Уилям Бърнхарт
Голо правосъдие (65)

64.

Бен почувства, че косите му настръхнаха.

— Какво казахте? — дрезгаво прошепна той.

— Мисля, че ме чухте.

Прозвуча звънецът на асансьора и вратите започнаха да се отварят. Бен се хвърли към тях, но бе закъснял. Другият мъж го избута встрани и натисна бутона за затваряне на асансьора.

Бен се отблъсна от стената и изведнъж се намери пред насочен към него пистолет.

— Не мислете, че няма да стрелям — каза мъжът. — Ще стрелям. В продължение на седмици съм мечтал за това!

— Какво искате? — попита Бен, като дишаше тежко.

— В момента искам да излезем от сградата, без да привличаме вниманието, и да се качим в колата ви. Колата, която сте взели под наем. Аз ще бъда ваш пасажер. Направете каквото ви казвам и аз няма да застрелям нито вас, нито някого друг. Но ако направите някоя глупост, ще ви застрелям, както и всеки друг, който се изпречи пред очите ми. А точно в момента в съдебната палата има много хора.

Бен внимателно огледа мъжа. Нито за миг не се съмняваше, че той е в състояние да изпълни заплахата си.

— Паркирал съм долу. До сградата на градския съвет.

— Знам.

С все още насочен пистолет мъжът натисна бутона за отваряне на вратите и те меко се плъзнаха. Навън чакаше група хора, които искаха да вземат асансьора. Един от тях, вероятно репортер, разпозна Бен и му извика нещо. Бен не му обърна внимание и го подмина.

— Така — каза мъжът. Беше скрил пистолета в джоба си, но Бен знаеше, че оръжието продължава да е насочено към него. — Останете спокоен и продължете да вървите.

Бен мина през вратата и излезе на площада пред съда. Вече беше тъмно. Те отидоха до взетата под наем кола, без да срещнат никого от познатите на Бен. В себе си той тайничко се надяваше да срещнат някого, който би разбрал, че става нещо нередно, може би Майк или сержант Томлинсън, но това не се случи.

Бен зае мястото на шофьора и запали двигателя. Мъжът с пистолета в джоба си се настани до него.

— Дотук беше добре — каза той. — А сега карайте към Ривър Паркс. И не се опитвайте да се правите на много умен, разбирате ли ме? Не се опитвайте да приближите някоя полицейска кола или да карате така, че полицията да се опита да ви спре. Ако опитате нещо подобно, смятайте, че куршумът вече е в мозъка ви. А след това ще взема и приятелите ви от хотелската стая и всички останали от проклетия ви пансион. Разбрахте ли?

Бен сви устни:

— Разбрах.

— Добре. Карайте!

Бен се измъкна от паркинга на Пета улица. Умът му трескаво работеше. Какво да направи? Сигурно имаше някакъв начин да излезе от това положение, но дори с цената на живота си не можеше да измисли какъв е той. Какво би направил Майк, питаше се Бен. Майк навярно щеше да откаже да се подчини, щеше да се хвърли върху този мъж. Освен това той сигурно щеше да избяга. Но великолепно знаеше, че ако опиташе такова нещо, щеше да свърши в кървава локва в една взета под наем кола.

— Вие сте сгрешили още от самото начало — каза спокойно Бен, без да сваля очи от пътя. — Барет не е виновен. Никога не е бил. В тази съдебна зала нямаше никакви трикове и измами, поне от моя страна. Барет бе оправдан, защото не е виновен.

— Не давам и пукната пара за делото на Барет — остро отговори по-младият мъж. — С него да се занимават таблоидите и домакините. Светът полудява по някакъв глупав процес на някоя знаменитост, докато важни дела, неща, които имат значение, биват забравяни.

Какво? Ако Страдащия не го бе преследвал заради делото на Барет, тогава за какъв дявол го гонеше?

— Не разбирам — каза Бен, като зави в магистралата на Ривърсайд. — Защо мен? Защо го правите?

Очите на младия мъж светнаха. Това беше поглед на човек, който си въобразява, че има някаква мисия, на маниак. Бен изпита неприятното чувство, че неговият придружител не е на себе си. Това го изненада.

