — прошепна майка му, но Бен изведнъж разбра, че не е в състояние. Трябваше да реагира, трябваше да направи някакъв опит да им покаже, че знае какво чувстват.

Той се загледа в тях, докато улови погледа на момчето.

— Съжалявам — каза тихичко.

Устните на момчето започнаха да треперят.

— Мразя те! — произнесе то със сломен, но силен глас.

Бен замръзна, без да може да реагира. Мрази ме? Мене? Но аз нямам нищо общо с това… Обаче момчето не го знае, разбира се. След като беше засегнато, то мислеше, че това е някаква гигантска, цинична схема за правене на пари, а Бен беше един от главните, който се бе облагодетелствал от нея.

Мисис Акърман сложи ръка върху гърдите на момчето, като се опита да го бутне назад. То не помръдна. Вместо да отстъпи, момчето повтори думите си:

— Мразя те!

Бен направи още един опит:

— Ако има нещо, което бих могъл да направя за вас…

Преди да успее да завърши предложението си, лицето на момчето се разкриви в гневна гримаса. То сви устни и се изплю.

Слюнката попадна точно върху рамото на Бен. Той затвори очи и я почисти с ръка. Беше момчешка постъпка, точно от този вид, който човек може да очаква от едно дете.

Но в същото време от нея болеше.

В другия край на коридора настъпи суматоха. Вниманието на зрителите се насочи от миниспектакъла пред вратата на залата към нещо далеч по-завладяващо. Беше се появил бащата на Бен, охраняван от двама души от службата на шерифа. Той спря за миг, когато доближи до двамата.

— Здравей, Лилиан! — поздрави сърдечно, макар и доста официално, майката на Бен. Бен имаше чувството, че едва ли не ще се ръкува с нея.

За частици от секундата очите му се обърнаха към Бен, но бързо се отместиха. Не му каза нито дума, дори не даде да се разбере, че е забелязал присъствието му. Държеше на думата си.

Първият ден от процеса се превърна в катастрофа за защитата. Беше очевидно, че представителите на обвинението не бяха се хвалили на своите пресконференции. Те бяха подготвили процеса си с добре проведено разследване, със сигурни свидетели, с цялата необходима им организация. Това не беше изненада — Бълък винаги вършеше професионално работата си. По всички признаци процесът щеше да стане сладка хапка.

Просто бе въпрос на време.

 

 

Ако, разбира се, Бен си бе направил труда да анкетира безбройните представители на пресата в галерията на съдебната зала, почти всички щяха да отговорят, че очакват процесът на Барет също да стане сладка хапка. Бен беше изпълнен с решителност да им докаже, че грешат.

Той отвори куфарчето си. В момента, в който вдигна капака му, отвътре се разнесе експлозия. Бен буквално скочи от мястото си, като прикри гърдите си.

От куфарчето се вдигна малко димно облаче. Бен го разнесе с ръка, като още се опитваше да си поеме дъх. Когато димът се разнесе, той видя малката табелка, която се люлееше от капака на куфарчето:

Бум!

И с по-малки букви под нея:

Следващият си ти.

Бен бавно се отпусна на стола си. Поради огромната суматоха в залата почти никой не бе забелязал експлозията, а малцината, които й бяха обърнали внимание, сега се занимаваха с по-интересни неща.

Сърцето му лудо биеше. Кой го бе направил?

Който и да е, беше си свършил работата. Можеше да намери Бен по всяко време и навсякъде. По какъвто и да е начин.

Съдебният разпоредител пристъпи бавно и съсредоточено и обяви заседанието за открито. След миг съдия Сара Л. Харт влезе в залата.

Бен не бе сигурен, че се радва да я види. Запита се дали тя е знаела предварително, че ще бъде определена за съдия по процеса, след като едва ли не всеки в града го знаеше. Дори и да е знаела, това сякаш не я вълнуваше особено много.

Съдия Харт зае мястото си и огледа галерията.

— Добре — каза тя, докато подреждаше книжата си. — Радвам се да видя, че към един правораздавателен процес се проявяват такъв голям интерес и въодушевление. За това незначително доказателствено слушане тук са се събрали повече хора, отколкото на сватбата на дъщеря ми. — Насочи вниманието си към юристите: — Има ли някои въпроси, които желаете да повдигнете преди откриването на процеса, господин обвинител?

