Уилям Бърнхарт
Голо правосъдие (40)

39.

— Ще има ли кръстосан разпит? — попита съдията.

Бен се опита да си представи дали имаше нещо, което би желал по-малко от кръстосания разпит на тази обляна в сълзи, покрусена от скръб жена.

Божичко! Не е чудно, че хората мразят адвокатите.

— Да, Ваша чест.

Бен стисна бележките си и покорно се помъкна към подиума, като обмисляше как да действа. Очевидно щеше да бъде грешка, ако се опиташе да играе ролята на твърдия човек. Така нямаше да получи нищо от свидетелката, а заседателите щяха да го презрат.

Той й даде известно време, за да успее да се овладее, преди да започне:

— Мис Тейлър, името ми е Бен Кинкейд и аз защитавам обвиняемия, Уолъс Барет.

— Знам — прошепна тя. — Спомням си.

— Мис Тейлър, има няколко въпроса, които бих желал да ви задам. Не са толкова много. Имам чувството, че вече знам по-голямата част от онова, което имате да кажете. Разбирате ли… прочетох вашата книга.

Тя вдигна глава:

— Какво?

— Книгата ви. „Цялата истина и нищо друго“. Това е ваша книга, нали? На нея стои вашето име.

Синтия се засмя, но не отговори.

Бен вдигна един екземпляр от книгата, който Майк му беше дал, с нейната лъскава обложка и с грозната снимка.

— На корицата стои вашето име, нали?

Тя облиза устните си:

— Да. Това е моето име.

— Значи вие сте я написали.

— Аз… а… добре де, не.

— Не?

— Разказах историята на друг човек. На професионален писател. Той я написа.

— Има ли някаква причина да сте използвали един незаслужаващ доверие писател-фантом?

Тя кръстоса крака, после отново ги върна в предишното им положение:

— Моят издател мислеше, че… това е най-подходящото време.

— Искате да кажете, че той е искал да пусне книгата на пазара възможно най-бързо, докато историята е още гореща, преди процесът да е приключил.

— Предполагам, че е така.

— Бяхте много ангажирана, докато книгата излезе, вярно ли е? Дори сте взели участие в предавания по националната телевизия, доколкото разбрах.

— Това е… вярно.

— Книгата добре ли се продава?

— Аз… не знам точно определени цифри, но… разбирам, че се продава прилично.

Бълък уморено се изправи:

— Ваша чест, не мога да видя доколко уместно е това показание, освен може би ако мистър Кинкейд сам не се надява да напише книга. Ако е така, ще му дам името на литературния агент на мис Тейлър и по този начин ще спестя на съда много време.

Съдия Харт се опита да не се разсмее:

— Мисля, че ние ще позволим на мистър Кинкейд известно отклонение от курса, господин прокурор. Може би това ще допринесе за осветляването на въпроса, който обсъждаме.

Бен продължи:

— Мис Тейлър, получихте ли аванс от вашия издател?

— А, да. Това е стандартна процедура, мисля.

— Колко получихте?

Бълък отново се изправи:

— Възразявам! Ваша чест, този въпрос е неуместен. Той просто се опитва да я обърка.

Съдия Харт поклати отрицателно глава:

— Свидетелката ще отговори на въпроса.

Синтия отново облиза устните си:

— Двеста и петдесет хиляди долара.

Очите на Бен се разшириха:

— Четвърт милион? — Това бе много повече, отколкото си беше представял. — Но такъв аванс е твърде нестандартен!

Синтия сви рамене:

— Предполагам, че са вярвали в книгата.

— И аз също го предполагам. Все пак бих могъл да си представя, че за толкова пари те са очаквали да получат една много добра книга.

— И аз.

— Искали са да разкажете нещо по-пикантно. Нещо, заради което тези триста хиляди екземпляра на първото издание ще се продадат.

Синтия сведе очи:

— Какво намеквате?

— Добре, госпожо, разказвали ли сте на някого за това предполагаемо насилие над вашата сестра преди нейната смърт?

