Уилям Бърнхарт
Голо правосъдие (6)

5.

Бен паркира старичката си „Хонда Акорд“, модел ’82 г., встрани на улицата. Спирачките изскърцаха и извиха, но успяха да спрат колата. Поне този път. Той с чувство потупа таблото. Двеста хиляди мили и още цъка. Какво повече би могъл да иска човек от нея?

Той взе Джоуи от седалката му и го поведе през улицата към блока, където наемаше апартамент на втория етаж. Докато наближаваха, видя мисис Мармълстийн пред входа. Тя бе коленичила и човъркаше нещо в градинката си.

— Как вървят лалетата? — попита Бен.

Мисис Мармълстийн отметна един непокорен кичур от стоманеносивата си коса, паднал върху лицето й.

— Правят, каквото могат, но последната слана не им беше много от полза. Как е любимецът ми?

Бен не хранеше никакви илюзии, че може би говори за него. Тя с пъшкане изправи своите метър и осемдесет и щипна Джоуи по носа. Той отхвърли ръката й.

Мисис Мармълстийн се приведе над малкото му личице:

— Ти моето малко зайче ли си?

Джоуи се загледа някъде в пространството.

Бен нежно тупна Джоуи:

— Джоуи, кажи здравей на мисис Мармълстийн.

Джоуи не реагира.

— Хайде, Джоуи! Ако се държиш грубо с хазайката, тя накрая ще ни прати да спим под моста на Осма улица!

— Няма нищо. — Мисис Мармълстийн щипна Джоуи по бузката. — Днес май не сме много общителни, а?

Както и в другите дни, помисли Бен.

— Сякаш трябва да се прибираме. Виждам, че Джони ни чака…

— Тъкмо ми напомни. Има нещо, което бих искала да обсъдя с теб, Бенджамин.

— Наистина ли? — попита той, като се опасяваше от най-лошото. Преди няколко месеца й бе уредил преглед при лекар и той изрече това, от което се страхуваха: болестта на Алцхаймер. Мисис Малмърстийн винаги бе малко странна, но диагнозата хвърли съвършено нова светлина върху чудатостите, които проявяваше понякога. В някои моменти бе съвсем на себе си, но в други…

— За какво става въпрос?

— Ами… — Тя погледна първо към Джоуи, после към Бен. — Това е разговор за възрастни.

Тези й думи разпалиха неговото любопитство. С крайчеца на окото си той мерна Джони, момичето, което наглеждаше Джоуи, когато не беше на училище и когато Бен не си беше вкъщи. Джони стоеше пред преддверието на блока. Бен пусна Джоуи на земята:

— Хайде, съдружнико. Джони ще те заведе горе. Аз ще си дойда след малко, за да вечеряме. Съгласен ли си?

Джоуи се заклатушка като пате към входната врата, където Джони го чакаше.

— Добре — каза Бен, след като Джоуи влезе в блока. — И какъв е този разговор за възрастни?

— Ами… — Гласът й премина едва ли не в шепот: — Става въпрос за Джони.

— Мислех, че харесвате Джони.

— Много я обичам. И ти го знаеш. И колко узря, след като я помоли да се грижи за Джоуи! Но мисля, че тя… — Тук мисис Малмърстийн се наведе напред на връхчетата на пръстите си и зашепна: — … приема на гости джентълмени.

Бен потисна усмивката си:

— Имате предвид Букър?

Тя замахна с мотичката си:

— Да, имам предвид черния господин.

Бен положи ръка върху рамото й:

— Букър е добро момче, мисис Малмърстийн. Аз имам пълно доверие в него.

— Не мислиш ли, че той общува с… неподходящи елементи?

Е, преди време я имаше онази незначителна случка, когато той се бе присъединил към една банда от Нортсайд, но изглежда, че навреме бе осъзнал грешката си.

— Мисля, че е чудесно момче. И прекрасно си играе с Джоуи. Много е енергичен.

— Именно това, именно това! Да прекарва толкова време тук…

Тя се извърна и се загледа в тревата.

— Разбери ме правилно, съвсем не желая да бъда като онези хазайки, които винаги се месят в работите на наемателите си…

— Боже, опази! — потвърди сериозно Бен.

— Но в същото време не мога да не се безпокоя, че след като те двамата прекарват толкова време заедно в апартамента ти… — гласът й почти не се чуваше, — … хората ще си помислят, че между тях има някакъв роман!

Всъщност през последните шест месеца наистина се развиваше някакъв роман, но Бен подозираше, че точно сега не е най-подходящият момент, за да въвежда мисис Малмърстийн в хода на събитията.

— Нали знаете, апартаментът на родителите на Джони е точно до моя апартамент. А и тя, и Букър вече са по на осемнадесет години.

— Мен не ме интересува дали са на осемнадесет или на осемдесет! Няма да позволя никакви шушу-мушу в къщата си. И ти го знаеш, Бенджамин!

— Да, да, знам. Но мисля, че всичко ще е наред. А и вие знаете в каква степен съм зависим от Джони. Без нея просто няма да мога да се грижа за Джоуи!

— Е, да…

— А на вас ви е приятно Джоуи да се върти наоколо ви, нали?

— Знаеш, че ми е приятно. То е толкова сладко същество! И е съвсем самостоятелен.

— И не бихте желали да го изгубите, нали?

Май прекаляваш с манипулациите си, но пък при беда всяко пристанище е добро, помисли си той.

— Разбира се, че не желая.

— Добре тогава. Не бива чак толкова да се тревожим за Джони и Букър. Обещавам ви аз лично да наблюдавам положението и да предприема всички мерки, за да не се случи нищо неблагоприлично.

Тя се поколеба за миг:

— Предполагам, че в такъв случай всичко ще е наред.

— Добре. А сега трябва да се качвам да приготвя вечерята.

Той тръгна към входа.

— О, Бенджамин, днес е денят ми да приготвям сладкиши. Оставих малко пресен плодов кейк в кухненския ти шкаф.

— Благодаря ви…

— И да не го изядеш целия сам. Дай и на Джоуи. Малките момченца обичат сладичко.

— Всъщност мисля, че е доста опасно.

Бен се запита дали би могъл да използва същото извинение и за себе си.