— Не съм длъжен да ви обяснявам себе си — отговори мъжът.

— Не, но защо не ми обясните? Не искате ли да разбера за какво ме наказвате?

— Завийте тук.

С пистолет в ръката непознатият показа един път, който се спускаше към Ривър Паркс. Ривър Паркс беше едно от прелестните части на Тълса — това бяха мили недокосната земя по източния бряг на река Арканзас. Местността между реката и магистралата бе просечена от алеи за джогинг и за велосипедисти, бе изпълнена с паркове, подиуми за оркестри и беседки.

Бен паркира на няколко стъпки от друга една кола; тя беше тъмна, но вътре той успя да забележи две глави, обърнати встрани. Заблуждаваха ли го? Каквото и да беше, те като че ли не го забелязваха.

— Излезте от колата!

Бен се подчини. Той пристъпи навън, като оглеждаше магистралата. Беше само на няколко метра. Ако можеше да стигне до нея…

Щяха да го застрелят. Беше толкова просто.

Той последва мъжа с пистолета до брега на реката. Застанаха по средата на една алея за джогинг. За нещастие по това време на нощта нямаше бягащи. Дори и в един сравнително безопасен град като Тълса умните хора не бягат нощно време. Местността беше пуста.

— Все още не разбирам защо го правите — каза Бен. — Ще ми подскажете ли поне?

Младият мъж отметна своята тъмна къдрава коса от очите си:

— Не ме ли познавате?

Бен впи поглед в лицето му, в неговата вълниста коса, в студените, пълни с горчивина очи. В тях имаше нещо… но какво? Не можеше да направи връзката.

— Върнете се няколко години назад — каза мъжът. — Преди осем години, за да съм точен. Помислете си за друг един процес, породил толкова противоречия, в който вие играхте водеща роля. Когато правосъдието също беше потъпкано.

— Преди осем години? — повтори Бен. — Но тогава аз още не бях завършил юридическия!

— Правилно — студено отговори мъжът. — Не бяхте.

Истината като светкавица проблесна пред Бен:

— Говорите за процеса срещу баща ми!

— Точно така. Не се правете, че не си спомняте. Знам, че помните. Знам, че бяхте там. Видях ви.

— Вие… но…

Бен се взираше в лицето му, като се опитваше да направи някаква връзка. Беше сигурен, че и преди е виждал това лице. Може би не точно него. Но това е било преди осем години…

— Вие сте малкото момче — каза той и светлината бавно проникна в съзнанието му. — Малкото момче от съдебната зала. — Което се бе изплюло в лицето на Бен. — Вашият баща беше починал.

— Баща ми беше убит! — Ръцете на мъжа още по-здраво стиснаха пистолета. — Беше убит от неизправен сърдечен клапан. Онова приспособление, което пришиха в гърдите му. За да страда.

Бен усети как краката му се подгъват. Да страда. Следата през цялото време е била пред очите му. И той не беше я видял.

— Баща ми беше чудесен човек — продължи младият мъж с треперещ глас. — Най-добрият човек, когото съм срещал някога. Единственият, на когото му пукаше за мен. Виновен ли беше, че страдаше от сърце, че се надяваше да бъде излекуван по някакво чудо? Заслужаваше ли онова, което му се случи?

— Не, разбира се, че не! — отговори Бен. — Но ако сърцето му не е издържало…

— Трябваше да иде в Хюстън. Там днес почти редовно правят сърдечни трансплантации. И успяват в над петдесет процента. Би могъл да живее. Аз щях да имам баща. — Тъмен облак покри очите му. — Но не. Вместо това, той се остави онези лекари да го убедят да се подложи на имплантация на СКЕД. Специалитетът на Кинкейд. И това го уби.

— Ужасно е — промълви Бен. — Но вие сигурно разбирате, че никой не е възнамерявал да убие баща ви.

— Разбира се, че са нямали подобни намерения!

Младият мъж с ридание изкрещя думите си. Бен можеше единствено да се надява, че така може да привлече нечие внимание, въпреки че знаеше, че вероятността е малка.

