Уилям Бърнхарт
Голо правосъдие (13)

12.

Когато Бен пристигна в дома на кмета, къщата носеше всички непогрешими белези на място, където е било извършено престъпление: жълта лента ограждаше цялата площ, униформени патрули бяха настанени на всички входове, професионалисти изпълняваха задълженията си с мрачна решителност. Може би най-отличителната характеристика все пак бе подчертаната тишина, тишина сред суетнята нагоре-надолу, тишина, която отличаваше къщата от всички други къщи, където животът продължаваше без прекъсване.

Бен кимна на детектив Томлинсън, който беше застанал точно до входната врата. Те се познаваха вече добре, достатъчно добре, щото Томлинсън да не попита дали неговият шеф ще разреши на Бен да посети местопрестъплението. Той знаеше, че Бен Кинкейд и Майк Морели са делили една стая в колежа и са свирели като музикално комбо на вечеринките в студентското градче — Бен на пиано, Майк на китара. Знаеше също така, че Майк е бил женен за сестрата на Бен и че след това се е развел с нея — все събития, които бяха породили определено напрежение в тяхното приятелство.

— Къде…

Бен нямаше нужда да завършва въпроса си. Томлинсън му посочи една приведена фигура, която лазеше по дъсчения под на всекидневната.

Бен прекоси стаята, като внимаваше да стъпва само по защитните листа от намаслена хартия. Майк бе коленичил на четири крака, с нос, забит в пода, докато задните му части стърчаха към тавана.

— Контакта ли си изгубил? — попита Бен.

Майк хвърли един поглед нагоре да види кой е там:

— Не.

— Онази джаджа пак ли не работи?

— Ако толкова трябва да знаеш, посипвам с луминол едно петно, за да видя дали ще мога да взема някакъв отпечатък.

— Разбирам. Но не мисля, че ще откриеш нещо.

Майк се подпря на лакът:

— За твоя информация, открих десетки отпечатъци. За нещастие всички са от обувките на полицаите.

— Не постла ли хартия, след като оградихте мястото с кордон?

— Да, разбира се. Аз лично… — Той изведнъж спря, изправи се на колене и изтри ръцете си. — Впрочем ти какво правиш тук, Бен? Аз разкарах всички други търсачи на силни усещания! — Присви очи: — Не си замесен в това дело, нали?

— Не. Все още не.

— Какво, за бога, значи това?

— Кметът Барет ме помоли да му бъда застъпник.

Майк ококори очи:

— Той е помолил тебе?

— Толкова ли е невероятно?

— Само помислих, че навярно би желал някой…

Бен започна да барабани с пръсти:

— Слушам те?

— Исках да кажа, мислех, че той би желал някой… някой…

— Чакам!

— Мислех, че би предпочел някой… по-висок. Да, точно така, По-висок.

— А, правилно. Но нека ти посоча грешката. Изглежда, че някой е подал на кмета Барет заблуждаващата информация, че аз определено имам известно влияние върху съдията, за когото той мисли, че ще бъде натоварен да гледа делото.

— Да. Това е повече за вярване.

— Че аз имам голямо влияние върху съдията?

— Не. Че Барет е ангажирал някого, за когото предполага, че има влияние.

— Не разбирам мисълта ти.

Майк се изправи и сви рамене:

— Барет е политик. А ти знаеш какви са политиците. Целият им свят се върти около политиката. За тях е по-важно да познават нужните хора, отколкото да направят онова, което трябва. Те винаги ще предпочетат влиянието пред таланта.

Бен сведе глава:

— Майчице! Благодаря ти.

Майк се засмя:

— Искам да подчертая, че политиците предпочитат хора, които притежават своя вътрешна линия, която следват. В този случай очевидно такъв човек си ти. И прие ли делото?

— Още не.

— Какво чакаш?

— Ами надявах се, че чрез теб ще мога да придобия известен поглед върху него. Трябва да ти призная, че имам някои съображения.

— Като факта например, че Барет очевидно е виновен?

Бен погледна встрани:

— Разбира се, съвсем неуместно е да обсъждам дали моят потенциален довереник е виновен или невинен…

— Да, цял-целеничък Бен. Винаги играе по правилата. — Той се ухили: — Струва ми се, че Барет не е направил признание?

— В никакъв случай.

— Какво е неговото обяснение? Като оставим настрана това, че е привилегирован.

Бен сви рамене:

— Не мога да ти дам подробности. Но той е убеден, че сигурно е бил заобиколен от врагове в градския съвет.

Майк изтръска праха от тежкото си палто, което беше необикновено дебело за сезона.

— А неговата толкова популяризирана разходка с колата към Индианската бариера?

— Изпаднал бил в паника. Не знаел какво прави.

— Т-т-т-ака! — Майк сложи ръката си върху рамото на Бен: — На процеса ще бъде твърде забавно.

— Доколкото разбирам, ти мислиш, че е виновен.

— Гордея се с това, че никога не приемам вината на някого, дори когато доказателствата срещу него са съкрушителни. Какъвто е нашият случай.

Бен кимна. Точно това искаше да чуе.

