Уилям Бърнхарт
Голо правосъдие (3)

2.

До късно следобед Бен не се върна в офиса си. Това беше уютно местенце на улица, пълна със заложни къщи и кантори за отпускане на заеми. („Получете парите, от които спешно се нуждаете — тук не задаваме въпроси!“) Жълтите тухли на повечето постройки връщаха минувача обратно в една епоха, когато тези кантори образуваха граничната линия в Тълса между процъфтяващите бели петролни барони от Юга и също така процъфтяващата Уолстрийт на чернокожите от Севера.

Бен отвори вратата и влезе. На пръв поглед кантората му се стори относително спокойна. Нямаше инкасатори, които да задръстват входа, нямаше изтерзани клиенти, които да обясняват защо не могат да си платят, нямаше сразени опоненти, които търсят отмъщение.

Помощникът в кантората на Бен, Джоунс, седеше на едно бюро в центъра на преддверието и с една ръка придържаше телефонната слушалка, а с другата натискаше клавишите на компютъра си.

Джоунс прикри с ръка слушалката, когато видя, че Бен влиза:

— Моите поздравления, шефе.

— Чу ли?

Джоунс кимна.

— Фани разказа всичко. Сега е в кабинета ти и те чака. — Той се засмя. — Казва, че си разбил на пух и прах главния свидетел на обвинението по време на кръстосания разпит.

— Преувеличава.

— Без съмнение.

— С кого говориш?

Джоунс посочи към екрана на компютъра:

— Тази сутрин по Интернет открих още един малък колеж в Ню Ингланд. Имат няколко програми за медицински сестри.

Бен веднага прояви интерес:

— Наистина ли?

— Спокойно, шефе. Това, че имат програма, съвсем не означава, че сестра ти е там. Опитвам се да се промъкна до архива за платените такси.

Бен кръстоса пръсти. След миг чу как от другата страна на линията забръмча някакъв глас. Джоунс отговори, но не с оклахомски, а с подчертан английски акцент:

— Твърде добре, стари момко. Сигурен ли сте?

След като размениха още няколко думи, той затвори телефона.

— Роналд Колман? — попита Бен.

Джоунс се ухили:

— Звучният английски акцент понякога омагьосва някои от хората в тези университети в Ню Ингланд и ги кара да отговарят.

— И?

Джоунс отрицателно поклати глава:

— Съжалявам, шефе. Не е там.

Бен се опита да не покаже разочарованието си:

— Добре, продължавай.

Той се отправи към кабинета си.

— Шефе…

Бен спря:

— Да?

— Не ми е работа, но…

— Но имаш намерение да се откажеш.

— Не мислиш ли, че е време да престанеш да я търсиш? Сестра ти очевидно не желае да бъде намерена.

— Не знаем със сигурност.

— Тя ти каза, че се е записала в Кънектикът в програма за получаване на диплом за сестри. Но ние претърсихме всички колежи на картата в Кънектикът, а тя не е там.

— Може да е объркала нещо.

— Погледни действителността в очите, шефе. Тя е избягала. Изчезнала е. След като натика в ръцете ти бебето си. — Джоунс натисна мишката на компютъра. — Джоуи на колко е вече?

— На тринадесет месеца.

— Значи тя си е заминала от почти шест месеца. И нито веднъж не се е обадила по телефона да види как е детето й. Разбери: тя вече е история.

Бен знаеше, че всеки опит да го опровергае ще прозвучи отчаяно и оплаквателно:

— Все пак… нищо не пречи да продължим да я търсим. Когато имаш време.

Джоунс се намръщи:

— Ти си началникът, шефе. — Той подаде на Бен някакви документи: — Ето ти последния проект за обобщеното адвокатско досие по делото Скагс. Трябва да се заведе днес.

Бен погледна часовника си:

— Днес ли? Съдът затваря след по-малко от час!

Джоунс се върна към компютъра си:

— Приятен ден.

— Превъзходно. — Бен пъхна досието под мишница. — Между другото… — Той се изкашля насилено. — Дали ведомостта…

Джоунс отрицателно поклати глава.

