Уилям Бърнхарт
Голо правосъдие (15)

14.

Нищо не беше подготвило Бен за приема, който го очакваше в момента, в който той излезе от колата си на паркинга пред сградата на съда. От всички страни около него се струпаха репортери и образуваха тесен кръг, като по този начин блокираха достъпа му до вратата на съдебната палата. Пред погледа му се издигаха микрофони с инициалите на всичките пет местни телевизионни станции, на една от Оклахома Сити, една от Ню Йорк и дори на Си Ен Ен. Същите журналисти, които бомбардираха кантората му с обажданията си по телефона и с молби за интервю, откакто решението му да поеме защитата на Барет бе станало обществено достояние.

— Мистър Кинкейд!

— Ще направите ли изявление?

— Как имате намерение да пледирате?

Бен се опита да си проправи път през тълпата със здраво заключена уста. Знаеше, че всеки изтърван коментар или каквато и да е забележка щяха да бъдат хванати от някой от микрофоните, които се завираха в лицето му, и щяха да бъдат препредавани многократно през деня.

— Ще ни кажете ли какво предполагате, че ще стане вътре?

Бен постави пропуска си в електронното устройство и решително се насочи към входната врата на сградата на съда.

— Как се чувствате като защитник на един виновен човек?

Бен спря:

— Кой каза това?

Репортерите замлъкнаха. Започнаха да се споглеждат.

— Хайде, това не е игрище! Кой го каза?

Един от местните репортери, млад мъж с русолява, намазана с гел коса, пристъпи напред:

— Аз!

Бен покри микрофона с ръка и прикри обектива на камерата му с куфарчето си:

— Нека ви припомня Гражданско-процесуалния кодекс, младежо, параграф 101. Тук, в Америка, всеки се смята невинен до доказване на противното. Никой не е виновен, докато съдът не се произнесе дали е виновен.

— Но…

— Никой. Без изключение. А да се внушава противното означава сериозно нарушение на закона. Разбрахте ли?

Репортерът кимна. Бен се обърна и влезе в съдебната палата, този път необезпокояван.

Определено не трябваше да го правиш, каза си Бен. Ще съжаляваш за това. Още при първата възможност да те пусне в ефир този русолявият, с продуханата коса, ще го направи. Но момчето може да причини далеч по-голяма вреда, ако почне нагло да крещи в ефир, че Барет е виновен. О, разбира се, няма да го каже с толкова много думи, но репортажите му ще бъдат заснети под такъв ъгъл, така ще бъдат изградени, разпределени по времетраене и редактирани, че всеки зрител ще предположи, че Барет трябва да е виновен. И някой от онези торби, някой, който продължава да мисли, че начинът да разбереш какво става по света е да гледаш местните новини, ще заеме място в съда. Той трябва да направи всичко възможно, за да предотврати този вид репортажи, преди съставът на съдебните заседатели да бъде непоправимо покварен.

Четирима души от шерифството чакаха в един коридор на седмия етаж заедно с кмета, сега обвиняем — Уолъс Барет. Днес кметът бе заменил обичайния си костюм с жилетка на райета от „Армани“ с халтаво висящ на него, стандартен оранжев гащеризон, предназначен да привлича вниманието в случай на бягство, защото беше извънредно крещящ и грозен. Пълно падение.

В момента, в който Бен се появи в кадър редом с Барет, коридорът се освети от блясъка на светкавиците и прожекторите. Снимката за първа страница.

— Момчетата как се отнасят с теб? — попита Бен.

Барет се усмихна, като отново прояви слаб проблясък от онова очарование, което го бе довело до поста му:

— Нелошо за градски служители.

— Е, те са претоварени с работа и са лошо заплатени.

— Знам. От три години се опитвам да накарам съвета да одобри двадесетпроцентно увеличение на заплатите им.

Полицаите, застанали от двете му страни, много внимателно разглеждаха върховете на обувките си. Беше вярно и всички го знаеха.

