Уилям Бърнхарт
Голо правосъдие (36)

35.

Като водещ обвинението Бълък даде първия залп по групата евентуални съдебни заседатели. Той приближи до тях с обичайното си спокойно държане. Изглеждаше много добре, застанал пред съдебните заседатели, както Бен чудесно знаеше. Освен това беше умен, знаеше много и бе решителен, но преди всичко притежаваше онова специално качество, което предизвикваше реакция сред заседателите. Вдъхваше някакво доверие, носеше атмосфера, изпълнена с правдивост. Но каквото и да беше, то нито можеше да се научи, нито да се предаде някому. Човек или го имаше, или го нямаше.

Бълък го имаше. Бен го нямаше.

Бен много пъти се бе опитвал да съперничи на поведението на този човек, на неговото отношение, но никога не бе успявал. Всъщност всички опити бяха безполезни. Оставаше му единствено да бъде сам себе си и да се надява на най-доброто.

Обичайният проблем с разпита на евентуалните съдебни заседатели беше в това, че цялата процедура бе отегчителна и отнемаше много време, един твърде дълъг пролог преди основното събитие. Съдебните заседатели бяха готови да се включат, а вместо това трябваше да прекарват часове, в които им се задаваха въпроси. Все пак веднага стана очевидно, че точно това днес нямаше да се превърне в проблем. В края на краищата този процес беше всичко друго, само не и безинтересен, и съдебните заседатели бяха нащрек, готови и изпълнени с желание за работа. Те искаха да бъдат в този състав. И кой нямаше да го пожелае? Това беше процесът на века.

Бълък ги погледна и започна.

— Вие знаете защо сте тук — заяви той. Замълча, като позволи думите му да проникнат в тях. — Лично аз бих предпочел да не знаехте. Това щеше да направи избора на заседатели далеч по-прост. Но знам, че вие знаете. Знаете какво дело ще слуша този състав. И вие знаете… колко е важно онова, което ще се опитате да направите. Колко е важно да видиш, че правосъдието е раздадено.

Бен трябваше да се възхити на ума на Бълък. Той не водеше спор — е, не точно, Ваша чест! — и не ги принуждаваше да постановят обвинително заключение — е, не точно, Ваша чест! Но беше близо до това. Достатъчно близо, тъй че те не можеха да пропуснат смисъла на думите му.

— Обвиняемият по това дело е един мъж на име Уолъс Барет. — Той посочи обвиняемия. — Има ли някой, който да не познава мистър Барет? — Нито една ръка не се вдигна. — Да, именно в това е проблемът. Ние, обвинителите, винаги се безпокоим, когато трябва да съдим прочути личности. Когато хората гледат някого по телевизията или в някое спортно събитие, те придобиват усещането, че сякаш го познават. Разбира се, че не го познават. Не знаят нищо за неговия действителен живот. Но мислят, че знаят. Той е онова усмихващо се лице на телевизионния екран в тяхната всекидневна. Те го харесват. И заради това е извънредно трудно да ги убедиш, че той навярно е направил нещо не в реда на нещата. — На това място Бълък забави речта си и вдигна гласа си с цяла октава: — Дори и когато извършеното престъпление е толкова ужасяващо като престъплението от това дело. — Бълък съсредоточено се отправи към другия край на карето на заседателите. — Затова и аз трябва да ви задам този въпрос. Има ли между вас някой, който мисли, че онова, което знае за мистър Барет (или онова, което мисли, че знае), би му попречило да прецени фактите и доказателствата по това дело безпристрастно? Има ли някой? Моля ви да бъдете честни. Аз не желая да ви затруднявам. Просто искам да знам.

Една по-възрастна жена от задния ред, Мерилин Маккензи, колебливо вдигна ръка.

— Мисис Маккензи. Вие мислите, че може би ще ви бъде трудно да ни сътрудничите?

Тя сви устни и заговори бавно:

— Не. Само се боя… Добре, само че аз чух толкова ужасни неща за всички тези страхотии, които е причинил на семейството си, че просто не знам дали бих могла да повярвам на нещо, което той или неговият адвокат имат да ни кажат.

От мястото, където бе настанена пресата, се разнесе шум. Бен скочи на крака:

— Ваша чест…

Съдия Харт кимна. Тя много добре разбираше предубедения характер на забележките, направени от тази жена пред погледа на всички евентуални заседатели. Забележки, които можеха да сложат край на процеса, преди още той да бе започнал.