— Те просто се държаха безотговорно! На тях не им пукаше! — Той размаха пистолета във въздуха, като се задъхваше, и извика: — Те повече мислеха как да забогатеят, отколкото за баща ми!

Бен си пое дълбоко дъх и колебливо протегна ръка:

— Вижте, знам какво чувствате! Било е ужасно. Но нямам нищо общо с него!

Мъжът го изгледа студено:

— Това беше клапанът на Кинкейд.

— Той ми беше баща. Той…

— Вие всички бяхте вътре.

— Но аз въобще не съм бил вътре! Дявол да го вземе, аз работех за обвинението.

— Вие сте се издържали с тези пари. Ползвали сте се от печалбите.

— От нищо не съм се ползвал. Никога не съм вземал и цент нито от този, нито от който и да е друг проект на баща ми.

— Я не ми пробутвайте всякакви глупави извинения! — Очите му пламтяха и бяха станали огромни: — Вие убихте баща ми!

— Не съм бил аз! — простена Бен. — Бил е баща ми! Става въпрос за вашия баща и моя баща. То няма нищо общо с нас!

Мъжът опря дулото на пистолета в гърдите на Бен.

— Греховете на бащите падат върху главите на децата им! — Ръцете му трепереха, включително и пръстът върху спусъка. — Баща ви избегна ръката на правосъдието. Вие няма да го избегнете.

Бен се взираше в студената стомана, опряна в гърдите му:

— Защо сега? След толкова години?

— Не знаех къде се намирате!

Бен знаеше, че мъжът вече престава да се контролира. Единственият въпрос беше дали щеше да остане жив още известно време, за да успее да получи някакво предимство.

— След като баща ви умря, аз ви търсих. Но не можах да ви намеря. Бяхте напуснали окръжната прокуратура и изчезнахте от Оклахома Сити. Сякаш отново ме бяха ограбили или поне аз така мислех. Пораснах, влязох в армията, но никога не забравих. А после един ден включих телевизията и ви видях. Бог ви беше изпратил специално за мен. Репортажите за делото Барет вървяха навсякъде и аз ви гледах почти всеки ден. Как можех да пропусна тази възможност? — Гласът му спадна, той присви очи: — И дойдох в Тълса. И почнах да градя плановете си.

— Вашите планове ми причиниха много мъка. Както и на приятелите ми.

— Добре. Това ме прави щастлив! — Той се засмя. — Мъката ще се увеличи.

Със свободната си ръка мъжът бръкна в джоба на палтото си и извади оттам малка черна кутия с размери на длан, от която стърчеше антена. На върха й имаше червена лампичка, която в момента не светеше, поставена над два червени бутона.

— Знаете ли какво е това?

Бен поклати отрицателно глава:

— Прилича на радиопредавател.

— На първо време — да. И както сте разбрали, аз имам известен опит с експлозивите. Подарък от Чичо Сам — от дните в армията, преди да прекъсна преждевременно кариерата си там. — Замълча за миг: — Знам къде живеете. Вие и детето.

— Кучи син! — промърмори Бен.

— И онази курва бавачката му, и хазайката, и всички членове на твоето щастливо, малко разширено семейство. И знаеш ли какво? Цялата сграда е опасана с жици. И там има пластмасови експлозиви. — Той погледна кутията: — Това е много добър предавател. Дори и къщата да е на четвърт миля оттук, с него почти мигновено ще задействам детонатора.

— Не го прави — каза Бен. — Няма смисъл.

Мъжът не му обърна внимание.

— Струва ми се, някои от предишните ми работи са ти познати, тъй че знаеш, че не се шегувам. Мога да го направя. Трябва само да натисна този бутон — и всички те ще умрат.

Бен внимателно измери с очи разстоянието между ръката му и предавателя. Можеше ли да избие това нещо от ръката на този безумец, преди той да е натиснал бутона? Вероятно не. Можеше ли да си позволи да заложи на карта живота на всички, които живееха в къщата?

— Какво искаш? — попита той с равен глас.