Бен хвана Барет за ръка и го поведе по коридора, плътно зад тях ги следваха хората на шерифа. В мига, в който влязоха в съдебната зала, те бяха посрещнати от силна, оживена реакция, изцяло отрицателна. Съдебната зала беше претъпкана, което не изненадваше никого, и с изключение на пресата, като че ли всички в залата свиркаха, ревяха и се зъбеха на кмета си, сега дискредитиран обвиняем, облечен в грозна оранжева торба. От далечния край на залата се разнесоха викове, отчетливи призиви за отстраняването му и някои расистки лозунги.

— Не им обръщай внимание — разпореди се полугласно Бен. — Гледай напред. Не им доставяй удоволствието да реагираш!

Барет разбиращо кимна.

За нещастие съдията още не бе влязъл в залата, тъй че никой не призова веднага за ред в съда. Те просто трябваше да изчакат.

Джак Бълък беше на масата на обвинението и изпразваше педантично съдържанието на своето куфарче. Бен не бе изненадан; беше предвидил, че Бълък ще пожелае да се заеме с това дело. Той за миг срещна погледа на Бълък, после Бълък бързо отклони очи.

Доста лошо. Бен познаваше Бълък още от времето, когато беше в колежа и бе постъпил на стаж в окръжната прокуратура в Оклахома Сити. Тогава бяха работили заедно — два ума с обща идеалистична цел: да направят от света по-добро място. Но откакто и двамата се бяха преместили в Тълса и Бен бе станал известен (доколкото всички го познаваха) преди всичко като адвокат защитник, Бълък бе отказал да има каквото и да е общо с него. Беше дал недвусмислено ясно да се разбере, че смята Бен за „разочарование“, за беглец от каузата на доброто и правдата.

Бен помисли дали да не се насили да отиде при него, но после се отказа. Трябваше да се съсредоточи върху своя довереник и колкото бе възможно най-добре да се възползва от всичко, за да извлече някакви предимства за него. Не можеше да си позволи да изразходва чувства към предишния си наставник.

След няколко мига съдебният разпоредител нареди всички да станат на крака и вратата се отвори за достопочтения Едуард Н. Хоукинс, наричан топло „Обеси го“ Хоукинс. Хоукинс, както Бен много добре знаеше, си въобразяваше, че е някакъв съвременен Рой Бийн, известен със смъртните си присъди съдия от деветдесетте години на миналия век. Единственото добро нещо, което Бен можеше да каже за това, че Хоукинс щеше да председателства тези заседания, беше, че присъствието му сега бе гаранция, че няма да председателства съда на неизбежния процес.

Съдия Хоукинс набързо премина през всички предварителни процедури, като правеше всичко възможно, за да се открои като възможно най-добрия образ на съдия. За разлика от неговото обичайно небрежно, почти цинично поведение, днес той седеше изправен, говореше отчетливо, като модулираше гласа си, и преди всичко се държеше с достойнство. Бен разбра, че Хоукинс силно е впечатлен от факта, че няколко реда в галерията са пълни с репортери — вероятно повече представители на пресата, отколкото бе виждал, събрани в съдебна зала на ръководен от него процес, през всичките си дела преди това, взети накуп.

Разпоредителят обяви наименованието на делото и Хоукинс попита Бен дали неговият клиент ще пожелае да му прочетат формално повдигнатите срещу него обвинения. Барет не пожела. Това беше цялата процесуална формалност. Въпреки че се изискваше от конституцията, четенето на повдигнатите обвинения — обикновено дълга и пълна с трудна за разбиране юридическа фразеология процедура — само забавяше хода на делото.

Сега съдия Хоукинс проницателно загледа обвиняемия:

— Мистър Барет, вие сте обвинен в три отделни случая на извършено убийство първа степен. Разбирате ли обвиненията, повдигнати срещу вас?

— Разбирам ги — отговори ледено Барет с обичайния си дълбок баритон, който напомняше Джеймс Ърл Джоунс. Бен можеше да отговори вместо него и обикновено така и правеше, но Барет му бе казал предварително, че може и ще отговаря сам. Той също очевидно разбираше, че в залата има репортери.

— Информиран ли сте за правата си като обвинен?

— Да, информиран съм.

— Имахте ли възможност да се консултирате със защитата ви относно обвиненията, повдигнати срещу вас?

— Да, имах възможност.

