Уилям Бърнхарт
Голо правосъдие (39)

38.

Пресата от няколко дни оживено обсъждаше кой би могъл да бъде първият, когото обвинението ще призове на свидетелската скамейка. Дали щеше да се опита да направи големия удар, или щеше да действа бавно и спокойно, като огласеше отегчителните показания на съдебната експертиза и оставеше голямата драма за по-късно? Когато приставът накрая съобщи името на свидетеля, напрежението в залата стана почти непоносимо.

— Държавата призовава Синтия Тейлър, Ваша чест.

Какво пък, помисли Бен, този избор е естествен. Всички познаваха сестрата на жертвата; в края на краищата тя се бе появявала по кориците на списанията и в телевизионните предавания през целия отминал месец. Беше извънредно апетитен свидетел, самата тя привлекателна жена, която умееше да говори. Човек, когото съдебните заседатели щяха да възприемат сериозно, когото определено щяха да изслушат с внимание. Тя беше в положение да прокоментира и да размишлява върху почти всеки аспект на случая. И на нея можеше да се разчита да помогне на обвинението по всеки възможен начин, само и само да види Уолъс Барет — осъден за убийството на сестра й.

Беше облечена стилно, в черен костюм с панталони, въпреки че той отчасти прикриваше кокетната й атлетична фигура. Вероятно това беше умна тактика, обвинението не желаеше съдът да я зачеркне като погълнато от себе си хубавичко лице. Говореше с ясен, макар и крехък глас, който наподобяваше чупливо стъкло, кристалночисто в момента, но готово да се разбие и от най-лекия натиск. Синтия се представи, обясни връзките си с главните участници в драмата и заяви пред съдебните заседатели, че преподава аеробика в един местен гимнастически салон и в същото време е президент на местния клон на Службата за намеса при насилие в семейството.

— Бихте ли ни казали дали сте били близки със сестра ви, покойната Карълайн Барет?

— Бяхме най-добри приятелки. И винаги е било така. Разликата във възрастта ни е само две години. Израснахме заедно. Носехме едни и същи дрехи, имахме едни и същи приятели. Прекарвахме ваканциите си заедно. Споделяхме всичко една с друга. — Синтия горчиво се усмихна: — Тя беше най-добрата приятелка, която някога съм имала.

— Прекарвахте ли много време заедно?

— О, да. Колкото бе възможно повече. Двете обичахме да си говорим. Понякога сме оставали цяла нощ, седнали до кухненската маса, за да си говорим, споделяхме тайни и любими неща. Тя беше много по-умна от мен. Помня, че последния път, когато бяхме заедно на почивка, четеше някаква гръцка трагедия. „Медея“, струва ми се. А аз четях Майкъл Крайтън. Но тя никога не ми се налагаше. Никога не ме караше да се чувствам като глупачка.

— Винаги ли сте живели в Тълса? — попита Бълък.

— Не. Израснахме в Креснът, много по-малко градче, северно от Оклахома Сити. После и двете учихме в сестринското училище в Тълса. След това, преди около две и половина години, аз се преместих.

— Защо?

— Омъжих се и мъжът ми си намери работа в Чикаго. За нещастие бракът ни не потръгна и беше разтрогнат преди около седем месеца. След окончателния развод аз се върнах в Тълса.

— Видяхте ли сестра си, когато се върнахте?

— Разбира се. Всъщност тя ме посрещна на летището. Знаеше, че съм… преживяла трудни мигове и искаше да бъде зад мен. — Тя замълча и сведе очи: — Винаги е била зад мен.

Бълък също замълча, като по този начин тишината усили драматичността на момента.

— Сама ли беше, когато ви посрещна?

— О, не. Беше взела… — Главата на Синтия внезапно се отпусна надолу и тя трябваше да вдигне ръка, за да я подпре. Върху лицето й се четеше дълбока скръб. — Беше взела със себе си двете си момиченца — продължи тя, първо шепнешком, после — плачейки. — Моите племеннички.

