Уилям Бърнхарт
Голо правосъдие (21)

20.

Бен се взираше през предното стъкло на очуканата си хонда акорд.

— Всъщност къде е това място? Обикновено не ходя толкова на юг. И още ли няма да ми кажеш къде точно отиваме?

— Почти стигнахме — загадъчно отговори Кристина. — Завий към Йейл и поеми на юг.

Светлината на кръстовището беше зелена и Бен премина, като рязко се насочи вдясно.

— И би могъл да понамалиш скоростта.

— Не влагам нищо лично, Кристина, но ненавиждам пътници, които се опитват да ми казват как…

Внезапно пътят пред тях направи остър завой на деветдесет градуса вляво. Бен завъртя кормилото и едва го взе. Когато успешно завърши тази маневра, той видя друг, също толкова остър завой, който този път водеше вдясно. Бен рязко насочи колата вдясно и натисна спирачките, като също едва преодоля и този завой.

— Божичко господи! — промърмори. После намали скоростта до почти двадесет мили в час и внимателно пое по също толкова острите останали завои. — Какво е това място?

— Завоят на мъртвеца, в стила на Тълса — обясни Кристина.

— Майчице, ако карах малко по-бързо, щях да изхвърча от пътя!

— Тъжен факт, открит от мнозина преди теб. Защо, мислиш, мястото е получило името си? Кръстовището между Осемдесет и първа и Деветдесет и първа е едно от най-лошите в града, особено нощно време. Хора, които дори не са карали бързо, са се разделяли с колите си тук!

— Добре, когато следващия път ме запратиш към Завоя на мъртвеца или към друго някое място със също толкова мрачно наименование, ще ме предупредиш предварително, съгласна ли си?

— Не бих искала да накърнявам твоята мъжественост!

— Кристина…

— В края на краищата аз знам колко мразиш пътници, които се опитват да ти кажат…

— Кристина!

Тя се засмя и не промълви думичка през останалата част от пътя.

 

 

Бен надникна през стъклото на входната врата:

— Май ми се подиграваш!

Кристина се начумери:

— Каза, че искаш да разговаряш с нея!

— Не можа ли да уредиш приличен, нормален разговор? Като например в някой офис?

— Тя отказа.

— Значи си знаела!

— Pardonnez moi^[1]! Това беше най-доброто, което успях да постигна.

— Кристина…

— Въпросът стоеше така: или тук, или никъде, Бен. Приеми го или да тръгваме.

Бен въздъхна. Той гледаше през прозорчето в главната зала на луксозния салон по аеробика в центъра на града. Десетина жени се бяха разпръснали хаотично из залата с лице към една огледална стена. Всички се бяха проснали на пода и загряваха. Те носеха чорапогащници, най-често розови и тъмночервени, а горната част на телата бе обгърната от трика, които висяха върху задните им части. Лентите през челата им бяха de rigueur^[2].

— Май нищо няма да излезе — измърмори Бен.

— Хайде, Бен, опитай! Тези жени го правят три пъти седмично. Ти сигурно ще можеш да го преживееш веднъж!

— Не се оплаквам, защото е много трудно. Оплаквам се, защото е глупаво!

— Точно така.

— Виж какво, ако трябва да правя опори, ще ги правя. Ако трябва да приклякам, ще приклякам. Мога да подскачам цяла нощ. Но нямам никакво намерение да се фръцкам като балерина наляво-надясно и да се въртя като замаян.

Кристина сложи ръка върху рамото му:

— Бен, ти може и да не си най-сговорчивият човек на света…

— Не затова се оплаквам!

— Добре де. Но когато влязох във връзка със Синтия Тейлър, тя категорично отказа да разговаря с човека, който ще защитава Уолъс Барет и когото презира. Опитах всякакви номера, всякакви уловки, всички хитрини, които знам, но тя не промени становището си. Просто не знаех какво друго ми оставаше, освен да пратя Лавинг да я заплаши. Но след кратко проучване открих, че тя е инструкторка в този салон за аеробика.

— И тогава блестящо измисли, че ако аз се поизпотя тук половин час с нея, тя ще се съгласи да разговаря с мен?

— Не. Но след всяко занимание тя дава лични консултации на членовете на групата…

Бен поклати глава:

— Няма да го забравя, Кристина!

— Не е нужно да ми благодариш.

— Нямах точно това предвид!

Бен влезе в залата за аеробика, облечен, благодарение на предварителните инструкции на Кристина, в зелени гимнастически гащета и тениска с лика на Бетховен. Забеляза, че всички наоколо носеха лъскави фирмени анцузи и блестящи бели обувки за тенис. Неговите маратонки, стари поне десет години, бяха протрити и с големи дупки на пръстите.

Той не беше съчетал цветовете на екипа си.

Бен зае незабележимо място в най-отдалечения ъгъл на залата.

— Пс-с-т!

Пак беше Кристина. Беше застанала в другата редица и държеше правоъгълен блок в ръце.

— Не забравяй поставката си!

— Какво?

— Поставката. Тази група упражнява стъпки!

Бен отиде до противоположната стена, където бяха струпани поставките.

— Какво значи това?

— Ще видиш. Не забравяй да си вземеш и гирички.