Хоукинс взе документите от масата пред себе си и ги подреди в спретната купчинка.

— Много добре, сър. Какво ще заявите относно обвиненията?

— Пледирам, че съм невинен — заяви Барет, като подчертаваше думите си. След миг добави: — Не съм извършил това.

От галерията се разнесе отчетлив шум, това не беше бръмчене, а ясно драскане. Звукът на множество писалки, влезли в действие.

Хоукинс погледна надолу към обвиняемия и устните му леко се разтвориха:

— Пледирате, че не сте виновен, така ли?

— Да, сър.

Образец на професионалист, Хоукинс наведе глава и надраска нещо в бележника си. Очевидно имаше желание да каже нещо, но бе твърде умен, за да го каже веднага.

— Имате ли да кажете нещо друго?

— Аз силно страдам от това, господин съдия. — Гласът на Барет прозвуча твърдо, но сериозно. — Ние трябва да разберем кой е извършил това ужасяващо престъпление. Не съм аз, но полицията не потърси никого друг. Аз специално се обръщам към съда да използва влиянието си и да се разпореди на полицейския отдел да продължи разследването си.

— Боя се, че това е извън моите пълномощия.

Съдията отгърна още някакви документи, после се обърна към Бълък, който стоеше непосредствено встрани до обвиняемия:

— Господин обвинител, кога ще бъдете готов за процеса?

— Веднага щом Ваша чест пожелае — отговори решително Бълък.

— Обвинението готово ли е?

— Напълно.

— Получихте ли всички доказателства, които ви бяха необходими?

Слаба усмивка се появи върху устните на Бълък:

— Нима някой не ги е получил?

Хоукинс бързо наведе главата си, за да прикрие, както го заподозря Бен, леката усмивка, която сега играеше върху собствените му устни. Когато отново я вдигна, беше възвърнал израза си на играч на покер:

— Много добре. Съдът назначава предварителното слушане за четвъртък, девет часа. Обвиняемият се поверява на грижите на градския шериф…

— По този въпрос, Ваша чест… — заяви Бен. Мразеше да прекъсва нечии думи, но знаеше също така, че след като един съдия е издал постановление, почти невъзможно е да го накараш да го промени. — Отправяме искане обвиняемият да бъде освободен срещу гаранция до започване на изслушването или на процеса. Готови сме да внесем каквато и да е разумна сума.

— Държавата възразява най-енергично — заяви Бълък. — Срещу обвиняемия има повдигнато обвинение за три случая общо убийство.

— Независимо от това — продължи Бен, — мистър Барет е водещ гражданин на нашето общество…

— Беше — вметна Бълък.

— Мистър Барет е една от най-известните личности в този град. Той трудно би могъл да изчезне ей така.

— Ваша чест — каза Бълък с обичайния си спокоен, но настоятелен тон, — обвиняемият вече се опита да избяга веднъж. Ние сигурно не възнамеряваме да му дадем още една възможност!

— Това не е нито честно, нито точно…

Хоукинс махна с ръка към Бен, за да го накара да замълчи:

— Съдът е съгласен с прокурора, господин защитник. Обвиненията са сериозни, тъй че… — замълча за миг, като очевидно търсеше думата, която щеше да предаде становището му, без да прозвучи така, сякаш нарушава неутралното си положение: — … аз основателно се боя, че гаранцията ще бъде отхвърлена дори само на това основание. Нещо повече, обвиняемият вече е показал ясно, че е предразположен към бягство. Мисля, че нямам друга възможност, освен да отхвърля искането ви за гаранция. Обвиняемият се предава под охраната на градския шериф до следващо разпореждане. — За по-голяма тежест той удари с чукчето по масата. — Ако няма други въпроси, господа, ще се видим с вас във вторник. Между другото аз разреших достъпа на телевизията в съда, за да предава съответно изслушването и в зависимост от решението на назначения за делото съдия — и на самия процес. Другите телевизионни канали ще имат еднакъв достъп до заснетия метраж, както и вие.

— Ваша чест — обади се Бен, — възразявам…

Барет лекичко го докосна по рамото:

— Не, всичко е наред.

Бен снижи гласа си:

— Уолъс, не мисля, че идеята е добра!