Съдия Харт се наведе към карето на заседателите:

— Мисис Маккензи, вие трябва да разберете, че никой не твърди, че обвиняемият е направил каквото и да е. Предполага се, че той е невинен.

— О, правилно. Но всички знаят…

— Мисис Маккензи — твърдо продължи съдията. — В този щат обвиняемите са невинни до доказване на противното. Срещу обвиняемия досега не е било представено никакво доказателство. Това означава, че до този момент във времето той е невинен и вие ще трябва да го мислите за такъв. Разбирате ли ме?

— Да, аз знам правилата, но все пак…

— Няма все пак. Така е.

Мисис Маккензи навлажни устните си, отпусна се обратно на мястото си и не каза нищо повече.

Съдията пространно се обърна към заседателите:

— Аз искам да предупредя вас, т.е. всички евентуални съдебни заседатели, че не бива да обсъждате или да си вадите заключения, докато доказателствената част на процеса не приключи. Нещо повече — до каквито и заключения да стигнете, те трябва да се основават върху представените на процеса доказателства и върху нищо друго. Забележките на мисис Маккензи се отхвърлят изцяло. — Тя се обърна към Бен с уморен израз на лицето си: — Съгласен ли сте, господин защитник?

Бен кимна:

— Благодаря ви, Ваша чест.

Той съвсем ясно четеше какво говореха очите й; самият той мислеше същото. Ако не можеха да преминат първия въпрос от предварителния разпит на евентуалните заседатели непредубедено, каква надежда можеха да хранят за цялостното провеждане на един честен и без никаква предубеденост воден процес?

Мисис Маккензи бе извинена и отстранена, Бълък продължи с въпросите си, като грижливо, но систематично разпитваше кандидатите за работата им, за семейството им, за техните навици и хобита. Повечето от въпросите нямаха пряка връзка с делото. Много от тях бяха относно на пръв поглед всекидневни неща, които бяха споменати в писмените им отговори на въпросника. Повечето бяха въпроси, на които те лесно можеха да отговорят. Бълък не се опитваше да обърка никого.

И Бен също знаеше защо. Той много добре си спомняше съвета, даден му преди толкова години от Бълък: „Хората си мислят, че най-важната част от предварителния разпит е да научат нещо за заседателите — беше му казал той, — но грешат. Много добре ще е, ако можеш да четеш мислите им. Но погледнато реално, най-доброто, което можеш да направиш на предварителния разпит на кандидатите, е да ги накараш те да те разберат. Да ги научиш да те харесват, да ти се доверяват. Ако успееш да го постигнеш, по-късно в заключителната си пледоария, когато ги накараш да постановят осъдителна присъда, те ще го направят. Те ще направят онова, което ти искаш. Всъщност процесите са дълго и сложно нещо, а заседателите почти нямат време да следят всичко. Повечето от решенията им по принцип се основават върху думите на човека, на когото те мислят, че могат да вярват, а не на доказателствата. След като веднъж решат на кого могат да вярват, те ще направят всичко, което този човек им каже да направят“.

А Бълък майсторски умееше да печели доверието на съдебните заседатели. Бен беше направил две важни наблюдения, като и двете будеха тревогата му. Първо, забеляза, че заседателите изглеждат необикновено готови да сътрудничат, дори изпитваха силно желание да сътрудничат. Обикновено кандидатите са безразлични дали ще ги изберат за съдебни заседатели. Тези хора, напротив, изглежда, желаеха да бъдат избрани. Бен предполагаше, че това е съвсем естествено — беше голям процес, нещо, за което човек ще може да разказва на внуците си.

Другото, което забеляза, беше сериозният, опипващ, лишен от всякакви преувеличения характер на въпросите, които Бълък задаваше. Изглежда, прокурорът държеше да има умни заседатели.

Сега тази мисъл плашеше Бен.

Възможността Бен да започне разпита си на кандидатите дойде едва следобед. Той стегна вратовръзката си, наложи на лицето си своето най-сериозно изражение, приближи до карето на съдебните заседатели и се представи.

