Уилям Бърнхарт
Голо правосъдие (42)

41.

Бен обикновено предпочиташе да започне с нещо по-леко и да гради върху твърда основа, но в този случай трябваше да тръгне направо към същината на проблема и да неутрализира впечатлението от тази последна част от показанията, преди да е имал каквато и да е възможност да установи устойчиво влияние върху сетивата на съдебните заседатели.

— Нека поговорим за последните думи на Уолъс, мистър Прентис. Той е казал: „Ще съжаляваш за това“. Обясни ли какво е имал предвид?

— Е, не, но аз имах определеното чувство…

Бен студено го прекъсна:

— Мистър Прентис, не ви попитах за вашите чувства. Съдията ви напомни да се придържате към фактите. Моля ви да се придържате към тях.

Прентис дълбоко си пое дъх:

— Добре. Не, той не обясни какво е имал предвид.

— Значи той би могъл да има предвид например: „Ще съжаляваш, че не си позволила на децата да ядат сладолед и сега те ще мрънкат цял следобед!“.

— Предполагам, че е вероятно.

— Или би могъл да има предвид: „Ще съжаляваш, че си повишила тон на публично място, защото сега рейтингът ти в анкетите ще падне“.

— Щом казвате…

— Истината е, сър, че вие не знаете какво той е искал да каже.

Прентис внимателно подбираше думите си:

— Въз основа на всичко, на което бях свидетел, имах определеното впечатление, че той я заплаши.

— С какво я заплаши?

— Че ще й причини телесна болка.

— Това е само предположение и аз подчертавам думата „предположение“, което се основава върху онова, което вие знаете или мислите, че знаете, че се е случило по-късно. Но всъщност, както вие свидетелствахте, той е имал възможност да я удари — и не я е ударил.

— Е, не на публично място… не.

— Вие не знаете за никакъв факт, когато той някога я е удрял, нали?

— Чух, че…

— Още веднъж ще трябва да ви помоля, сър, да се придържате към нещата, които наистина сте видели или чули. Виждали ли сте някога Уолъс Барет да удря жена си?

— Не.

— „Ще съжаляваш за това.“ Дали вашето „предположение“ за това какво може да значи тази забележка се появи веднага, или едва след като прочетохте във вестниците, че семейството на Барет е било убито?

— О, след като прочетох във вестниците, изглеждаше ясно…

— След като прочетохте недостоверните, преднамерени репортажи, които внушаваха, че Уолъс Барет е виновен, появили се преди да са били събрани и представени каквито и да е доказателства, вие решихте да се вържете за тази каруца и да си изтълкувате повторно онова, което сте видели, за да го обрисувате като убиец, който отправя заплахи.

— Това не е вярно. Каквото видях, видях го.

— Истината е, сър, че вие нищо не сте видели. Но когато човек слуша вашите показания, ще си помисли, че вие сте били свидетел на самите убийства.

— Възразявам! — извика Бълък.

— Приемам възражението. Мистър Кинкейд, моля ви да се контролирате.

— Съжалявам, Ваша чест.

Бен обърна друга страница в бележника си. Щеше да продължи и знаеше, че вече е поел по пътя на адвокатските увъртания. Всичко това беше толкова потискащо. Съдбата на Барет зависеше от обстоятелствената маса от инсинуации, предположения и медийно пристрастие.

— Нека поговорим за инцидента, в който вие намесихте дъщерята на Уолъс, Анабел.

— Добре.

— Въпреки всичките ви усилия да го превърнете в някакво ужасно публично насилие над дете, всъщност вие свидетелствахте, че това е било леко шляпване, прав ли съм?

— Аз не бих използвал тези думи.

— Добре, тогава контактът с тялото на детето е бил предназначен да го накаже, така ли е?

Прентис наклони главата си встрани:

— Предполагам, че е така.

— И къде я докосна той?

— По задничето.

— На мен това ми прилича на шляпване.

На стола си Прентис зае изправена стойка:

— Вижте какво, не мисля, че бихте могли да зачеркнете подобно обстоятелство, като го наричате „шляпване“. Когато човек удря дете, това е насилие, каквато и да е предполагаемата му мотивация.

— Това е ваше мнение.

— Точно така.

— Вие не одобрявате телесните наказания.

— Не, не ги одобрявам.

— Но трябва да разберете, че мнозина, особено между по-възрастните от вас, ги одобряват. Те мислят, че едно дете трябва да се приучи към дисциплина.