— Всичко е наред!

Той кимна, като очевидно се опитваше да избегне объркването на Бен, но твърдо решен да действа по този начин.

Намръщен, Бен се обърна към съда:

— Оттеглям възражението си.

— Точно това исках да чуя. Съдът се оттегля.

Хоукинс удари с чукчето и напусна съдебната зала.

Бен отведе довереника си в един уединен ъгъл, за да обсъдят важния въпрос за тактиката, към която щяха да се придържат по време на процеса.

— Какво направи преди малко? Аз отправях важно възражение!

Барет сви рамене:

— Не ме е грижа за камерите.

— Би трябвало! Идеята съдебни процеси да се предават по телевизията не е добра. Присъствието на медиите ще нанесе вреда на процеса!

— Мога да се справя с това. Камерите ме харесват. Освен това, може пък и отново да направя кариера, след като тази мръсотия приключи!

Бен се приведе към лицето на клиента си:

— Престани да се занимаваш с рейтинга си на одобрение и почни да се безпокоиш за процеса! Не знаеш ли срещу какво сме изправени? Не чу ли реакцията, когато влезе в съдебната зала? Не можеш ли да прочетеш израза на всяко отделно лице? Целият свят мисли, че си виновен!

— Точно така — спокойно отговори Барет.

Тези думи извадиха Бен от кожата му:

— Не мога да те разбера!

— Ти го каза. Целият свят мисли, че съм виновен. Хората преди всичко вярват в онова, което медиите им казват, а медиите им казват, че аз съм виновен. Те искат да чуят една хубава история — колкото по-драматична, толкова по-добре. Точно в момента историята, която се разказва в града, е за един човек, който вече не е кмет, който е полудял и е убил жена си и децата си. Тази история води в рейтингите! „Цяло семейство, избито от неизвестен убиец, който вероятно никога няма да бъде заловен“ — това задоволява само наполовина. Ето защо те съсредоточават вниманието си върху мен. Едва след десетина години, когато ще излежавам присъдата си за престъпление, което не съм извършил, пресата може би ще се заинтересува от един разказ от типа на: „Дали пък правосъдието не е било подведено?“. Но сега-засега да ме накарат да изглеждам виновен е най-справедливата игра, която се играе в града.

— И така, какво имаш предвид?

— Просто това: всеки отделен човек в този град ще бъде бомбардиран с медийни репортажи, които ще му внушават, че съм виновен. Аз искам хората да чуят, че някой твърди, че съм невинен. А единственото място, откъдето това ще може да се чуе, е вътре в тази зала — от теб. Затова искам процесът да бъде излъчван по телевизията.

Бен сви устни. Все още мислеше, че това не е умно, но можеше да разбере гледната точка на този човек.

— Надявам се, че не правиш голяма грешка!

Барет се изсмя:

— Добре де, дори и да правя, ти ще я поправиш, нали? Та адвокатите са за това!

 

 

Хората на шерифа съпроводиха Барет обратно в килията му. Бен остана в залата, за да прибере документите в куфарчето си. Забеляза, че Бълък все още е на масата на обвинението и се мотае без никаква основателна причина.

— Е, Бен, трябва да си много горд от себе си!

В гласа му звучеше известна ирония.

— За какво?

— Че си взел това дело! — Бълък широко разпери ръце: — Каква тлъста хапка! Каква публичност! Това е блян за всеки адвокат! Скоро всеки убиец на деца в града ще идва при теб.

Бен пъхна книжата в куфарчето си:

— Джак, не съм в настроение.

— Какво, да не би днес да сме чувствителни? А аз мислех, че се къпеш в лъчите на славата на защитник на насилници и убийци!

— Тази ти забележка дори не заслужава отговор.

Бълък стана сериозен. Изправи се, после приближи до Бен. За миг повдигна ръка, после пак я отпусна, сякаш в един момент бе възнамерявал да я сложи върху рамото на Бен.

— Не мога да повярвам, че същото това умно, чистосърдечно момче, с което някога работех рамо до рамо, за да отстраним лошите хора и да хвърлим ключа към тяхната врата в морето, сега се кани да защитава човека, извършил вероятно най-отвратителното, най-ужасяващото престъпление, с което някога съм се сблъсквал.