— О! Добре.

Бен се помъкна към вратата на кабинета си. Когато вече щеше да влезе, отвътре изскочи друга, доста по-едра фигура.

— Уф! — извика мъжът и бързо отстъпи встрани. — Извинявай, Капитане. Май едва не се сблъскахме челно. Щяхме да се смачкаме един друг!

С изключение на това, помисли Бен, че Лавинг тежи петдесет килограма повече, предимно в мускули. По-голямата част от смачкването щеше да се дължи на Лавинг.

— Да не би да работиш по някакъв голям случай?

— В момента — не. Нещата днес вървят малко бавничко.

Лавинг беше частният детектив на Бен, въпреки че често работеше самостоятелно, когато някой клиент се нуждаеше от услугите му.

— Поговорихме с твоята доверителка. Сладко момиче.

Бен потисна усмивката си:

— Помислих си, че може да я харесаш.

— Между другото…

По колебанието в гласа му Бен безпогрешно разбра какво ще последва.

— Знам, че беше зает и т.н., но можеш ли да ми кажеш дали ведомостта…

Бен поклати отрицателно глава:

— Не.

— О! Добре де, разбирам.

— Съжалявам, Лавинг. Работата наистина сякаш се разсъхва и клиентите ми не плащат…

— Нямай грижа за това, Капитане. Ти не си виновен.

— Наистина ли?

— Не, това е заговор на международната банкова система.

— На… какво?

— Заговор на банките.

Бен се намръщи:

— Навярно ще трябва да започна да чета вестници.

— Всички онези котараци от големите индустриални държави, Тристранната комисия, илюминатите^[1], властовият елит — всички те изсмукват парите на света в брой. Опитват се да обезценят книжните банкноти.

— И защо искат да го направят?

— Защото притежават цялото злато, разбира се. Парите в брой падат, златото се покачва.

— Това е параноична мисъл, на която не може да се вярва.

Лавинг изкудкудяка:

— Да, и Джон Фицджералд Кенеди говореше същото. И виж какво направиха с него.

— Моля да ме извиниш. Мислех, че ЦРУ, ФБР, мафията, кубинците и военнопромишленият комплекс са били зад онази работа.

Лавинг многозначително се усмихна, докато Бен влизаше в кабинета си, и затвори вратата зад себе си:

— Те искат точно това да мислиш.

Бен се насочи към малкото бюро в ъгъла и метна документите по случая Скагс върху него.

— Бен Кинкейд, моят герой!

Бен вдигна очи. Фани бе застанала несигурно в центъра на помещението. Отново беше облякла привичната си конфекция и нервно кършеше ръце.

— О, здрасти, Фани.

— Бен, днес беше чудесен в съда!

Бен се намести на стола си зад бюрото.

— Всъщност нищо не съм направил.

— А аз мисля, че направи! Ти спаси моята професионална чест! Моята репутация!

Бен разкопча горното копче на ризата си и разхлаби вратовръзката.

— Фани, не искам да изглеждам груб, но трябва срочно да прегледам тези документи.

— О! — Тя вкопчи ръцете си една в друга. — Надявах се да можем да… поговорим.

— Е…

— Наистина е важно.

— Съжалявам, но…

— Става въпрос за… твоя хонорар.

Бен внезапно се почувства смазан:

— Виж какво, аз мога да правя две неща едновременно. Ти говори, а аз ще чета.

— Да, разбира се. — Настъпи дълго мълчание. — Бен, толкова съм ти благодарна за всичко, което направи за мен! Наистина е така. Ти спаси доброто ми име. Ти ме избави!

Всъщност, помисли си Бен, фактът, че Хемингуей беше вмъкнал резервоара в нейната камионетка, не означаваше непременно, че тя не е мамила, но той предпочете да запази тази си мисъл за себе си.

— Дължа ти всичко! Проблемът е, че… нямам нищо.

Бен почти затвори очи. Знаех си.

— А какво стана с всички онези пари от наградите?

— Добре, ще ти кажа истината, аз доста си падам по онова гръцко бинго…

Не мога повече, помисли си Бен. Просто не мога повече.