— Не, доколкото мога да си спомня.

— Не сте се обаждали в полицията?

— Не мислех, че е моя работа.

— И не сте съобщавали на никакви агенции за социални услуги. Включително и на онази, на която сте президент.

— Опитвах се да накарам Карълайн да съобщи.

— Значи през цялото време, когато сестра ви е била жива, вие не сте казали никому дума, а непосредствено след нейната смърт и веднага щом се намират издатели, които да ви предложат четвърт милион, вие изведнъж разполагате с история, която бихте могли да разкажете.

— Всичко това не е вярно.

— Кое от казаното не е вярно?

— Не беше така, както го разказахте. То… начинът, по който го направихте да прозвучи… Въобще не беше така.

— Не беше ли?

— Освен това ще дам парите на СНСНС и няколко приюта за малтретирани жени.

— Цялата сума?

— Е, не… не цялата. И аз трябва да живея.

Бен кимна:

— Убеден съм. И мога да се обзаложа, че сега живеете далеч по-добре, отколкото преди сделката с книгата, нали?

— Възразявам! Въпросът е спорен.

— Приемам възражението. — Съдия Харт строго изгледа Бен. — Господин адвокат, вие знаете кое е позволено и кое не. Не пресичайте границата повторно.

— Да, Ваша чест.

Бен погледна бележките си. Той лично мразеше тези неща, но Синтия и други като нея превръщаха процеса в зрелищен спектакъл, не той. Съдебните заседатели трябваше да разберат до каква степен тази зрелищност обагря онова, което те чуват и виждат.

— Тогава нека се изразя по този начин. Ако вие нямахте нищо интересно, което да разкажете, издателите вероятно нямаше да ви платят всичките тези пари за книгата, нали така?

— Очевидно не.

— Благодаря.

Беше изяснил този момент, доколкото това бе възможно. Сега трябваше да се придвижи напред.

— И така, мис Тейлър, вие не сте напълно непредубеден свидетел, нали?

Почти недоловими признаци на раздразнение се появиха в очите и върху устните й:

— Не знам какво имате предвид.

— Значи, вие самата казахте, че сте били много близки със сестра ви, така ли е?

— Да, така е. Абсолютно.

— Вие желаете да видите възмездено нейното убийство, нали?

— Да… така е.

— И никога не сте обичали Уолъс Барет, нали? Още от самото начало.

Главата й леко се поклати, докато обмисляше отговора си:

— Да, никога не съм го обичала.

— И вашите показания днес не са му от голяма полза, нали?

— Не аз трябва да го кажа.

— В общи линии вие влизате тук и правите на пух и прах един човек, за когото твърдите, че не го харесвате, въпреки че не сте били свидетелка на нито един от инцидентите, за които свидетелствате, правилно ли съм ви разбрал?

— Не е точно така.

— Вие виждали ли сте някога Уолъс Барет да удря сестра ви?

— Е… не.

— Нито сте го виждали някога да удря децата?

— Не, аз…

— Виждали ли сте го някога да прегръща, да целува и въобще да изразява чувствата си към своята жена и децата си?

— Да, разбира се, но…

— И въпреки всичко се изправихте пред съдебните заседатели и го обрисувахте като студено, безотговорно чудовище въз основа на инциденти, които не сте виждали, като абсолютно пренебрегвате множеството нежни моменти, на които сте присъствали!

— Той е безчувствено, жестоко копеле! — Внезапният й вик отекна в съдебната зала. — Сестра ми го знаеше, и аз го знаех! Тя се канеше да го напусне!

— Но ние разполагаме единствено с вашето свидетелство за този факт, нали?

— Може би е така. Но е истина. Тя ми каза, че възнамерява да го напусне.

— Но не го напусна, нали?

— Не. Той не й даде възможност.

Бен прехапа език. По-добре беше да не насочва вниманието към нейните думи и да премине нататък.