Сълзите почнаха да се стичат по лицето й.

— Много съжалявам — каза тържествено Бълък. — Знам колко ви е трудно. Ваша чест, може ли да приближа до свидетелката?

Съдията кимна, Бълък пристъпи и й подаде хартиена носна кърпичка, която по някаква случайност бе открил в джоба си. Синтия изтри очите си, но сълзите продължаваха да текат.

— Добре съм — каза тя, като отново шепнеше. — Те бяха толкова… толкова малки и красиви и… — Тя рязко прекъсна думите си и погледна нагоре към съдията: — Съжалявам, Ваша чест. Мога да продължа.

Отново изтри очите си и се опита да се вземе в ръце.

Бълък й даде достатъчно време да се съвземе. Той като че ли не бързаше или по-скоро разбираше, че този изблик на чувства ще окаже по-силно въздействие върху съдебните заседатели от всякакви въпроси.

— Какво правихте в оня ден? След като тя ви посрещна.

— О… трудно мога да си спомня. — Направи усилие да се усмихне и смело се опита да продължи. — Нищо необикновено. Пазаруване, ядене. Женски работи. Нали знаете!

— Спомняте ли си нещо необичайно, случило се в този ден?

— О, да. Беше… — Тя замълча. — Трудно ми е да се изразя. Тя носеше слънчеви очила.

— Това необикновено ли беше?

— О, да. Никога преди не бях я виждала да носи тъмни очила, а и слънцето не беше силно. Но и след това, когато се върнахме в дома й, тя не свали очилата.

— Вътре в къщата?

— Точно така. Аз й обърнах внимание на това, но тя само се засмя и сви рамене.

— Тогава какво направихте?

— О, станах много подозрителна. По онова време вече от няколко години се бях свързала със Службата за намеса при насилие в семейството и знаех, че когато една жена започва да носи тъмни очила, а няма нужда да пази очите си от слънцето, това означава, че има проблеми.

— И какво направихте след това?

— След като тя не ми отговори пряко, аз накрая просто протегнах ръка и свалих онези очила от лицето й.

— Тогава какво видяхте?

Синтия се поколеба, после обърна лице към съдебните заседатели:

— Около лявото й око имаше огромен тъмен оток. Черно-синьо-червен. Не преувеличавам, когато ви казвам, че това беше най-грозно насиненото око, което съм виждала в живота си, а съм виждала десетки. Беше ужасяващо.

— Вие какво й казахте?

— Разбира се, попитах я как се е случило това. Кой я е подредил така.

— А тя какво отговори?

— Протестирам! — Бен скочи на крака. — Това са показания, основаващи се върху казано от трето лице.

Той знаеше, че едва ли ще спечели симпатията на съдебните заседатели, като им попречи да чуят отговора, който умираха да чуят, но при така стеклите се обстоятелства трябваше да опита.

Бълък почти напълно притвори очи.

— Разбира се, убеден съм, че едва ли ще можем да дискутираме честно, при положение че казалата ги не може да бъде призована. Защото е била убита.

Съдия Харт кимна:

— Нещо повече, аз намирам, че обстоятелствата около това свидетелство вдъхват необикновено доверие. Възнамерявам да разреша разпитът на свидетелката да продължи.

Бен отново седна на мястото си. Две на нула за Бълък.

— Моля да отговорите на въпроса ми — каза Бълък, като побутна свидетелката. — Какво каза сестра ви?

— Е, отначало ми поднесе някаква измишльотина как била паднала по стълбището, но аз най-недвусмислено й дадох да разбере, че не вярвам и на дума от казаното от нея. Тогава ми каза истината.

— Която беше?

— Че я е ударил.

— Кой?

— Той. — Синтия посочи с ръка през залата: — Обвиняемият. Уолъс Барет. — Замълча за миг. — Мъжът й.

