Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бен Кинкейд (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Naked Justice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2022)

Издание:

Автор: Уилям Бърнхарт

Заглавие: Голо правосъдие

Преводач: Васил Дудеков-Кършев

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Политрафюг — Хасково

Редактор: Владо Гочев

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-459-737-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17780

История

  1. — Добавяне

10.

Въпреки че няколко пъти опитва, Дийна Мийндърс разбра, че ще може да носи наведнъж само три от четирите найлонови торби от магазина. Можеше да влезе вътре и да накара Марта да й помогне, помисли си. Щяха да спорят и да се карат, докато накрая щеше да й нареди. Марта щеше да се опъва и да възразява („Да не съм ти робиня!“); тя понякога казваше неща, които вбесяваха Дийна. Дийна щеше да й отвърне и двете щяха да убият няколко часа, сърдити една на друга.

Не, щеше да се оправи сама.

Вече беше след седем часа. Дийна бе прекарала тежък ден, преди да излезе от офиса. Мистър Кафлин й бе стоварил поредната си непредвидена задача в последния възможен момент. „Ще трябва да изпратим това по факса в Сан Диего преди шест!“ А както тя добре знаеше, когато имаше извънредно положение, всички в офиса биваха вдигнати на крака. „Всички ще трябва да се захванем!“, което в превод значеше: никой няма да си тръгне преди мен. „Спешен случай от вътрешността на страната!“, което в превод означаваше: отлагал съм го до последния момент.

Когато накрая успя да се измъкне, тя направи неизбежния тур до бакалията на Бъд за някои покупки. И сега беше закъсняла, дявол да го вземе! Безпокоеше се не толкова за Марта — тя беше на шестнадесет години, достатъчно голяма, за да се погрижи за себе си. Но колкото по-късно се връщаше вкъщи, толкова по-малко бе времето, което щеше да прекара с нея. Марта ставаше все по-голяма и по-заета, а с годините те все повече се отдалечаваха една от друга.

Да бъдеш самотна майка беше ад. Понякога й се струваше, че всичко, което бе правила в живота си, бе само труд и грижи и никога не бе видяла много добро. А и Марта, разбира се, не го оценяваше. „Как не можа да дойдеш днес в училище за представлението като останалите майки?“ Или като алтернатива: „Мамо, защо не си гледаш своя живот?“. Да, тя определено бе типична тийнейджърка. И все пак болеше. Дийна си мислеше, че ако нейната майка бе имала възможност да избира, тя самата нямаше. Трябваше да работи, за да държи семейството на повърхността на водата. Марта зависеше от нея, все едно дали го знаеше или не. Да не говорим за това, че вторият й благоверен, този кучи син, с когото се бе развела, сега се опитваше да получи попечителството над Марта. А тя не можеше да допусне това да се случи. Нямаше значение как, но щеше да се противопостави.

Дийна тръгна към входната врата. Прозорците бяха отворени и тя можеше да чуе как отвътре се носят някакви гласове. Включително и на оня, за когото се предполагаше, че не бива да бъде там. Тя тихичко се промъкна под прозореца.

Ето го. Бък, пропъденото приятелче. Ако не точно пропъдено, то поне определено нежелано. Небръснат, както обикновено, с онази халтава зелена униформа, както обикновено. Приличаше на човек, от когото можеш да очакваш да те халоса за пет стотинки в града. И това бе единствената истинска любов на Марта. Божичко, животът понякога е жестоко нещо!

В първия ден, когато се бе върнала вкъщи и го бе заварила във всекидневната, сгушен до Марта, с крака на дивана и с бира в ръка, Дийна не знаеше какво да направи. Бира, господи! Дали се бяха срещнали в училище? Излезе, че той не ходи на училище. Бяха го изгонили оттам отдавна и никога вече не се бе върнал. Разполагаше с много пари. А това още повече тревожеше Дийна — как може един пропаднал ученик без никаква свястна работа постоянно да има толкова пари в брой?

Дийна никога не успя да разбере на колко точно години е Бък. Той твърдеше, че е на двадесет, но тя подозираше, че е по-възрастен. Имаше ли значение? Дори и двадесет са премного за едно шестнадесетгодишно момиче. Преди Марта не бе завързвала никакви приятелства, а сега ходеше с момче, достатъчно голямо, за да… е, да пие бира наред с останалите неща.