— Дисциплина! — Прентис изсумтя. — Родителите винаги го разправят, когато се опитват да се оправдаят, че бият децата си. Но в повечето случаи това е просто неконтролиран гняв. Те си изкарват нервите върху своите деца.

— И все пак понякога…

— Вижте какво, мистър, самият аз имам две деца и великолепно съм успял да ги приуча на дисциплина, но никога не съм ги удрял. Нито веднъж.

Бен трудно преглътна. Какъв номер си беше погодил! Щеше по-скоро да умре, отколкото да шляпне Джоуи. А сега се бе изправил в положението на човек, който защитава телесните наказания. Вече виждаше заглавията във вестниците: „Адвокатът на Барет е за биенето на децата!“.

— Мистър Прентис, това е процес за убийство, а не референдум за качествата на шляпането отзад. Разбирам, че в залата има телевизионни камери и те могат да ви изкушат да изразите мнението си по един важен проблем, но аз ще трябва да ви замоля да престанете да представяте каузи и да се ограничите до отговорите на моите въпроси.

— Добре.

— Когато Барет упражни този дисциплиниращ удар по задничето на дъщеря си, имаше ли вид на човек, който действа под влияние на гнева си?

— Е, не, не особено.

— Той възнамеряваше ли да й причини сериозна болка?

— Не, не.

— След шляпането той продължи ли да изразява враждебност към нея?

— Не. Всъщност той я взе на ръце и я отнесе в колата.

— Значи портретът на човек, който упражнява насилие над семейството си, току-що обрисуван от вас, сега се свежда до образа на човек, който повишава глас и леко шляпва дъщеря си отзад.

— Не бих могъл…

— Благодаря ви, сър. Нямам повече въпроси.

Бен бързо седна на мястото си, като се надяваше, че вече могат да преминат към следващия свидетел. За негово разочарование в момента, в който той седна, Бълък се изправи, за да се намеси повторно.

— Може ли да се доближа до свидетеля?

Съдията кимна и Бълък протегна към Прентис нещо, което се оказа видеокасета.

— Виждали ли сте това преди?

— Да.

— Какво е то?

— Видеозапис, правен в сладкарницата на единадесети март. Зад тезгяха ние имаме видеокамера, която записва всичко, което става в магазина. Специално на тази лента е записан сблъсъкът между обвиняемия и неговото семейство, точно както го описах.

— Ваша чест, моля тази касета да се приеме…

Бен скочи на крака:

— Възразявам, Ваша чест! Това е повторна намеса. Той не може да представя нови доказателства!

— Това е в природата на доказателствата, които опровергават едно обвинение. Аз се надявах, че ще мога да избегна представянето на тази касета пред съдебните заседатели, но…

Мога да се обзаложа, помисли си Бен.

— … но сега мистър Кинкейд поставя под въпрос показанията на мистър Прентис. Това заплаха ли е било, или шега? Шляпване ли е било, или бой? Най-добрият начин, по който съдебните заседатели ще могат да отговорят на тези въпроси, е да им се позволи сами да видят какво се е случило.

— Но, Ваша чест — протестира Бен, — сега се получава повторение. Прентис вече даде показания по този въпрос.

— И защитата ги оспори — отговори спокойно Бълък. — Сега желаем да ни се даде възможност да докажем, че мистър Прентис е казал истината и не е преувеличавал по никакъв начин.

Съдията кимна:

— Това е малко извън правилата, но имайки предвид обстоятелствата, ще го позволя. Имате ли подготвена съответната апаратура?

Бълък кимна в отговор и започна да подготвя видеото и телевизионния монитор, които вече бяха поставени пред карето на съдебните заседатели.

Бен безсилно се отпусна на мястото си. Дявол да го вземе! Беше тотално разбит! Бълък бе приготвил касетата, за да може да удари втори път, а Бен му бе поднесъл тази възможност на сребърен поднос. Дори и ако на касетата нямаше да се види нищо повече от онова, което Прентис вече бе казал, съдебните заседатели сега щяха да го чуят два пъти, вместо само веднъж. То щеше да се запечата безпрекословно в съзнанието им.

Бен мрачно седеше на мястото си, докато лампите угаснаха, и се загледа в мрежестия запис, направен от охранителната камера, който сега се въртеше пред очите им. Опита се да се съсредоточи, но една горчива истина се бе загнездила в съзнанието му.

Първата сутрин от процеса се бе превърнала в катастрофа за защитата. Или — което бе по-точно — за Уолъс Барет.