Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бен Кинкейд (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Naked Justice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2022)

Издание:

Автор: Уилям Бърнхарт

Заглавие: Голо правосъдие

Преводач: Васил Дудеков-Кършев

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Политрафюг — Хасково

Редактор: Владо Гочев

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-459-737-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17780

История

  1. — Добавяне

67.

Когато Бен се върна в апартамента си, с изненада видя, че Джоуи лази по пода и се занимава с една музикална играчка на „Фишър-Прайс“.

Той също пролази на четири крака до Джоуи:

— Здрасти, съдружнико! Минах през магазина и ти купих някои играчки. Мисля, че ще ги харесаш. — Една мисъл внезапно мина през съзнанието му: — Къде е Джони?

— Казах й да се прибере вкъщи.

Бен се обърна. Джулия!

Тя му се усмихна:

— Здравей, братко! Изненадан ли си да ме видиш?

Разбира се, че беше тя. В целия си блясък. Сестрата на Бен беше стегната и имаше прекрасен тен, изглеждаше още по-добре от времето преди шест месеца, когато за последен път я беше видял. Дългата й кафява коса се виеше по врата й и падаше върху раменете; сините й очи блестяха.

— Джулия — повтори той, като очевидно умът му не можеше да обработи информацията толкова бързо, колкото очите му. — Как… как си влязла тук?

— Приятелката ти Джони ми отвори. — Тя посочи огромния плик в ръцете на Бен: — Накупил си си малко забавалки, а?

— А? О… за Джоуи. Имах доста потискащ ден и ми се искаше да прекарам известно време…

Джулия прегледа съдържанието на плика:

— Гимнастически дюшеци, пружини, пластмасови шлемове… Бен, какво е това? Гимнастик ли ще ставаш?

— О, как да ти кажа… — По лицето му се появиха червени петна. — Джоуи понякога внезапно си сяда на задничето.

— Разбирам.

Тя скръсти ръце на гърдите си и застана пред него. От нея се излъчваше увереност, някаква вяра в собствените й възможности, каквито не бе забелязвал преди.

— Джулия, ние напразно те търсихме в продължение на месеци. Сега какво те води обратно?

Тя се засмя блажено и разбиращо:

— Записах се.

— Ти…

— В програмата за дипломиране. Влязох в колежа и свърших първия семестър с блестящи оценки. Моят професор ми казва, че не е имал по-добър студент от мен.

— Действително. — Бен се намръщи: — Ти нали не…

— Не, Бен, не флиртувам с него. Поне още не. Той е доста вдървен, малко е суховат.

— Телефонирахме във всички колежи в Кънектикът…

— О, Кънектикът ли казах? Искала съм да кажа Мейн. Уча в Мейн. — Тя наведе глава към Джоуи: — И как я карате двамата?

— О, ами… — Откъде да започна? — Всъщност много добре я караме. Имаме голям напредък и той…

— Не мога да ти кажа колко много ми липсваше този сополанко. — Тя го взе на ръце. — Не мислех, че ще мога да го направя. Знам, че ще ти прозвучи ужасно, но аз наистина бях почтена. Първите седем месеца, когато го гледах самичка… е, дойде ми повече от достатъчно, разбираш ли? Непрекъснато бях на педали. Не можех да издържам повече и мислех, че никога няма да го направя отново. Но съм бъркала. — Тя притисна детето към себе си. — Не можеш да разделиш една майка от сина й!

Бен почувства как в него внезапно започва да се надига някаква пустота.

— Но…

— Вече всичко съм уредила. Има една жена, съпруга на наш студент от програмата, която има нужда от малко допълнителни пари, за да вържат двата края. Та тя ще гледа Джоуи през деня, а за през нощта аз съм насреща. Ние двете живеем в съседни бунгала, тъй че ще е много удобно и е съвсем изпълнимо.

— Искаш да кажеш…

— Влез в час, Бен! Казвам, че си вземам детето.