— Всички ние имаме интерес нещата тук да се развиват честно — каза им Бен и се надяваше, че те му вярват. — Убеден съм, че сте разбрали от забележките на мистър Бълък, че обвиненията срещу моя клиент, мистър Уолъс Барет, са много сериозни, тъй че ние искаме неговият случай да се разгледа възможно най-честно. — Хвърли поглед към Барет и се засмя: — Ето защо ще ви задам тези въпроси. Моля ви, недейте да мислите, че се опитвам да надникна в личния ви живот. Аз просто ще се опитам да науча колкото е възможно повече, за да можем да изберем максимално най-почтения състав.

С тези си думи Бен започна една безкрайна поредица от въпроси, предназначени да разкрият най-очевидните случаи на предубеденост. Познавате ли лично кмета? Работили ли сте някога за него или за неговия персонал? Вземали ли сте участие в предизборната му кампания за кмет? Бен знаеше, че отговорите ще бъдат отрицателни, но имаше нужда от нещо безопасно и непораждащо противоречия, за да вкара топката в играта.

Следващият кръг от подробни въпроси беше определено по-сложен. Обикновено Бен започваше, като питаше всеки поотделно дали познава обвиняемия. Проблемът сега беше, че всички познаваха обвиняемия. Всеки го бе виждал по телевизията. Всеки бе гласувал за или срещу него. И всеки знаеше за какво беше обвинен.

— Знам, че всички вие познавате мистър Барет. Мистър Бълък вече говори пред вас за това. Но има ли някои от вас, които разполагат с някаква лична или частна информация, която би могла да окаже въздействие върху вашето решение?

Един мъж на средна възраст от втория ред вдигна ръка.

— Мистър Торес — попита Бен, — мислите ли, че имате някаква предварителна нагласа или идеи, които могат да повлияят върху работата ви като съдебен заседател по това дело?

— Да — твърдо отговори мъжът. — Не харесвам онова, което той направи. Ни най-малко.

Бен продължи предпазливо:

— Вие трябва да разберете, сър, че ние сме се събрали тук да решим какво е направил, ако въобще го е направил!

— Не говоря за някакво убийство. Говоря за оня пенсионен план за работниците от чистотата.

Бен се стъписа:

— За какво?

— За пенсионния план. Той оряза пенсионния план. Каза, че трябва да ограничи таксите за продажби. А наивници като мен, работили двайсет години за този град, зависим от тези пари.

— Сър, трябва да разберете, че процесът не е за това!

— Знам. Не съм глупак. И все пак на мен ще ми е трудно да забравя, че този човек провали излизането ми в пенсия. Мога да се обзаложа, че мнозина мислят като мен!

Бен дълбоко си пое дъх. Това беше развитие, за което той не бе помислил. Барет му бе казал, че се е опитал да получи повишение за градските служители; но не му беше казал за орязването на пенсионния план. Поне четирима от съдебните заседатели работеха за града по един или друг начин, както и съпругите на двама от тях.

— Сър, този процес има за цел да реши дали мистър Барет е извършил престъпление. Той не е референдум по неговите политически позиции.

— Може и тъй да е, господин защитник — отвърна Торес решително. — Но аз все още нямам плана, според който мога да се пенсионирам!

Бен погледна отново към Барет. Той подръпваше лявото си ухо, предварително уговорен сигнал за: „Махни този човек от състава!“. За нещастие Торес не бе казал нищо, което непоколебимо да сочеше, че не е в състояние да прецени дали обвиняемият е виновен или невинен и така да даде повод на Бен да настоява за неговото отстраняване. Бен трябваше да изчака и да използва правото си да поиска отвод.

— Има ли някой друг, който мисли, че неговите политически различия с обвиняемия ще го затруднят да вземе честно решение по обвиненията срещу мистър Барет?

Бен изчака няколко секунди, но нито една ръка не се вдигна. Не, разбира се. Беше задал въпроса по неправилен начин, беше ги накарал да вземат решение.

— Е, има ли някой от вас, който на практика не одобрява някое политическо решение, взето от моя клиент?

Шест ръце се стрелнаха нагоре. Като се добавят към тях шестимата заседатели, свързани с градски служители — и Бен вече разбра, че този въпрос ще трябва да се обсъжда доста продължително време.

 

 

След два часа Бен реши, че е научил всичко възможно, което би могъл да научи, и далеч повече, отколкото би желал да научи. Истината беше, че неговият клиент бе знаменитост, а признато или не, към знаменитостите в тази страна се отнасяха по-различно дори и в правораздавателната система. Мисълта, че би могъл да подбере състав съдебни заседатели, които няма да внасят свои предубеждения в работата на процеса, бе смехотворна.