— Може би вие сте я… окуражавали да напусне съпруга си?

— Вече ви казах, че се опитвах да я накарам да го остави. Исках да излезе оттам, преди да я е убил.

— Вашият собствен брак се е разпаднал.

— И какво от това?

— Каква беше причината за вашия развод?

Бълък отново се изправи:

— Ваша чест, протестирам. Това е…

— Допускам въпроса — каза съдията, като го прекъсна. — Продължавайте.

— Каква беше причината за вашия развод, госпожо?

Тя сведе глава толкова ниско, че от лицето й не можеше да се види нищо:

— Моят мъж… пиеше. Не особено много. Но когато пиеше, той… той се променяше. Един ден се върна вкъщи и… ме удари. Затова го оставих.

Бен тъжно кимна. Беше го очаквал.

— Значи вие самата сте жертва на насилие в семейството.

— Да. Никога не съм го казвала на никого, но… да.

Бен замълча и след това зададе колкото беше възможно най-меко следващия си въпрос:

— Мис Тейлър, вероятно ли е, след като самата вие сте имали такива ужасни преживявания, да предположите, че и сестра ви също има подобни проблеми?

— Не.

— Значи е чисто съвпадение.

— Не е съвпадение. Малтретирането на жените е придобило епидемични размери.

— И все пак след убийствата, когато сте търсили отговор, може би сте измислили някой, който да… изглежда приемлив.

— Това не е вярно. Имам доказателства. Видях насиненото й око.

— Имате факти, които тълкувате по начин, за да докажете онова, което искате да докажете.

— Сестра ми ми каза! — Синтия толкова се наведе напред, че сякаш щеше да падне от мястото си. — Знам онова, което чух. Не се опитвайте… — В гласа й прозвуча някаква хитринка. — Не се опитвайте да превърнете живота й в лъжа!

— Госпожице, аз само се опитвам да разбера какво се е случило.

— Казах ви какво се е случило!

— След което направихте вашите двеста и петдесет хиляди долара с книгата.

— Това няма нищо общо!

— Навярно сте имали нужда от някаква драматична история, която да направи по-драматична каузата на малтретираните жени. В края на краищата сега вие не бихте могли да навредите на Карълайн, ако… преувеличите някои подробности.

— Аз казвам истината! — Гласът й се извиси и изпълни цялата зала. — Този човек я биеше! Той е маниак! Тя имаше намерение да го остави!

— А ако го беше направила — каза Бен, — тогава щеше да има повече време, което да прекарва с вас, нали?

— Какво?

— Вие искахте тя да прекарва повече време с вас, нали?

— Е… да.

— Вие я окуражавахте да напусне съпруга си.

— Да, дявол да го вземе!

— Къде искахте да идете? На Хаваите? Предполагам, че Карълайн е щяла да поеме разноските ви.

— Така ли? Но това беше нейно решение.

— Дали е било? — Бен леко се извърна, колкото да може да провери реакцията на съдебните заседатели. — Първо, вие я окуражавате да ви разкаже една необикновено преувеличена история за насилие, упражнявано от съпруга й, каквато искате да чуете. После й казвате да напусне мъжа си, което пък ще я освободи да ви вземе на Хаваите.

— Това не е вярно!

— Ваша чест, възразявам! — Бълък зае такава позиция, че да има непосредствен зрителен контакт както със съдията, така и с телевизионните камери. — Това е най-отвратителното, жестоко нарушение на правилата на кръстосания разпит, каквото съм виждал в цялата си кариера. Той не разкрива нова информация. Той просто изтезава една жена, която е изгубила сестра си. Това е нечовешко!

Съдия Харт, изглежда, внимателно обмисляше отговора си:

— Мистър Кинкейд, имам чувството, че достатъчно дълго изследвахме тази област. Може ли да продължим нататък?

— Разбира се, Ваша чест.

Бен се зарадва от предоставената му възможност. Беше повече от щастлив да се насочи към следващия въпрос.