Бълък се изправи.

— Да, Ваша чест. Ние отправихме призовка до обвиняемия, с която настояваме да ни бъдат предоставени някои документи, които, убедени сме, могат да се окажат решаващи за тезата на обвинението. Те не са ни предоставени.

Съдия Харт се обърна към Бен:

— Вярно ли е?

— Да, Ваша чест.

— Призовката беше ли връчена надлежно?

— Да, Ваша чест. Ето я.

— И той не я уважи — добави Бълък.

— Добре, разбрах ви. Какво се е случило, мистър Кинкейд?

Бен изпъчи гърди:

— Ваша чест, тази призовка не е нищо друго, освен безсрамен опит да се улови нещо, което не съществува. В нея се изисква цялата медицинска документация, но нищо определено. Обвинението просто се е надявало, че ако достатъчно дълго се порови в медицинския картон на моя клиент, може би ще успее да открие нещо, което да му послужи, за да го обърка.

— Това не е точно — заяви Бълък. — Ние сме убедени, че съществуват някои определени индикации, според които обвиняемият вероятно има медицински и… психиатричен картон, който би могъл да подпомогне хода на делото.

— На какво се основава тази ви убеденост?

— О, самото престъпление… ужасният начин, по който е било извършено… Навярно съществува някаква предварителна диагноза.

Бен доближи до съдийската маса. Бълък го последва и те продължиха да спорят, но така, че репортерите да не могат да чуват думите им.

— Виждате какво се опитва да направи обвинението, Ваша чест. То предварително приема вината на обвиняемия, за да изфабрикува някакво евентуално негово заболяване.

— Прилича на нещо такова — съгласи се съдия Харт.

— Онова, на което обвинението наистина се надява — продължи Бен, — е да намери данни за психиатрично лечение, но не защото то може да докаже нещо по някакъв начин, а защото може да се използва, за да очерни моя клиент по време на процеса и пред пресата.

— Действията на пресата не ме засягат.

— Мисля, че ви засягат — продължи Бен. — Независимо от това, което днес вие ще постановите, пресата ще съобщи, че обвинението търси медицинска документация за евентуално психиатрично лечение на Барет. Повечето от хората ще приемат, че Барет е бил лекуван психиатрично. Чрез самото искане да му се предостави подобна документация обвинението успешно оклевети обвиняемия в очите на света. А дванадесет души, подложени на това преднамерено очерняне, трябва да бъдат избрани за членове на съдебния състав.

— Ваша чест — каза Бълък, — аз мога единствено да предположа, че напрежението, необходимо за воденето на едно такова важно дело, е причина за параноичното и ирационално поведение на защитата. Той вижда заговори там, където такива не съществуват.

— Независимо от това — каза съдията, — аз не съм склонна да ви разреша да се ровите в медицинската документация на този човек, докато не ми изложите някакви основателни доводи.

Бълък отстъпи крачка назад от съдийската маса. Сега гласът му рязко увеличи силата си:

— Ваша чест, вие сигурно не възнамерявате да възпрепятствате обвинението да научи истината за човека, обвинен вероятно в най-ужасяващото престъпление, виждано някога в този град!

Съдия Харт насочи чукчето си към Бълък:

— Говорете на мен, господин обвинител! Единствено аз имам значение в тази съдебна зала!

— Разбира се.

— Ако решите в тази зала да се обръщате към някого друг, а не към мен, вие вече няма да се обърнете към никого в нея.

— Разбирам, Ваша чест.

Бълък сведе глава, привидно решил да се държи дисциплинирано.

— Колкото до вашата призовка, за мен е доста очевидно какво се опитвате да откриете, но дори и да имате достатъчно късмет да го откриете, аз няма да я допусна, защото тя няма да ни каже нищо относно онова, което се е случило в следобеда на убийството. Можете да го наречете характеристично доказателство, поведение или психическо предразположение — както намерите за добре, но на мен то продължава да ми прилича на очерняне. А аз нямам намерение да допусна такова нещо в моята съдебна зала.

— Много добре, Ваша чест.