— Дали ще спечелим, или изгубим, но това ще бъде извънредно сензационен процес. Местните репортери вече почнаха да налитат, а е само въпрос на време и националните медии да се включат в играта. В това дело е замесена звезда плюс всички онези пикантни подробности, по които пресата толкова си пада. Първият чернокож кмет на града, градско момче, направило състояние, атлет на колежа, обвинен в убийството на цялото си семейство по ужасяващ начин. — Майк подсвирна с уста: — Това ще се превърне в главния цирк за медиите.

— А онова за градския съвет?

— Барет, разбира се, има врагове в съвета. Нали знаеш, дори и след като градската управа беше реконструирана преди няколко години, в съвета все още преобладават заможните бели. Някои от тях съвсем не бяха очаровани да бъдат ръководени от едно бедно момче от Нортсайд.

Бен кимна:

— Тъй или иначе, високо ценя помощта ти. Ако приема делото, ще разменим няколко думички по време на кръстосания разпит.

— О, мен няма да ме има там.

— Не си ли натоварен с разследването на местопрестъплението?

— Засега да. Но първият детектив, появил се тук, бе лейтенант Прескът.

— Прескът!

На бира и пица Бен беше чувал всичко за Прескът. Твърде добре знаеше с какво име се ползва Прескът, за да го пренебрегва:

— Защо, за бога, си определил Прескът за такова голямо дело?

— Не съм го определял аз. Тогава бях извън отдела по друг случай.

— Тогава Вожда Блекуел ли? Аз мислех, че той не го обича също толкова, колкото и ти самият.

— Всъщност според Прескът бил е изпратен на местопрестъплението от… — Тук Майк рязко прекъсна думите си. — … от приятели от съвета.

Бен повдигна веждите си:

— Нали не се шегуваш?

— М-м-м-м.

— И как се справи Прескът?

— О, той… — Майк още веднъж спря изречението си по средата. — Ами не е нужно да навлизам в подробности.

— Аха. Олял се е, нали? Ето защо отпечатъците от стъпките са зацапани.

— Бен! — Майк изглеждаше необикновено затруднен. — Аз съм член на полицейския отдел, нали знаеш? Докладвам на окръжния прокурор.

— По-важното е в кой тим сме, Майк. Човекът е обвинен в убийство.

— Знам. Но аз не мога да застраша процеса, като критикувам колега от своя отдел. Дори и… — Присви устните си, сякаш в устата си имаше неприятен вкус.

— Майк, ако това е важно за делото…

— Не казвам, че няма да отговоря на въпросите ти. Само не ме карай да критикувам един колега, съгласен ли си?

— Чудесно.

Бен почувства, че вече премного е притиснал приятеля си. Беше по-добре да изчака да се видят по друго време и на друго място.

— Ако поема делото, ще ти пратя вест.

— Бен! — Майк се доближи до него и снижи глас: — Това не е за протокола, казвам ти го само на ушенце. Знам, че се изкушаваш да вземеш един сензационен процес. Но честно казано, делото е загубено. Пресата вече действа така, сякаш виновността на Барет се разбира от само себе си, а хората вярват на това, което чуват от телевизията. Помниш ли оня стих от Луис Карол?

— Кой?

— Аз съм съдията, журито съм аз,/каза хитро старата перука,/процеса водя само аз и днес/осъждам те на смърт! — ето какво ще става отсега нататък, Бен, с полицията, пресата и с бог знае колко милиона зрители, които вече са взели решението си. По теб ще стрелят от всички страни: медиите, чернокожите, белите — всички, а крайният резултат ще бъде същият. Във всички случаи ще станеш за посмешище. — Пъхна ръце в джобовете на палтото си: — По-добре мога да ти кажа не какво да правиш, а какво би трябвало да направиш, Бен. Тук не става дума за това, че Барет не може да си намери друг адвокат. Той може да си купи когото си пожелае.

— Благодаря ти за съвета — каза Бен и се отправи към вратата.

— Хей — подвикна Майк след него, — успя ли да установиш къде се намира вятърничавата ти сестра?

— Боя се, че не.

Майк кимна:

— Тя чудесно умее да се скрива от погледа, щом не желае да я намерят. Когато ме заряза и избяга в Монтана с оня шушумига — професора, трябваха ми месеци, докато я пипнах. При това съм детектив!

— Убеден съм, че ще се появи, когато му дойде времето.

— Да… Как е Джоуи?

— Ами… добре е.

— Той е хитро дете. Каквито са сега децата. Харесвам го, този малък келеш.

Би трябвало, помисли Бен. Кръвта ще проговори. Въпреки историята, която Джулия му бе разказала, когато за пръв път се появи с детето, той бе почти сигурен, че Майк е бащата на Джоуи. Милион пъти беше решавал да каже на Майк, но преди да предприемеше тази извънредно важна стъпка, искаше да е сигурен, а не можеше да бъде сигурен, докато не откриеше Джулия и не я принудеше да потвърди подозренията му.

— Ще го прегърнеш от мен, нали? — добави Майк.

— Разбира се — отговори Бен, докато излизаше. Внезапният блясък на слънцето го заслепи.

Ще го прегърна, помисли си. Но кога Джоуи ще ме прегърне в отговор?