— Имам още само няколко въпроса. Мис Тейлър, вие прекарвахте много време със сестра си както преди да заминете за Чикаго, така и след като сте се завърнали оттам, нали?

Синтия здраво и сурово стисна челюстите си.

— Да — отговори отсечено тя.

— В резултат вие трябва да сте прекарвали много време в компанията на нейния съпруг, Уолъс Барет.

— Вярно.

— Мис Тейлър, в цялата дванадесетгодишна история на техния брак вие чували ли сте Уолъс Барет да заплашва жена си?

— Тя ми каза…

— Това не е моят въпрос. Моля да ме слушате внимателно и да отговорите на въпроса, който ви задавам. Чули ли сте някога Уолъс Барет да заплашва жена си?

Тя присви очи:

— Не.

— Нито веднъж?

— Не.

— Нито да е заплашвал децата си?

— Не.

— Всъщност той се е държал много нежно към децата си, нали?

— Той… — Тя тежко въздъхна. — Да. Много добре се отнасяше с момичетата.

— Виждали ли сте някога Уолъс Барет да удря жена си или децата?

— Не, не съм виждала.

— И сигурно не сте го чували да казва, че ще ги убие.

Тя скръсти ръце в скута си:

— Не, не съм.

— Благодаря ви. Ценя вашата честност.

Бен тръгна към мястото си, но после, сякаш размислил, се върна към подиума. Вече знаеше, че е извлякъл почти всичко необходимо му от този свидетел, което желаеше да получи. Но имаше още един проблем, около който искаше да разузнае, просто за да задоволи собственото си любопитство, не за нещо друго.

— Имам само още един въпрос, мис Тейлър. Защо телефонирахте в сградата на градския съвет?

Въпросът очевидно я изненада.

— Какво? За какво говорите?

— Нали помните, когато дойдох да разговарям с вас на работното ви място?

— Помня, че бяхте доста жалка картинка при аеробиката.

Бен се засмя:

— След като излязох от офиса ви, вие телефонирахте в сградата на градския съвет. Където съветът заседава и повечето съветници имат кабинети. Защо?

Тя широко разтвори очи:

— Откъде знаете на кого съм телефонирала?

— Моля ви да отговорите на въпроса.

— Но…

Сега се намеси съдия Харт:

— Свидетелката ще отговори на въпроса.

За пръв път Синтия изглеждаше объркана:

— О, аз не… искам да кажа… нямам представа. Не мисля… о, да. Навярно съм имала предвид нещо около СНСНС. Точно така. Бях работила с един градски съветник за затягането на законите за задължителното полицейско разследване при обаждания за случаи на насилие в семейството. Навярно това е било.

— Разбирам. Значи все пак сте телефонирали в службите на градския съвет.

— Да, предполагам, че съм телефонирала.

— Говорихте ли с някой определен градски съветник?

— Не, с никого по-специално.

— А с кого най-общо?

— Ами Лорета Уокър е една от онези, които подкрепиха разпоредбата. Брайън Ериксън също оказа голяма помощ.

— А Бейли Уитман?

Тя бързо го стрелна с поглед:

— Да, разбира се. Той оглавява съвета.

— Имали ли сте много възможности да разговаряте с мистър Уитман?

— О, не бих казала… Много ли? По-скоро малко.

— Но сте били във връзка с него по време на убийството и последвалото разследване.

— Е, да. Предполагам, че е така.

— Благодаря ви. Нямам повече въпроси.

Бълък й махна с ръка, за да й покаже, че може да се оттегли и Синтия, очевидно разтърсена, напусна подиума. Бен избегна погледа й, когато тя минаваше край неговата маса. Вече със сигурност знаеше, че малкото уважение, което си беше спечелил, като я спаси от репортерите, сега бе напълно изчезнало. Беше срамно, но неизбежно.

— Добре — заяви съдия Харт. — Все още имаме известно време преди обедната почивка. Мистър Бълък, моля ви да призовете вашия следващ свидетел.