— Джак, той все още не е признат за виновен!

— Я не ми ги разправяй тези приказки за детска градина! Не ме е грижа каква гадна история подготвяш за пред съдебните заседатели. Но пък съвършено ясно е какво е станало.

— Ако съм научил нещо по времето, когато практикувах право при теб — отговори Бен, — то е, че нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.

— Ти се самозаблуждаваш! — Бълък тъжно поклати главата си. — Знаеш ли, Бен, съвсем нямам намерение да се карам с теб всеки път, когато се срещнем. След това се връщам вкъщи и се самоукорявам. Нищо не мога да сторя… Но аз съм толкова… натъжен от това! Чувствам някаква загуба дълбоко в същността си.

Бен улови определено силно желание в очите му.

— Ти знаеше каква е разликата между правото и неправото.

И двамата се загледаха в очите си, дълбоко потънали в морето от спомени. И двамата знаеха за какво намеква той сега.

— Ти беше готов да понесеш лични жертви заради убежденията си. Знаеше кое е важното.

— Знаех ли го?

— О, да! — Полуусмивката се върна върху лицето на Бълък. — Още помня деня, в който за пръв път дойде в кабинета ми.

 

 

Бен се почувства доста нервен, когато Марджи Кънингам, секретарката, която тази година отговаряше за всички студенти по право, стажуващи в окръжната прокуратура в Оклахома Сити, му съобщи, че Джак Бълък желае да го види. През повечето дни Бен стоеше в библиотеката и си вършеше работата, като се стремеше да общува с другите колкото е възможно по-малко. Опитваше се да стои встрани, потънал в изследванията, които му бяха възложени, и педантично избягваше всичко, което би могло да го отведе в съдебната зала.

И така, той се почувства твърде озадачен дори само от факта, че Марджи го е заговорила, а след това и от поканата, която самият Джак Бълък му бе отправил. Бълък имаше солидна репутация в окръжната прокуратура; работеше там по-дълго и от самия окръжен прокурор. В края на краищата окръжните прокурори бяха избирани; те идваха и си отиваха в зависимост откъде духваше политическият вятър. Бълък бе надживял всички тях, защото бе умен и защото дори и окръжният прокурор, който не го обичаше, не желаеше да се срещне с него, седнал на масата пред отсрещната стена в съдебната зала. Бълък наистина беше добър.

Беше късно вечерта. Само неколцина от персонала все още бяха по местата си; всички останали стажанти отдавна си бяха заминали. Бен предпочиташе да работи до късно — отчасти защото безброй пъти преглеждаше писмената си работа, и отчасти защото нямаше особено желание да се прибира вкъщи.

Бен вдигна ръка, за да почука на затворената врата на кабинета на Бълък. С удивление видя, че ръката му трепери. Хубава работа, помисли си, и ти имаш намерение да ставаш правист!

— Влез! — долетя глас отвътре.

Кабинетът беше почти тъмен; една-единствена настолна лампа върху бюрото осветяваше стаята. Бълък седеше в креслото си, излегнат в него, с крака върху бюрото и със законник в скута си.

Бен застана на прага:

— Хм… Марджи ми каза… Искам да кажа, Марджи, тя е секретарката…

— Знам коя е Марджи.

Гласът му беше твърд и точен; всяка дума си беше на мястото.

— О, да, разбира се, че знаете. — Бен дълбоко си пое дъх. — Марджи е помислила, че вие желаете да ме видите, въпреки че аз съм сигурен, че това е само някаква ужасна грешка. Ще затворя вратата, когато си тръгна.

— Спрете.

Бен замръзна, прикован към прага.

— Не е било грешка. Седнете.

Той посочи един стол от другата страна на бюрото си.

Като дишаше на пресекулки, Бен влезе в кабинета и приседна на стола. Толкова му се искаше да накара краката си да престанат да треперят, но това, изглежда, бе извън волята му.

Лампата очертаваше в силует едната страна на лицето на Бълък.

— Нали вие сте този стажант, който остана заклещен между вратите?

Бен почувства как сърцето му пада в петите. Би трябвало да се сети. Никога вече няма да може да живее, без някой да му припомня този случай.