— Прочетох във вестника, че възнамеряваш да започнеш някакви физически упражнения, след като процесът приключи. Тъй че аз искам да ти помогна. Затова сме тук, в парка. На алеята за джогинг. Ти ще бягаш.

— С тези обувки?

— Вече почваш да се извиняваш, а? Не приемам никакви извинения. Тази вечер пръстите ме сърбят.

Той пъхна пистолета в джоба на палтото си и постави левия си показалец върху смъртоносния червен бутон. След това стисна предавателя с две ръце.

— Има още един апарат като този предавател, залепен отстрани на моста, на около миля от тази алея. Когато стигнеш до него и натиснеш бутона, лампичката на моя предавател ще светне и аз ще знам, че си там. Давам ти пет минути.

— Какво? Няма да мога да успея!

— Какво говориш, Кинкейд? Значи не мислиш, че можеш да стигнеш там за пет минути?

— Не!

— Жалко. Ако тази лампичка не светне след пет минути, аз ще натисна големия червен бутон. И те всички ще умрат.

Той извади един хронометър, като продължаваше да държи пръста си върху червения бутон. После включи хронометъра.

— Почвай.

— Това е лудост. Аз не мога…

— Времето ти тече, Кинкейд. Твоите приятели и племенникът ти имат пет минути до Вечния съд. А вече и по-малко.

Бен побягна. Той се втурна по алеята за джогинг и вятърът засвистя в ушите му. Не беше особено бърз бегач, особено в костюм, вратовръзка и такива обувки. Но сега не можеше да мисли за това. В едно беше абсолютно сигурен: този маниак държеше на думата си. Щеше да натисне бутона, ако Бен не успееше. Нещо повече — той се надяваше, че няма да успее.

Бен летеше по пътеката в мрака. Беше трудно да постигне максималната си скорост, когато не виждаше на две крачки пред себе си, но продължаваше да бяга. Хвърли поглед назад през рамо: лудият стоеше зад него и не го изпускаше от погледа си. Бен знаеше, че ако се отклонеше от пътеката или се опиташе да потърси помощ, онзи щеше да натисне бутона.

Внезапно ритна нещо, тъй и не разбра какво, и падна на земята. Първо удари рамото си върху камъчетата, с които бе посипана алеята. Адски го заболя; рамото му сякаш беше изкълчено.

Нямаше значение. Това му струваше време. Изправи се на крака, като се опитваше да ги накара да заработят. Трябваше да продължава да бяга. Трябваше!

Удареното място го болеше, сякаш там го бяха проболи с нож. Не беше свикнал на такива упражнения, най-многото, което бе правил досега, бе да гони котката. Гърдите го боляха и той едва си поемаше дъх.

Нямаше значение. Трябваше да продължава да бяга. Трябваше да продължава да бяга.

Пред себе си видя моста на Пета улица, който водеше до западния бряг на реката. Бързо огледа конструкцията, доколкото можеше, без да губи от скоростта си. Накрая го видя, близо до основите.

Предавателя.

Нямаше понятие с колко време разполага, но знаеше, че то изтича. Хвърли се към малката черна кутия, като се удари в паважа, и натисна бутона.

Лежеше на земята — задъхан, пронизван от болката, и се опитваше да поеме въздух. След няколко мига мъжът изприпка до него.

— Не е лошо, Кинкейд! Не е лошо! — Той погледна хронометъра: — Четири минути и четирийсет и шест секунди. Кой би помислил, че можеш! Съвсем не е лошо. — Ритна Бен в хълбока, точно под ребрата: — Ставай!

Бен се хвана за удареното място:

— Почакай мъничко!

— Казах, ставай! — Той отново ритна Бен, този път по-силно.

Като стискаше зъби, Бен се изправи.

— Добре — каза той. Гърдите го боляха при всяко вдишване. — Позабавлява се. Сега мога ли да си отивам?

Върху лицето на младия мъж се появи усмивка — толкова студена, толкова зловеща, че сякаш освети тъмнината.

— По дяволите, не, Кинкейд! Ние току-що започваме. Това беше само малко загряване. Сега ще трябва да го направиш пак!