От залата отчетливо се разнесе шум, шепот и се долавяше драскането на писалките. Това беше първият гвоздей на обвинението, първият гвоздей в ковчега на Уолъс Барет.

Синтия продължи:

— Както разбрах, двамата били на някакво парти, някакво задължение на кмета. Тя не искала да отиде там, но той я принудил, а после се оплакал, че имала наглостта да разговаря с някакъв мъж, докато били там. Той е извънредно ревнив. Ревнив до лудост. Ирационален човек. И тесногръд.

— Тогава ли я е бил за пръв път?

— Възразявам — заяви Бен. — Тук липсва лично познаване на фактите.

Съдия Харт кимна. Протестът беше приет, въпреки че при положение че тя вече бе позволила свидетелството, основаващо се върху казани от друго лице думи, въпросът беше до голяма степен семантичен.

— Перифразирайте въпроса си, господин прокурор.

— Разбира се — отговори Бълък. — Ще направя всичко, за да доставя удоволствие на защитата. Синтия, каза ли сестра ви още нещо?

— Да. Каза, че мъжът й не я удря за пръв път. Всъщност каза ми, че два пъти дори е телефонирала в полицията. Не е искала да го направи, каза тя, но той не бил в състояние да се контролира. Тя се страхуваше… — е, страхуваше се, че той може да стори нещо лошо на момичетата. Или дори да ги убие.

Оживеният шум, последвал тази пикантна новина, беше още по-силен. Бен вече чуваше отзвука от казаното в новините в шест.

Бълък продължи, сякаш нищо особено не се бе случило:

— Знаете ли каква е била причината за тези инциденти?

— Предизвиквали са ги безумната ревност и неконтролираните изблици на ярост на Уолъс Барет.

— Протестирам!

Бълък вдигна ръце:

— Оттегляме това, Ваша чест. Струва ми се, че свидетелката погрешно разбра въпроса ми. Синтия, исках да кажа дали вие знаете какво е предизвиквало тези довели до насилие инциденти, когато е била повикана полицията?

— Знам за един от тях. Това беше друг типичен изблик на Уолъс Барет. Беше приготвил дрехите си за другия ден и не можеше да си намери вратовръзката, която имаше намерение да сложи. Можете ли да си представите? Просто една глупава вратовръзка всичко на всичко. Беше изгубил разсъдъка си, защото не успя да намери тази вратовръзка. И, разбира се, обвини нея.

— Какво каза сестра ви, че е направил той?

— Пребил я, ето какво направил. И аз видях снимки, тъй че знаех, че е вярно. Тя имаше отоци по лицето си, по ръцете, краката, гърдите… навсякъде. — Дълбоко си пое въздух и гласът й се усили: — Този кучи син я беше удрял навсякъде, където е можел да я удари.

— А след това?

— А след това я изхвърли от къщата. Искам да кажа, сграбчи я и направо я изрита от къщата. Тя дори не беше облечена; нямаше нищо върху себе си, освен сутиена и бикините си. Така тя, практически гола, удряше по входната врата на дома си и го молеше да я пусне вътре. А той? Не, моля ви, там горе той си гледаше телевизията, докато тя се унижаваше. Толкова жесток човек! И безсърдечен.

— Ваша чест, длъжен съм да протестирам.

Бен знаеше, че може би ще е безполезно, но ако не друго, поне щеше да припомни на съдебните заседатели, че това беше първа класа свидетелство, основаващо се върху чути от друг човек думи, а не разказ на очевидец.

— Свидетелката описва този инцидент, сякаш е била там. Но не е била. Тя просто преразказва онова, което й е било казано в разговор.

Съдия Харт почука с писалката си по масата:

— Разбирам безпокойството ви, господин адвокат. Но заседателите бяха информирани за обстоятелствата около това свидетелство. Мисля, че те ще могат да преценят неговата достоверност за себе си. Отхвърля се.