Стаята сякаш се завъртя край него, предметите пред очите му почнаха да плуват и всичко, което Бен чуваше, бе звукът от климатика. Устройството бръмчеше толкова високо, толкова натрапчиво.

— Но…

— Бен, какво те измъчва? — Тя премести детето в другата си ръка. — Господи, мислех, че ще изпиташ облекчение!

— Но Джоуи и аз, ние двамата…

— О, престани вече! Помогни ми да събера нещата му. Искам да тръгна колкото е възможно по-скоро, за да мога да се прибера в Оклахома Сити, преди да се е стъмнило.

— Обаче, Джулия… — Той се загледа в нея, а сърцето му сякаш щеше да изскочи: — Не можеш току-тъй да нахлуеш тук и да си го отмъкнеш!

— Да го отмъкна ли? Бен, аз съм му майка!

— Може и да си била преди шест месеца, но ти го изостави. Нямаш никакви права…

— Права? Това правен дебат ли е? Господи, ще трябва ли да си взема адвокат? Да не би да възнамеряваш да водиш война за настойничеството? Знаеш, че не можеш да спечелиш. Бен, аз съм неговата майка!

Джулия започна да обикаля из апартамента, очевидно възбудена, и събираше нещата на Джоуи. На Бен му се струваше, че тя великолепно би могла да се справи с това, преди още той да се бе върнал в апартамента.

— Не мога да повярвам, че се държиш по този начин. Наистина не мога. Защо трябва да устройваме такива бурни сцени? Какво си мислеше, че съм оставила сладкото си дете завинаги, така ли?

— А откъде можех да знам какви са твоите намерения? Ти просто тръсна детето в ръцете ми и изчезна.

— И какво от това? Значи сега ти си господин Мама, а? Я се огледай край себе си! Не стига че брат ми живее в такава дупка, ами и детето ми! Няма начин. А някои от нещата, които онази персона Джони, на която си го оставил, ми изтресе, ме карат да се питам дали той е в безопасност. Имам чувството, че ти си насъбрал всякакъв вид безделници и тъпанари край себе си. Да си изкарваш парите от убийци…

— Аз добре се грижех за Джоуи!

— Така ли? — Тя се приближи плътно до Бен и го загледа в очите. — Я го погледни! Преди шест месеца той вече беше почнал да говори. А сега не мога да го накарам и думичка! Едва ходи. Не си играе като нормално дете. Божичко, добре направих, че се върнах, когато можах.

Бен почувства, че стиска зъби:

— Това не е честно!

— Слушай, това не ти е съдебната зала и няма нужда да ми говориш така, сякаш се готвиш да спечелиш! — Тя метна двете чанти на гърба си и се отправи към вратата с детето в ръцете си. — Ще изпратя да вземат останалото!

— Но, Джулия…

— Бен, така ще бъде най-добре. Детето ще живее с майка си.

Бен гледаше Джоуи. Детето се взираше с определено чувство в майка си, притиснало бузи до гърдите й. Дори след толкова време то знаеше коя е тя. И искаше да бъде заедно с нея.

— Почакай, защо не останете няколко дни, а после…

— Не създавай повече трудности, отколкото вече си имаме! — Гласът й отекна между стените и отзвуча в малката стая. — Ние си тръгваме!

Бен изтърча до вратата и хвана малката ръчичка на Джоуи:

— Джоуи!

Джоуи погледна Бен с широко отворени и объркани очи. Вълнението и суетенето около него го бяха смутили и объркали:

— Баа! Баа!

— Баа? Баа?

Джоуи се засмя широко:

— Баа, баа! Вучибен.

Вратата се затвори, те си бяха отишли.

Бен дълго остана там, без да помръдне, без да мисли каквото и да било, загледан с празно сърце и празни очи, премного сухи, за да заплаче, втренчен във вратата, която се бе затворила толкова твърдо и безвъзвратно пред него.