Дийна мислеше, че това приятелство е напълно неприемливо, но в същото време знаеше какво би могло да се случи, ако го превърнеше в голям въпрос и забранеше на Бък да се появява повече. Изкушенията щяха да се увеличат, щяха да се очертаят разграничителни линии и този напъпил роман щеше да премине в някаква ромео-жулиетинска голяма страст. Дийна твърде добре знаеше колко упорита може да бъде Марта. Тя щеше да се разбунтува и скоро можеше да избяга с него, а дори и да се омъжи. Или още по-лошо — да забременее. И цялото бъдеще на Марта щеше да бъде разбито.

Не можеше да го рискува. След големи колебания беше казала, че Марта може да се вижда с Бък, но само в определени часове и само когато при тях има и трето лице. По този начин тя се надяваше, че романът ще поеме по естествения си път. Марта може би щеше да се разочарова от неговата невежа безочливост, щеше да разбере, че този полуизраснал козльо всъщност е доста грозен и вече няма да й е толкова забавно, когато се оригва в лицето й.

Поне Дийна така се надяваше. Но тази връзка продължаваше вече три месеца и нямаше никакви изгледи да прекъсне. А сега той беше в дома й, когато не бе позволено да бъде, щом Дийна не си е вкъщи.

Бък. Исусе Христе, всъщност това име на човешко същество ли беше?

Марта и Бък се бяха нагласили пред кухненската маса и играеха на карти, онази странна игра със специални карти. Магия: трупанка, както те я наричаха. Всичко, което Дийна знаеше за нея, беше, че играта е извънредно сложна и че човек трябваше да има голям късмет, за да събере достатъчно карти и да натрупа достатъчно ръце.

Марта постави една червена карта в центъра на масата:

— Ще използвам червената си мана да призова Мълния и да ти нанеса девет поражения.

Бък събра вежди:

— Срещу мен? Защо срещу мен, жено?

Дийна потръпна.

— Не ме нападай — каза той. — Следвай непреодолимата ми сила!

— Не ми трябва силата ти. Искам теб, хубавецо.

— Но на мен ми останаха само десет жизнени точки!

— И губиш още една. Вече го направих.

Гласът му остро се извиси:

— Казах ти да не го правиш, жено!

— Хайде, Бък, играй си играта! Имаш една жизнена точка.

— Но аз ти казах…

— Бък, ти си наред!

— Ти, тъпа курво!

Дийна почувства, че се задушава.

— Успокой се — каза Марта.

— Не ми казвай какво да правя, жено! Тъпа, тъпа курва! — Той хвърли всички карти, които държеше, в лицето й. — Прецака цялата ми игра!

— Опитах се да спечеля, ако имаш това предвид. А ти не искаш ли да спечелиш? Не е ли това смисълът?

— Е, добре, върви се таковай. Курва! — добави той, сякаш думата едва сега му бе дошла наум.

Дийна стисна ръце на гърдите си. Божичко, божичко, божичко! Как допуснах това да се случи!

— Като теб! — озъби се Марта и за да придаде още по-голяма сила на думите си, му показа пръст.

Бък сви устни:

— Не ми показвай пръст, жено!

— Не ми казвай какво да правя!

Пръстът продължаваше да сочи към него.

— Казах ти да не го правиш!

Той скочи от мястото си, пресегна се през масата и замахна срещу нея. Може би се целеше в ръката й, но юмрукът му мина само на милиметри от нейното лице.

Дийна бе видяла достатъчно. Всъщност повече от достатъчно. Тя се втурна в къщата и влетя в кухнята.

— Какво, по дяволите, става тук?

Марта и Бък едновременно скочиха от местата си.

— Мамо! Откога си тук?

— От доста време. Бък, искам да напуснеш дома ми!

— Ма-а-мо!

— Веднага! — Тя посочи към вратата: — Вън!

Бък се намести на стола си:

— Какво, да не би къщата да не е и на Марта? Думата й не се ли чува тук?

— Не! — Дийна енергично се отправи към масата и се надвеси над него: — Махай се! Или аз ще те изхвърля!

По устните на Бък премина лека усмивка. Той огледа Дийна от долу нагоре, сякаш самодоволно я преценяваше:

— Значи ще ме изхвърлиш?

— Точно така.

Тя сграби кухненския телефон и набра 911.

— Ма-а-мо! Престани! Бък е мой гост!

— Вече не ти е разрешено да имаш гости. — Дийна заговори в слушалката: — Да, обаждам се заради нарушение. Влизане с взлом. Както искате го наречете. Нежелана личност, която не иска да напусне! Можете ли да изпратите патрулна кола? Може и да сме в опасност!

— Исусе, добре де! — Бък се надигна и натисна прекъсвача. — Тръгвам си, тръгвам си!

— Чудесно! — Тя го изтласка към вратата. — И да не си се върнал повече!