Нещо в поведението на съдията, нейният сух тон обезпокои Бен. Тя правеше така, че всеки отговор да звучи, сякаш е абсолютно безпристрастна. Но резултатът винаги беше един и същ. Протестите на Бен се отхвърляха; Бълък получаваше каквото искаше.

— Какво направи сестра ви?

— Тя отиде до съседната врата и помоли съседа да я приеме в къщата си. Той й даде някакви дрехи и я остави там, докато Уолъс се успокои. Мисля, че името му е Харви. Той е актьор.

Бълък се обърна към съда:

— Обвинението ще призове по-късно Харви Сандърс да даде показания относно това и други подобни събития. — Отново се обърна към свидетелката: — Опитвали ли сте се някога да… да дадете някакъв съвет на сестра си във връзка с това повтарящо се насилие от страна на нейния съпруг?

— Разбира се. В края на краищата аз се занимавам с такива неща. Да работя с пребивани жени е втората ми природа. Какъв удар би било за мен да не мога да помогна на собствената си сестра! Опитах се да й поговоря и й предложих да изпратя някой друг от службата да дойде и да разговаря с нея. Тя никога не се съгласи.

— Защо? Какво обяснение ви даде?

— О, различни неща. Каза, че ще се погрижи за това, че може сама да се справи. Каза, че първо трябва да помисли за момиченцата си.

— Какво е имала предвид?

— Че не е можела да поиска развод и да разбие семейството си. Просто имаше намерение да си остане негова тренировъчна боксьорска „круша“. — Отново закри лице с ръцете си. — Аз я молих. Умолявах я да напусне този човек. Но тя не можеше.

— А след това настъпи ли някаква промяна?

Бен наостри уши. Със сигурност Бълък нямаше да зададе въпроса, ако не знаеше — и не одобряваше — отговора.

— Да. Тя ми телефонира. Каза, че е станало нещо — не спомена какво — и че е разбрала, че не може да продължава да живее повече с този човек. Беше готова да го напусне.

— А вие какво направихте?

— Предложих й незабавно да отида с колата и да ги взема — нея и момичетата.

— Тя съгласи ли се?

— Не. Отговори, че първо трябва да каже на Уолъс. Опитах се да я разубедя. Той само ще полудее, казах й аз. Ще се опита да те спре да не тръгваш. Казах й просто да се махне, а после да му изпрати писмо. Но тя не ме послуша. Каза, че трябва да бъдем почтени или нещо от този род. Искаше да застане лице с лице срещу него.

Бълък бавно и дълбоко си пое дъх:

— Синтия, кога проведохте този телефонен разговор със сестра си? Когато тя ви каза, че възнамерява да напусне мъжа си.

— Беше сутринта на девети март. В деня, когато беше убита.

Бълък бързо се хвърли към следващия си въпрос:

— Синтия, мислите ли, че фактът, че е казала на Барет, че го напуска, би могъл да предизвика насилието, довело до нейната смърт и до смъртта на децата й?

— Възразявам! — извика Бен, като се опита да отклони въпроса, но знаеше, че вредата вече е нанесена. Намерението на Бълък беше не да получи отговор на въпроса си. Той целеше да внуши някакво рационално обяснение за това престъпление. Най-сетне обвинението разполагаше с мотив.

— Поддържам възражението — обяви съдия Харт. — Имате ли други въпроси към свидетелката?

— Само още един въпрос. Дали сестра ви ви каза нещо друго по време на този… последен разговор по телефона?

Очите на Синтия сякаш се замъглиха:

— Само за плановете си. За нашите планове. След като веднъж получеше свободата си от него, ние двете възнамерявахме да направим едно пътуване, само ние двете и момичетата, да се поуспокоим, наистина да се опознаем. Не бих могла да ви кажа какво значеше това за мен, колко много го очаквах. Сега никога… — Тя прикри лицето си с ръка. По пръстите й се стичаха сълзи. — Сега това никога няма да стане…

Бълък тъжно сведе глава и се извърна:

— Нямам повече въпроси, Ваша чест.