Следващият важен въпрос от дневния ред на Бен бе още по-деликатен от предходния. Расизмът. Проблемът беше, че никой не възнамеряваше да си признае, че е расист, дори и да бе самият Велик дракон на Ку Клукс Клан. Бен добре го знаеше — и преди си беше патил от това. Ако имаше намерение да постигне нещо, трябваше да се опита да действа по-изтънчено.

— Както всички знаете, моят клиент е чернокож. В същото време, като гледам състава на кандидатите, виждам само двама чернокожи и един от испански произход. Това ще представлява ли проблем? — Знаеше, че няма да получи отговор на един такъв въпрос. Искаше само да сложи проблема на масата и да ги накара да помислят върху него. — Не си правете неправилни изводи. Не обвинявам никого за нищо. Но от работата по предишни дела знам много добре, че някои хора питаят не съвсем топли чувства към представителите на други раси. Може би сте имали някакви неприятни преживявания, когато сте били млади. Може би родителите ви са ви казвали някои неща, които вие сте възприели, без да си задавате повече въпроси. Няма значение как е станало така, но понякога то става. Ние не искаме да го приемем. Но то съществува. — Настъпи дълго мълчание. Бен отиде до другия край на карето на заседателите: — Не желая да злепоставям никого. Не се опитвам да ви подмамя към публично изповядване на греховете ви. Просто искам да ви помоля да направите нещо. Моля ви всички да затворите очи.

С ъгълчето на очите си Бен видя как Бълък нервно се размърда, готов да стане. После се спря. Можеше да си представи мислите, които препускаха из съзнанието му. Да, това определено излизаше извън правилата. Но срещу какво бихте могли да възразите, господин прокурор? Бълък отново седна на мястото си.

Бен насочи вниманието си към карето със заседателите:

— Добре, затворихте ли очи? Чудесно. Сега искам всеки, който мисли, че евентуално има някакви по-особени предпочитания или предразсъдъци, които биха могли да му попречат да бъде абсолютно честен по време на процеса, да вдигне ръка. Никой няма да узнае. Само вдигнете ръка. Аз няма да назова името ви. Ще видя, че се оттегляте от състава, но няма да кажа защо. Ще бъдете един от мнозината, които няма да участват в този състав на съдебни заседатели. Съгласни ли сте? Взрете се дълбоко в сърцата си. Бъдете честни с мен. Бъдете честни със себе си. Ако не можете да бъдете честен и безпристрастен съдебен заседател, вдигнете ръка. Моля ви.

Бен изчака десетина секунди. Никой не вдигна ръка. Е, опитът беше добър.

След това, за негово удивление, една ръка се вдигна нагоре. Мис Апълбий, възрастна жена от средния ред, бавно протегна ръка.

— Много добре — каза Бен. — Свалете ръцете си. И можете да отворите очи. Благодаря ви, че ми сътрудничихте.

После Бен постави безброй въпроси по безброй проблеми. Опитваше се да научи повече за кандидатите, като изтръгва малки късчета информация, която би могла да му каже повече от всичко онова, което би могъл да научи чрез пряко поставените въпроси.

Реакцията в отговор беше пряма, чувствителна и понякога учудваща. Кристина нахвърли в бележника си някои основни положения:

„Престъпниците имат твърде много права. А жертвите?“

„Обичам да оставам вечер с някоя ледена «маргарита», кръстословицата от «Ню Йорк Таймс» и с Реджис и Кати Лий. Всеки ден записвам на видео шоуто. Обичам този мъж.“

„Просто не разбирам днешните хора. Секс, секс, секс, като че ли никой не мисли за нищо друго. Лично аз не разбирам какво толкова има в това.“

„Корпорациите контролират Америка. Всеки може да бъде купен за пет пари.“

„Запитвали ли сте се някога дали когато помирисвате едно цвете, то също не ви помирисва?“

„Убеден съм, че ключовите личности в нашето правителство са били отвлечени и заменени с извънземни.“

„Моят зет Харълд беше вторият стрелец на тревистото хълмче.“

„Господин защитник, имате ли нещо против да ви попитам откъде сте си купили тази вратовръзка?“

„Не понасям адвокатите. Не влагам нищо лично.“

 

 

След като предварителният разпит на кандидатите за съдебни заседатели свърши, Бен се уедини в една странична стаичка със своя довереник, Кристина и, разбира се, с Харълд Сакс, консултанта по въпроса за избор на заседатели.

