Уилям Бърнхарт
Голо правосъдие (64)

63.

Председателката на състава на съдебните заседатели прочисти гърлото си и ръцете й се разтрепериха, сякаш след разпореждането на съдията тя изведнъж бе осъзнала колко невъобразимо много бяха хората, които слушаха думите й и затаили дъх, очакваха какво ще каже.

— Ние, съставът на съдебните заседатели, надлежно образуван според законите на щата Оклахома, след като изслушахме доказателствата, представени срещу обвиняемия, който бе обвинен в убийство първа степен на Карълайн Барет, Алиша Барет и Анабел Барет, и трите — човешки същества и жителки на този град, намерихме и постановяваме с настоящето, че обвиняемият… — Тя направи пауза и си пое дъх, докато всеки един в залата затаи своя в очакване. — … не е виновен!

Бен сграбчи Барет за раменете, Барет удари с дланите си дланите на Бен, със затворени очи и с успокоено лице за пръв път, откакто процесът беше започнал.

— Благодаря ти — каза той полугласно. — Благодаря ти, че ми повярва. Толкова много съм ти благодарен!

Съдебната зала не беше на себе си. Сякаш това бе някакво сборище на демони — всички крещяха, плачеха и тропаха с крака. Галерията беше заляна от светлината на прожекторите и светкавиците.

Съдия Харт удари с чукчето, като се опитваше да възстанови порядъка:

— Това ли е вашето решение? — извика тя.

Съдебните заседатели кимнаха утвърдително.

— Заявявате го всеки поотделно и всички заедно?

И отново нямаше разногласие.

— Великолепно!

Тя им благодари, после ги освободи, като ги предупреди, че не са задължени да дават изявления пред пресата, пред юристи или други лица, освен ако сами не решат да го сторят. Накрая погледна към Барет, усмихна се и произнесе магическите думи:

— Мистър Барет, вие не сте виновен по обвиненията срещу вас. Свободен сте да си отидете.

От задната част на съдебната зала се разнесоха одобрителни възгласи.

Барет прегърна Бен, а лицето му бе преизпълнено от облекчение и радост:

— Чу ли? Чу ли?

Бен се усмихна и го потупа по рамото:

— Чух. Моите поздравления!

— Ти ли ме поздравяваш? Дявол да го вземе, та ти свърши цялата работа! Сега трябва да те изведа навън на раменете си!

— Благодаря, едно ръкостискане е достатъчно.

Бен протегна ръка, но Барет го придърпа към себе си и силно го прегърна:

— Не мога да ти се отблагодаря, Бен. Наистина не мога. Ти спаси живота ми. Дължа ти всичко.

— Глупости. Ти си невинен, значи не можеха да те осъдят. Толкова е просто. Въпреки онова, което някои си мислят, съдебната система работи. Поне в повечето случаи!

Барет се дръпна, изтри очи и затегна връзката си:

— Е, ако ме извиниш, ще трябва да разменя няколко думи с пресата.

Бен кимна. Мислеше, че Барет си е спечелил това право. В продължение на няколко седмици той бе живял с предубедените съобщения на журналистите, които предпоставяха, макар и да не го провъзгласяваха гласно, че е виновен. Как би могъл да устои на възможността да напъха обратно същите тези думи в гърлата им?

Бен чу един глас, който едва можеше да различи в общата глъчка:

— Значи измъкнахте още един.

Бен затвори очи:

— Бълък, на мен също, както и на теб…

Той се обърна. Не беше Бълък, а съдия Харт. И тя се усмихваше.

— Исках да ви подразня — обясни тя.

— О, всичко е наред!

Опитваше се да не изглежда удивен. Съдия да се шегува?

— Има ли нещо… което мога да направя за вас?

— Не.

Тя като че ли се поколеба за миг, сякаш не бе сигурна какво точно иска да каже:

— Само… исках да ви поздравя.

Бен премига. Какво? Откога?

— Благодаря ви, Ваша чест!

Поздравления от съдията? Какво, за бога, ставаше?

— Има и нещо друго. — Тя погледна през рамо, като очевидно искаше да се убеди, че някой журналист не може да я чуе. — Когато тази сутрин бяхте в съдийския кабинет… помните ли?

Бен кимна. Помнеше, въпреки че трудно можеше да повярва, че е било едва тази сутрин. Струваше му се, че е било преди милион години.

— Когато онази съдебна заседателка, мис Мийндърс, ни каза какво знае, когато ни даде имената на дъщеря си и на нейния приятел Бък… забелязах колко сте учуден и изненадан.

— Да — съгласи се Бен, — така беше.

По челото му се появиха няколко гънчици:

— Ако поведението ми е било неуместно, моля да ме извините.

— Не, не, то беше съвсем естествено, като се имат предвид обстоятелствата. Неестествено беше… — Тя отново погледна през рамото си — … това на вашия уважаем опонент. На мистър Бълък. Вие забелязахте ли го?

Бен поклати отрицателно глава:

— Мисля, че не.

Тя кимна:

— Както ви казах, вие бяхте удивен. А той… не беше. Което ми се струва много странно. А другото странно беше, че когато вашият детектив проследи Бък и ми предаде пълното му име, тъй че аз да мога да издам призовката, аз бях почти сигурна, че и преди съм го чувала.