— Знам, че ти дължа, Бен. Дължа ти много!

— Нищо — промърмори Бен, — наистина нищо.

Тя шумно си пое дъх:

— Виж какво, никой никога няма да може да каже, че Фани Финиман не зачита задълженията си.

Настъпи мълчание, последвано от подрънкване на нещо метално.

— Тъй че аз реших да ти платя задължението си в натура.

Очите на Бен престанаха да пробягват по документите. Той бавно вдигна глава.

Фани бе застанала в центъра на стаята, чисто гола, а дрехите й бяха струпани на купчинка в краката й.

— О, Фани…

— Само не се безпокой, Бен. Ще си получиш дължимото до стотинка!

— Сигурен съм… Искам да кажа, никога не съм се съмнявал…

— Хайде, Бен, ела! — Тя обви ръце около раменете си. Бен помисли, че може би се чувства неудобно, но всички външни признаци подсказваха, че й е студено. — Готова съм и те чакам!

Бен стана от стола си:

— Фани, не мисля, че това е добра идея.

— Добра е, Бен. Обещавам. — Тялото й трепереше по особено впечатляващ начин. — Няма да съжаляваш.

— Вече съжалявам.

Той взе сакото си от закачалката до вратата и й го подхвърли.

— Хайде, метни нещо отгоре си, преди…

— Не, Бен!

Тя захвърли сакото и сграбчи ръцете му, като се опита да го притегли към себе си. Преди да успее да се спре, Бен се сблъска с нея. Тя обви ръцете си около него:

— Недей да се съпротивляваш, Бен. Това е единственият начин!

— Фани, моля ти се!

Точно в този момент вратата на кабинета се отвори и Кристина подаде глава.

— Бен, може ли… — Тя рязко прекъсна думите си, очите й се разшириха до крайна степен. — О, божичко… нямах представа. Толкова съжалявам!

Кристина изчезна.

— Кристина! Почакай! Не е…

Бен се изтръгна от ръцете на Фани.

— Извинявай!

Той бързо се отправи към вратата.

— Но, Бен! — извика Фани.

Той рязко се обърна:

— И облечи дрехите си!

Бен излезе от кабинета си и видя как отвън Джоунс и Лавинг го гледат втренчено.

— Какво сте ме зяпнали?

Двамата незабавно сведоха очи към бюрата си.

Бен прекоси преддверието.

— Виждали ли сте Кристина?

— Изхвърча оттук като снаряд. Можеш ли да я обвиниш?

— Джоунс, съвсем не е онова, което мислите…

— Божичко, шефе… — В очите му се четеше чисто недоумение. — … че ти дори нямаш килим там!

— Джоунс…

— Значи — на оня единствен стол. Или на бюрото. Човече, ти наистина не си могъл да траеш!

— Джоунс!

Той изтича към предния прозорец и се огледа в двете посоки на улицата. От Кристина нямаше и следа.

— Слушай, Джоунс, ако видиш Кристина, кажи й… Няма значение, сам ще й кажа. Между другото досието Скагс, изглежда, е станало много добре. Можеш ли да го регистрираш?

— Разбира се — отвърна Джоунс, — но ти всъщност нямаше ли да вършиш нещо?

— Аз ли? Какво?

— Да идеш във Фориствю. За Джоуи, помниш ли? Искам да кажа — той отново погледна към вратата на кабинета, — ако си приключил тук.

Бен погледна часовника си:

— Още няма пет. Все пак имам…

Джоунс го прекъсна:

— Учитело-родителска среща. Точно в четири и половина.

Бен сви юмруци:

— Дявол да го вземе! Съвсем бях забравил!

— Да, какво ли не ти е на главата!

Бен сграбчи куфарчето си:

— Няма ли да спреш най-после!

— Виж какво, шефе. Имам едно въшливо канапе вкъщи. Не е нещо особено, но ако искаш, ще го донеса за кабинета ти.

Бен вдигна пръст:

— Нямам време за такива неща. Ще поговорим по-късно.

— Нямам търпение! И не забърквай каши, Казанова!