— Чудесно — каза Бен. — Да почнем сега с предрешените въпроси. Мисис Маккензи е преместена, за предпочитане в друг окръг. Торес очевидно не те понася, Уолъс.

— Съгласен съм — каза Барет.

— Значи е вън от играта. Нещо друго?

— Мисля, че онази с отвлечените от извънземни трябва да си върви — предложи Кристина.

— Наистина ли? — вдигна вежди Бен. — А аз мислех, че ти искаш да я направиш водеща!

Кристина му отвърна с едва доловима усмивка.

— Хайде, стига шеги. Да се заемем със сериозна работа!

Сакс се насочи към средата на стаичката. В ръцете си държеше табло с графики и диаграми, посочващи позицията на всеки евентуален заседател. Освен това беше разработил кратка характеристика на всички по системата на Юнг, от която се виждаше кой към кой от юнгианските типове спадаше. Накрая беше изчислил тяхната сравнителна съвместимост с Уолъс Барет по една скала от единица до сто.

— Едно е очевидно. Онази стара жена в черните дрехи, Донъли, трябва да си върви.

Бен наклони главата си встрани:

— Наистина ли?

— О, да! Тя е точно нашият най-лош статистически, демографски и личностен тип.

— А аз мислех, че тя ми съчувства, когато наблягах върху нормата за „невинен до доказване на противното“!

— Тя просто се опитваше да бъде учтива.

— И мислех, че се отнася скептично към онова, което Бълък ги караше да преглътнат.

— Откъде можеш да знаеш какво е мислела?

— Използвах очите си.

— Слушай, Кинкейд, някога вършил ли си статистическа работа?

— Не.

— Тогава затвори устата си и ме остави да си върша работата. — Той размаха една страничка от таблото си: — Няма нужда да казвам, че двамата чернокожи остават.

— Почакай за миг — каза Бен. — Един от тях, Джефърс, има дъщеря, която работи в шерифството.

— Да. И какво от това?

— Какво ли? — Бен втренчено загледа консултанта. — Първо, той вероятно доста се е нагълтал с всякакви правни положения. И второ, вероятно седи и преживя как Уолъс Барет е ликвидирал пенсията на дъщеря му, особено след като Торес му го припомни.

— Това са само твои предположения, Кинкейд!

— Вярно е, но…

— А аз разполагам с факти. С данни. Анализи. Можеш да си предполагаш колкото си искаш какво мисли този човек, но аз знам с точност, че е чернокож и че ни дава гръб.

— Не го знаеш. Ти също предполагаш. Залепваш едно уравнение отгоре, за да го направиш да изглежда по-правдоподобно, но всъщност само предполагаш.

— Не предполагам, това е факт! — Сръга Барет в ребрата. — Вие, чернокожите, се държите един за друг, а?

Барет безмълвно го изгледа.

— Твоята статистика не струва и пукнат грош — заяви Бен. — Има значение единствено какво мислят онези дванадесет души в карето на заседателите. Те могат да бъдат демографски представителна група, но могат и да не бъдат.

— Вече съм решил, Кинкейд. Той остава.

Бен си представи как от главата му почва да се надига пара. Изгледа остро Барет:

— Уолъс, мисля, съвършено ясно е, че ние двамата не можем да работим заедно. Тъй че решавай. Той ли ще определи състава, или аз?

Барет продължаваше да гледа Сакс. После присви очи. Накрая проговори:

— Ти, Бен.

Сакс вдигна ръце нагоре:

— Ти, глупако… — Изведнъж удари с юмрук по таблото си. — Знаеш ли какво правиш? Хвърляш шейсет хиляди долара в печката!

— Всъщност — отговори Барет — мисля, че вече съм ги хвърлил. Сега се опитвам да не допусна грешката това да ми струва живота.

Лицето на Сакс стана пурпурночервено. Той захвърли таблото на пода и изхвърча от стаята.

— Благодаря — каза Бен.

Барет кимна разбиращо.

— Чудесно — каза Бен. — Да продължим. Кристина, какво мислиш за жената в края на втория ред?

— Маниачката на тема антисекс ли?

— Точно тя…