— Наистина ли? Кога?

— Точно това се питах. Трябваше ми известно време да се поровя в досието на делото, преди да се сетя. — Тя замълча и се намръщи: — Това име беше в списъка на свидетелите на обвинението. Вие не сте го виждали. Те го приложиха към делото, за да може съдът да издаде съдебните постановления и призовките. Аз лично проверих. Да, така беше. Брадли, Дж. Името на „Бък“ Конърс беше в списъка.

Бен присви очите си:

— Той е знаел.

— Да, знаел е. Не знам точно кога, но някъде в хода на разследването, след като Бълък вече бе обвинил Барет, той е попаднал неочаквано на него. Вмъкна го в делото. Разпитвал го е. И не е постигнал нищо.

— Знаел е, че Барет е невинен?

— Не мога да го твърдя — отговори съдията. — Вероятно е помислил, че връзката Бък не е важна, че не би могъл да накара Бък да признае, че е бил край дома на кмета, и все пак е мислел, че Барет е виновен. Всъщност вероятно е виновен. Но това, което не мога да забравя, е, че той скри името на Бък от вас — от защитата. Свидетелството на Бък очевидно би могло да доведе до оневиняването на Барет. Бълък е бил длъжен да ви информира. Но не ви е информирал.

— Той искаше да спечели на всяка цена.

Съдия Харт се съгласи:

— Тъй че вие можете да разберете защо аз бях малко… е, безмилостна към господин обвинителя днес. Обмислях дали да не обявя процеса за недействителен, но тъй като информацията вече се появи и ние бяхме толкова близо до намирането на решение, реших да не го правя. Ако съдебните заседатели бяха гласували обвинително постановление, щях да обявя процеса за недействителен sua sponte^[1], но тъй като този човек бе обявен за невинен и тъй като очите на целия свят са насочени към нас…

— Разбирам — отговори Бен.

— Исках да знаете. И исках да ви поздравя. От сърце. На мен съвсем не ми е по вкуса на тези процеси да се гледа, сякаш те са някакви вътрешни боричкания — ние против тях, юмрук срещу юмрук, победа на всяка цена. Практикуването на закона не значи да се победи непременно. Тук става въпрос за правосъдието. За простото, голо правосъдие. Да се намери истината. Хора като Бълък и неговите приятелчета от полицията, които пренебрегват уликите, които не отговарят на начина, по който те искат да виждат нещата, изглежда, са забравили, че… — Очите й срещнаха очите на Бен: — … че вие не го правите. — Тя му протегна ръка: — Благодаря, Бен.

Съдия Харт се върна в съдийския кабинет и Бен се изправи срещу стена от репортери, които крещяха въпросите си. Той се опита да се държи по-приятелски — заради своя клиент, но в сърцето си не ги приемаше. Тези хора бяха сторили всичко възможно, за да не може довереникът му да разчита на честен и безпристрастен процес. Сега той не възнамеряваше да се прави на добро момче.

Бен си проправи път през репортерите към задната част на съдебната зала. Кристина го чакаше; когато той приближи, тя го прегърна през врата:

— Поздравления, шампионе! Знаех, че ще се справиш.

Бен се ухили:

— Благодаря. Нямаше да мога без твоята помощ. — Той забеляза, че край нея са струпани много кутии с папки и документи. — Нека ти помогна за всичко това.

Тя вдигна ръце:

— В никакъв случай, герой! Джоунс и аз можем да се оправим. Ти имаш нужда от почивка.

— Добре, щом настояваш. — Той грабна палтото си: — Ще се видим всички в хотелската стая след половин час, нали? Ще празнуваме. Дори може и с румсървис. Аз черпя.

— Дадено.

Бен мина през залата и излезе в коридора. Успя да си проправи път към асансьора, изчака нужното време, за да дойде и влезе вътре.

Вратите вече щяха да се затворят, когато един висок млад човек, когото Бен не познаваше, успя да се вмъкне вътре.

— Успях! — каза мъжът. — Надолу ли?

— До партера.

Мъжът натисна копчето в асансьора.

Спазвайки обичайния етикет за поведение в асансьора, двамата застанаха в противоположните страни на кабината, скръстили ръце и без да разговарят. И все пак, когато стигнаха до четвъртия етаж, другият пътник каза:

— Обзалагам се, че сте щастлив, че всичко мина.

— Определено — учтиво отговори Бен.

Кой беше този човек? Сигурно е бил в залата, въпреки че не можеше да си го спомни. Може би журналист? Надяваше се да не е.

— Трябва да ви кажа, че бях изненадан. Мислех, че вашият клиент е виновен като самия грях.

— Мнозина направиха същата грешка.

— Всъщност можех да се басирам, че е виновен.

— И щяхте да изгубите парите си — отговори радостно Бен. — Барет не е убиец. Той не е такъв тип.

Асансьорът се плъзна през третия и стигна втория етаж.

— Не е ли?

Бен бавно обърна главата си към него:

— Не, не е. Той няма инстинкта на убиец.

— О, никога не съм мислил, че го има — каза спътникът му точно в момента, когато асансьорът слезе на първия етаж. — Просто си мислех, че той… страда.