— Виж какво, жено. Марта и аз ходим здраво!

— Вече не ходите. Край на връзката ви. — Тя притисна пръст към гърдите му: — И никога — ама никога! — не ме наричай „жено“!

Той се помъкна към вратата, като се хилеше:

— Марта, бабичката ти е луднала! — Смигна й: — Ще ти завъртя един телефон.

— Да не си помислил! — изкрещя Дийна.

Бък затръшна вратата. След секунди тя чу как мотоциклетът му изрева и го видя да се носи надолу по улицата.

Марта изтърча във всекидневната и се хвърли върху дивана:

— Вече никога няма да ти проговоря! Никога! Никога!

— Скъпа, всичко е за твое…

— Никога не съм била унижавана толкова! Животът ми е разбит!

Дийна видя как от ъгълчетата на очите й потекоха сълзи.

— Не мога да повярвам, че го изгони!

Дийна приседна на дивана до нея:

— Скъпа… той е мижитурка!

— Но аз го обичам, за твоя информация, мамо.

— О, не го обичаш! Само си мислиш така.

— Коя си ти да ми казваш дали обичам някого? — Тя удари с юмрук по възглавницата на дивана: — Всъщност какво му е лошото на Бък?

Дийна слисано я гледаше:

— Шегуваш ли се? Видях го как говори с теб, как се отнася с теб!

— Не искаше да направи точно това!

— Той те нарече… с една лоша дума! Не мога да понеса такова нещо!

— Нищо не може да се направи! Израснал е край баща си, един глух металург, който едва срича! Това е научил! Ти винаги си казвала, че не може да се отнасяме към по-долните от нас, сякаш са по-лоши! Така ли е?

— Миличка… той се опита да те удари!

— Не е искал!

— Видях го!

— Добре де, а аз не биваше да му показвам пръст!

— Вярно е, но това не го извинява, че се опита да те удари.

Марта скочи:

— Всъщност на теб откъде ти е дошло наум да ми казваш какво мога и какво не мога да правя? Май и твоят живот не е някакъв невероятен успех, а?

Дийна мислено преброи до десет:

— Марта, правя го само защото те обичам.

— Дрън-дрън! Правиш го, защото ревнуваш. Ревнуваш!

— Скъпа, моля те, успокой се!

— И затова шпионираше през прозореца! Така ли си правиш кефа? Толкова ли ти е готино?

— Миличка, погледнах през прозореца, защото чух Бък, на когото, както много добре знаеш, не е позволено да идва тук, когато мен ме няма!

— Ти сама каза, че може да идва следобед!

— Точно така. А ние не сме вечеряли.

— Имаш грешка. Аз съм вечеряла. А ти не си, защото закъсня!

— Трябваше да работя до късно.

— Винаги трябва да работиш до късно! Твоята работа е по-важна от мен! Ти дори не ме обичаш! И взе попечителството, за да направиш напук на татко!

— Марта!

— Мразя те! — изкрещя Марта. — Мразя те! — Затича се към спалнята си: — И никога вече няма да ти продумам!

Момичето изчезна във вътрешния коридор.

Добре, каза си Дийна, ти определено се справи добре. Господи, защо никой не ми беше казал навремето, че да си родител е толкова трудно? И толкова неблагодарно. И защо никога в живота си не съм свършила нещо както трябва?

По-добре ще е да оставя Марта да се поуспокои, реши тя, преди отново да се опитам да поговоря с нея. Сигурно по-късно ще приеме някои доводи. Може би Дийна бе преиграла, но не мислеше така. Това момче е потенциален насилник. Потенциален — по дяволите, та той вече си е! Беше видяла погледа в очите му, когато разговаряше с нея. Подигравателен, надменен. Насилнически. Дийна и преди бе виждала такъв поглед.

Няма да позволи на Марта да разсипе живота си заради някакъв си копелдак насилник!

Веднъж това вече се бе случило в семейството. Два пъти става премного. Това бе порочен кръг, който тя нямаше да позволи да се повтори.

Излезе навън, за да прибере покупките си. Помисли, че добре се е справила, че наистина добре се е справила. Трябваше да бъде твърда. И все пак я тормозеше нещо в Марта, нещо в погледа на Марта, когато бе изтърчала от стаята. Ами ако момичето бе направило някоя глупост?

Тя затвори очи и за миг остана в безмълвна молитва. Моля Ти се, Господи. Моля Ти се, недей. Погрижи се за моето малко момиченце. Защото не съм сигурна, че сама мога да се погрижа.

А ако тя продължаваше да прекарва времето си с онова копеле Бък, нещо сигурно щеше да се случи.