Уилям Бърнхарт
Голо правосъдие (57)

56.

Дийна се втурна в хотелската стая, метна встрани обувките си с високи токчета, хвърли се върху леглото и зарида.

Господи, господи — какво правеше тук? Никога не бе искала да заблуждава когото и да е, никога не бе искала да бъде измамничка. А сега тя беше сред съдебните заседатели, които заседаваха по делото на Уолъс Барет, вероятно най-шумния процес за убийство в историята на щата. Камерите се въртяха, обвинението излагаше доказателствата, а всичко, за което можеше да мисли, бе нейната дъщеря. Нейната собствена дъщеря.

Божичко, Марта! Какво си направила?

Предварителният разпит за годността на съдебните заседатели беше като лек пролетен ветрец. Тя дори нямаше нужда да лъже, всъщност не. Никой не се бе доближил до истината. Вярно, тя бе побледняла малко към края на разпита на бъдещите заседатели, когато оня млад адвокат, който представляваше кмета, попита дали някой не знае друга причина, освен вече обсъдените, поради която би могъл да бъде възпрепятстван да действа като безпристрастен съдебен заседател. Това беше двусмислен, обширен въпрос. Който лесно можеше да бъде пренебрегнат. И все пак тя знаеше защо го беше задал. Беше го задал, за да се опита да отстрани хора като нея, хора, които биха могли по един или друг начин да бъдат повлияни от фактори, които той дори не можеше да си представи, а още по-малко да пита за тях.

Но тя не бе вдигнала ръка. Бе останала мъчително безмълвна.

След това беше станала пълноправен съдебен заседател по делото на Уолъс Барет. Трябваше да помоли приятелката си Сюзън да остане при Марта, докато заседателите бяха настанени в уединение в хотел „Тройното дърво“ в града. Настанени в уединение — това беше смешно. Приличаше повече на подвеждане под отговорност. Целият „състав на заседателите“, както го наричаха, беше вкаран сякаш в концентрационен лагер. Съдебните заседатели трябваше да се срещат тайно, на открити площадки, преди да започне процесът. Те бяха претърсвани — първо ръчно, а после с метални детектори. Багажът им също беше претърсван. Натоварваха ги на автобус, охраняван от шестима мъже от шерифството, и ги отвеждаха в хотела им.

Мерките за безопасност бяха не по-малко строги и в хотела. Всеки разполагаше със собствена стая, но нито една от тях не се заключваше. Хора от шерифството бяха поставени на стража отвън, в коридора, не за да ги пазят, а за да не им дават възможност да се срещат и да разговарят за процеса. Никой не беше казал, че стаите им ще бъдат претърсвани, докато съдебните заседатели бяха навън, но за Дийна бе очевидно, че ги претърсват. Когато вечер се връщаше в стаята си, личните й вещи бяха леко изместени оттам, където ги бе оставила сутринта.

На нито един заседател не бе позволено да влиза в стаята на друг заседател — никога. Имаше една обща стая за срещи, която беше единственото място, където бе позволено да се събират заедно двама или повече заседатели. Но и там през цялото време присъстваха представители на шерифството, които следяха да не би заседателите да разговарят за делото. Храната се сервираше в същата стая и при същите мерки.

През по-голямата част от времето заседателите не се чувстваха особено зле, но никой не можеше да отрече, че от време на време прехвърчаха искри. Изолацията предизвикваше раздразнение, а раздразнението винаги е опасно, когато хората се намират в такива затворени условия. Ако не за друго, Дийна бе благодарна на това, че правистите и съдията, изглежда, водеха процеса доста експедитивно. Тя не можеше да си представи, че ще остане да живее в такива нечовешки условия в продължение на месеци. Беше сигурна, че ще полудее. Това би подлудило всеки човек.

Всички заседатели се бяха заклели да не правят изявления пред медиите, нито да обсъждат хода на делото помежду си, преди да настъпи времето, когато щяха да вземат решението си. Бяха дали дума. Човек би помислил, че това е достатъчно. Въпреки всичко, заседателите бяха непрекъснато ограничавани и наблюдавани. Към тях се отнасяха като към деца, които през цялото време трябва да бъдат обградени от специални устройства, забраняващи им да разговарят помежду си. Това беше оскърбително и унизително. Правосъдната система очевидно не им вярваше. Една жена, която й предоставя времето си, която е отделена от любимите си хора, би трябвало да се радва на по-добро отношение.

И при тези мизерни условия за живеене, всичко, за което Дийна можеше да мисли, беше нейната Марта. Тя беше сигурна, че Марта не е взела умишлено участие в каквото и да е убийство. Но Марта беше напълно сляпа за всичко, което засягаше Бък — в това се бе уверила многократно преди. Можеше да го е направила несъзнателно, можеше да е помогнала съвсем мъничко. Мъничко, но достатъчно, за да получи присъда като съучастник. И тъмничен срок. Достатъчно, за да бъде разбит животът й.

Ако Уолъс Барет излезеше на свобода.

Това беше проблемът. Тя беше убедена, че Барет е невинен. Може би никой друг от заседателите не вярваше в това, но тя беше убедена. Беше сигурна още от момента, когато бе чула как неговият съсед описваше онези скитници, които бе видял да оглеждат дома на Барет. Високият мъж с козята брадичка и военната униформа. По-ниското, по-младо тъмнокосо момиче със синята лента на главата.

Как можеше да се съмнява, че Бък е замесен? Беше видяла неговия фотоапарат, бе гледала снимките. Снимките на дома на Барет, направени от всеки възможен ъгъл. Това беше работа на наемен убиец, който е планирал делото си. Всъщност можеше да повярва, че едно чудовище като Бък би могло да извърши това престъпление далеч по-лесно, отколкото, че го е свършил Уолъс Барет.

Но какво щеше да стане, ако оправдаеха Барет? Какво щеше да стане, ако в стаята на съдебните заседатели тя би превъзмогнала сърцето си и би убедила останалите, че е невинен? Барет щеше да излезе на свобода, а окръжната прокуратура под натиска, оказван й от всички страни, щеше да почне да търси друг заподозрян. Те щяха да тръгнат по единствената действителна ниша, с която разполагаха — високия скитник, който оглежда квартала. И ако поработеха достатъчно усилено върху нея, по някое време щяха да се доберат до Бък.

А Бък щеше да ги отведе до Марта.

Дийна не можеше да допусне това да стане. Не можеше да допусне животът на нейното момиченце да бъде разбит, преди още фактически да е започнал.

Но пък алтернативата беше да гледа как един невинен човек отива в затвора. Или дори още по-лошо.

Дори и да избегнеше смъртната присъда, Уолъс Барет щеше да прекара остатъка от живота си в срама и отчаянието, знаейки, че светът вярва, че той е убил жена си. И своите две мънички дъщери.

След като не беше го направил.

Пледоарията на защитата нямаше да отнеме повече от един или два дни. Ако не проговори дотогава, после ще бъде твърде късно.

Дийна зарови лице във възглавницата. Трябваше да има някакъв начин да излезе от това положение, трябваше да има някакво решение, някакъв компромис! Някакъв начин, по който да предотврати голямата несправедливост, без да унищожи живота на дъщеря си.

Но проклета да е, ако можеше да мисли за това.

Обърна се и легна по гръб, като изтриваше сълзите от очите си. Беше прокълната, точно. Каквото и да правеше, накъдето и да се обърнеше, беше прокълната.