Беше станало още в първия ден, когато бе постъпил на работа. Беше останал до късно, като се надяваше да направи добро впечатление, че е свършил цялата си възложена му работа. Около девет излезе през външната врата на служебното помещение, където работеше, за да потърси мъжката тоалетна. Но успя да се добере единствено до заключената външна врата на помещението. Опита се да се върне обратно, но и вътрешната врата се бе затворила след него и се бе заключила. И двете врати имаха специални брави, но той не знаеше кода. Беше попаднал в капан. Започна да тропа по вратите и да вика, но никой не му се притече на помощ. Цялата работа свърши, щом чистачките най-после се появиха и го освободиха. Но междувременно той бе стоял затворен между вратите в продължение на около четири часа. Разбира се, между стажантите веднага се разнесе приказка и те след това безмилостно почнаха да го задяват за случилото се — отчасти защото то наистина бе забавно, но и защото се знаеше, че който още от първия ден остава да работи до късно, лесно се превръща в удобна мишена за приказки.

— Това беше просто глупаво недоразумение — измънка Бен. Не беше точно така. Беше му приятно да работи тук, съвсем не му се искаше да изгуби тази си работа. — Не познавах осигурителната система. Никой не ми каза за нея. Но това вече няма да се повтори. Нищо страшно не е станало.

— Мисля, че е станало.

— Не знам какво сте чули, но аз не правя глупости през цялото време. Определено не и през цялото време…

Бълък без никакво усилие го прекъсна:

— От този инцидент аз можах да заключа, че вие с готовност оставате да работите до късно. Дори и в първия си работен ден.

— Ами… да…

Ръцете на Бен правеха някакви странни движения. Той седна върху тях.

— Това продължава ли да е вярно?

Бен погледна нагоре:

— Ами да.

— Не съм ли ви виждал в ъгъла на библиотечната читалня по време на обедната почивка?

— Д-а-а…

— И пиете бутилирана минерална вода?

— Точно така.

Бен не беше сигурен кое в думите му е обидното — че е бил в библиотеката по време на обедната почивка или че е пиел бутилирана минерална вода.

— Вижте, аз не съм принуден да пия минерална вода. Но чешмяната вода тук е много лоша.

— Вие сте израснали в Никлъс Хилс, нали?

Бен се намръщи:

— Откъде знаете?

— Не е трудно да се разбере. То е изписано върху лицето ви. Освен това всички знаят, че водоснабдяването в Никлъс Хилс е много лошо. Там са най-хубавите къщи и най-лошата вода. Аз също щях да пия минерална вода, ако живеех в Никлъс Хилс. Което никога няма да стане. — Бълък присви очи: — А вие?

Бен започна да заеква:

— Т-т-ова не е основната цел в живота ми, в никакъв случай.

Бълък наведе главата си на една страна:

— Не сте ли роднина на оня кардиолог от Никлъс Хилс? На Едуард Кинкейд. Барутлията от Баптистката болница. Когото винаги виждам на светските страници при една или друга дарителска акция.

Бен почувства изкушение да излъже, но знаеше, че Бълък лесно можеше да научи истината.

— Това е баща ми.

— И добре ли се разбирате със стария си татко?

Бен усети как върху лицето му избиват червени петна, както винаги, когато пред него се засягаше някой неудобен въпрос:

— Имаме си своите различия.

— В какъв смисъл?

Бен сви рамене:

— Той не беше особено въодушевен от желанието ми да следвам право.

Бълък изсумтя:

— Лекарите никога не са особено въодушевени. Плашат се от юристите. Мислят, че те застрашават даденото им от Бога право да трупат купища пари. И обичат да си казват, че всички онези дела срещу тях се дължат на юристите. Така е по-лесно, отколкото да приемеш действителността, че тези дела се завеждат от техните пациенти. Може би ако прекарваха по-малко от времето си да мразят юристите и повече в грижи към пациентите си, нямаше да имат този проблем.

Бен не отговори нищо. Той наистина искаше Бълък да смени темата.

— Имам нужда от стажант — внезапно каза Бълък.