Бен се усмихна. Беше спечелил точка. И то точка, за която неговият довереник се тревожеше най-много. Може би късметът му щеше да проработи. Може би сега беше подходящото време да се обърне към следващия голям проблем.

— Ваша чест, освен това стои и въпросът за моето искане да се ограничи обхватът на доказателствата.

— Точно така. Прочетох вашите изложения, мистър Кинкейд, но се боя, че по-скоро не съм склонна да отклоня представянето на ДНК експертизата.

— Ваша чест, това доказателство е било купено и за него е заплатено!

Съдията кимна:

— Факт, който вие без съмнение ще развиете по-обширно по време на кръстосания разпит. Ако съдебните заседатели счетат, че заплащането на пари опорочава доказателството, те съответно ще го отхвърлят.

— Но, Ваша чест… — Бен знаеше, че да се прекъсва съдията не е подходяща форма за продължаването на спора, но не можа да се въздържи. — Принципният проблем не е заплащането на пари. Принципният проблем е, че доказателството, основаващо се върху ДНК експертизата, не говори само по себе си. То трябва да бъде изтълкувано. За това са необходими експерти.

— Тогава наемете експерти. Не вярвам, че вашият клиент изпитва парични затруднения.

— Не изпитва, но аз не знам нищо, което да съответства на въздействието на едно свидетелство на обвинението, представено от някой доктор на медицинските науки, което съдебните заседатели, от своя страна, евентуално може и да не разберат, при вземането на решение по окончателния въпрос — виновен или невинен.

— Отново мисля, че тези въпроси могат да бъдат обсъдени при кръстосания разпит.

— Дотогава вредата ще е нанесена. Това е нова и все още несигурна наука. Тя не доказва нищо, тя просто предлага дадени обстоятелствени доказателства посредством статистически вероятности. Но съдебните заседатели просто не го знаят. Те виждат пред себе си един мъж в костюм, обкичен със степени, който застава на скамейката на свидетелите и започва да бъбри на един жаргон, който те не разбират, за да им каже, че обвиняемият е виновен. Кои са те, че да се съгласят с него?

— Съдът винаги има свободата да отхвърли дадено доказателство.

Бен реши да проведе атаката по друг начин:

— Но, Ваша чест, не виждате ли какво става тук? Съдът не стига до свои собствени заключения. Той стига до заключенията, които му казва да вземе някой си високозаплатен експерт. Съдебните заседатели с всеки ден губят своята власт; всички важни решения се вземат от обвинителите, експертите и пресата, които им казват какво да мислят. При цялата тази шумотевица как можем да продължаваме да претендираме, че хората биват съдени от равни на тях? Ние трябва да теглим чертата.

— Интригуващ довод, мистър Кинкейд, но уви — неуспешен. Ще оставя доказателството. Ако няма нищо друго… — Тя удари с чукчето по съдийската маса. — … съдът се оттегля. Процесът ще започне в понеделник сутринта точно в девет часа. — Погледна към хората с камерите: — По централно стандартно време.

Разпоредителят призова всички да станат и съдията бързо се оттегли. Преди още да тръгне към своята маса, Бен откри, че Бълък е застанал съвсем близо до него.

— Сигурно се чувстваш адски гот с малката си съдийка на масата, а?

— Фантазираш си. Почтеността на съдия Харт е всеизвестна — и може би точно това те безпокои.

— Не забравяй, Кинкейд, очите на света са обърнати към съдия Харт. Те са обърнати към всички нас. Това е велик час.

Бълък се завъртя и се отправи към коридора, където бе приветстван от цяла орда репортери.

Очите на света, помисли си Бен. Все пак това беше плашеща мисъл.

Той прибра книжата в куфарчето си и тръгна, като се надяваше, че ще може да избегне пресата. Сцената вече бе напълно готова. Съдия Харт нямаше да му позволи повече междучасия. Не можеше, не и сега. Нито пък пресата. А и Бълък щеше да прави всичко по силите си, за да получи обвинителна присъда.

А Бен? Всичко, с което разполагаше, бяха някои подозрения, от които не можеше да докаже нито едно пред никой съд. Това трябваше да се промени. Бен не знаеше как, но по някакъв начин трябваше да се промени.

В противен случай Уолъс Барет беше загубен.

Бележки

[1] Цирк на медиите (лат.). — Б.пр.