Гласът на Бен прозвуча дрезгаво:

— О, да! Нямате проблеми. Това лято ние имаме десетима стажанти в прокуратурата.

— На мен ми трябва само един. — Бълък се изправи. Беше по-висок, отколкото мислеше Бен, по-сух, но правеше впечатление. — Имам нужда от личен помощник. Човек, който да работи изключително за мен, да ми помага да се справям с онези купища дела, от които умът ти се схваща и които прокуратурата е стоварила върху ми.

— Това няма да е проблем — отвърна Бен. — Мисля, че всеки стажант ще се чувства поласкан да работи с вас.

Бълък се наведе през бюрото:

— По-скоро си мислех дали вие бихте приели тази работа.

Бен беше като треснат и това му пролича.

— Аз ли? — Ръцете му се измъкнаха от предишното си място и се притиснаха към гърдите му: — Защо аз?

— Заради това.

Бълък взе една дебела папка и му я подаде през бюрото. Беше адвокатското досие, което Бен бе съставил за едно дело, озаглавено „Щатът Оклахома срещу Реймънд Роджърс Броунинг“. Броунинг бе дребен разпространител на дрога, заловен с порция наркотици в избата на родителите си. Бен беше написал досието и сега разбираше, че то всъщност бе останало напълно непроменено.

— Колко време ви отне това досие?

Бен се запита дали трябва да отговори честно, но пък знаеше, че е много нескопосан лъжец:

— Две седмици. Малко повече. — Което вероятно беше три пъти повече, отколкото неговите колеги стажанти биха използвали за едно досие. — Работех предимно през нощта.

— Значи бихте могли да вършите другата си работа през деня.

Бен кимна.

— Така и предполагах.

Бен се наведе напред:

— Съжалявам за това, мистър Бълък. В бъдеще ще бъда по-резултатен, обещавам ви. Работата е там, че това дело беше много особено.

— Напълно съм съгласен — каза тихо Бълък.

— Вие… — Бен изведнъж спря, изненадан. — Вие сте съгласен?

— О, да. Опитвах се да убедя всички в прокуратурата колко важно е това дело. Но никой друг не го възприе така. Всички казваха, че му е първо нарушение. „Остави го. Пусни го да си върви. Дай досието на някой стажант.“ Ето какво ми говореха.

— Знам, че това е първото нарушение на Броунинг — каза Бен. — Поне за пръв път е бил уловен. Но този човек е продавал дрога на ученици. На деца от основно училище. И я е държал на склад в избата на родителите си, като очевидно ги е заплел в тази си работа. И е лъгал родителите си. — Сведе глава. — Точно това е непростимо.

— Не мога да не се съглася и с това.

— Наистина ли?

— Да. Човек, който е направил това, което е сторил този момък, е в състояние да направи всичко. Този човек е социопат. Не се интересува от нищо друго, освен от самия себе си; мисли се за еталон за целия останал свят. Ако го бяха пуснали или му бяха дали условна присъда, щяха да го задържат отново след няколко месеца. Единствената разлика щеше да е, че тогава той щеше да разполага с още време, за да разбие живота и на други деца. А аз не желаех това да се случи. — Заобиколи бюрото и приближи до Бен. — И ако съдим от това досие, вие също не го желаете.

Бен не отговори нищо. Не знаеше какво да каже.

— Мистър Кинкейд, нека откровено ви кажа какво мисля. Аз все още продължавам да вярвам в доброто и злото, в черното и бялото, в правилното и погрешното. Вярвам, че виновният трябва да бъде наказан. Вярвам, че свързаните с правото кръгове в обществото имат задължението да превърнат този свят в едно по-добро, по-сигурно място. И вярвам също така, че с решителност и усилена работа всеки може да направи тази разлика. Дори и юристите.

— Аз също — каза Бен толкова тихо, че думите му едва се чуха.

— И така, какво ще кажете, Кинкейд? — Бълък протегна ръка към него. — Искате ли да работите с мен?

— Да — отвърна Бен и стисна ръката му. — Много!

Бълък енергично я разтърси и се усмихна:

— Мистър Кинкейд, мисля, че това е началото на едно чудесно приятелство.

И то наистина беше. За известно време.