Бен се подчини.

След секунди Синтия Тейлър влезе в залата. Както и можеше да се очаква, тя беше висока, стройна и със съвършени форми. Превръзката на челото й беше в пастелни тонове.

— Група, готови! — каза тя и плесна с ръце. — П-о-о-чни!

Натисна клавиша на един касетофон, поставен на сгъваем стол, и оттам избухнаха звуците на танцова мелодия, изпълнявана от синтезатори и преобладаваща група ударни.

— Какво е това? — попита Бен, като трепна.

— Музика, глупчо! — извика отзад Кристина. — Да ти помага да поддържаш ритъма!

— Не знам какво е — отвърна Бен, — но определено не е музика!

Той се опита да отвлече вниманието си от мъчителния шум и странните думи („Маниак е той, маниа-а-а-к е, знам…“) и да го насочи към изпълнените с въображение действия на краката на Синтия Тейлър. Тя подскачаше напред и назад върху скамейката пред себе си. Левият крак на пода, десният върху скамейката. Завъртане, левият върху скамейката, десният на пода.

Бен се опита да подражава на движенията й, но изостана с три стъпки от другите и скоро съвсем се обърка. Погледна в огледалото и изведнъж разбра, че цялата група се движи в обратна посока. Той гледаше огледалото, а групата гледаше него.

— Не забравяй зигзага! — изкрещя Кристина.

— Какво? — отговори Бен, но думите се изгубиха в общата шумотевица. Музиката премина от един дрезгав ритъм към друг, който, доколкото Бен можеше да каже, по нищо не се различаваше от предишния.

— Сега готови за пируета! — извика Синтия. — Ра-а-аз-два-а-а!

Бен гледаше как останалите от групата скачаха с единия крак върху скамейката, докато другият оставаше протегнат назад, и проточваха ръце пред себе си във въздуха. Така заприличваха на фигурата на Меркурий от някакво рекламно пано. После отново се връщаха на пода. Там размятваха крака, хвърляха се напред, вдигаха колене почти до брадичката си и започваха отново.

— Добре — изкрещя Синтия. — Всички ли го разбраха? Почни-и-и-и!

Докато Бен се въртеше в противоположна посока, групата премина на високи обороти. Темпото на музиката все повече се усилваше, сякаш някой бе включил някакъв стар грамофон на седемдесет и осем оборота. Групата се вихреше в сложните движения по-бързо, отколкото Бен можеше да я следва. Приличаха на дяволи от Тасмания, напъхани в опънати чорапогащници.

Той скочи на скамейката първо с десния си крак, но се бе засилил премного и прелетя от другата й страна, като се блъсна в една дребничка брюнетка.

— О, извинявайте! — каза той и се изчерви.

Жената се засмя заедно с около половината от групата.

Бен хвърли поглед към Кристина да види тя как се справя с тази сложна плетеница от движения. За негово нещастие тя изглеждаше блестящо. Спазваше порядъка на стъпките в съвършен ритъм и сякаш правеше всичко без никакви усилия.

„Добре, ако тя го може, мога го и аз — помисли си Бен. — Макар и не в такъв синхрон!“

Той отново се включи в програмата. Вдигна десния си крак и подскочи към скамейката, като внимаваше сега движенията му да бъдат умерени. За беда, този път прескочи стартовата линия. Пръстите на крака му докоснаха скамейката, но не и останалата част на стъпалото. Той се подхлъзна назад, падна на хълбок и се претърколи до една сивокоса жена от редицата зад себе си.

— Божичко! — възкликна Синтия, която се затича към него. — Добре ли сте?

Бен продължаваше да лежи на пода.

— Нищо ми няма — отвърна ледено той. — Не спирайте заради мен!

— Ами… чудесно!

Синтия се върна към скамейката си.

Жената, с която се бе сблъскал, се наведе към него и му подаде ръка:

— Май пострада, синко! Мога ли да ти помогна нещо?

— Не, благодаря.

— Важно е да поддържаш формата си, нали знаеш? — каза тя. — Нали не искаш ние, бабичките, да те прегазим?

 

 

След като сеансът приключи, Бен с пъшкане и охкане се измъкна от залата и се прислони към стената.

— Да се махаме оттук — изръмжа той, като дишаше тежко.

— Да се измъкваме ли? Да не би да си забравил защо сме тук?

— Не! — Той се опита да успокои дишането си и да поеме повече въздух. — Само че просто не мога да го направя.

— Почини си малко. Ще дойдеш на себе си.

Изведнъж в главата му премина мисъл:

— Ти като че ли се справяш много добре. Всъщност дори не си се изпотила.

Кристина се засмя, като развъртя червената си коса по раменете:

— Ами аз редовно го правя, нали знаеш!

— Не, не знам.

— Е, разбира се, не на такова шикозно място като това. Ходя в търговската част на града. Но упражненията тук бяха като лек пролетен ветрец в сравнение… — Тя внезапно спря. — Е, искам да кажа, че и тук не беше лесно и така нататък, но…

— Благодаря. — Той направи гримаса. — Ще вземем ли душ, преди да се видим с нея?

— Не. Тя ще остане в офиса си само десетина минутки. След това има друга група.

— И пак ще започне същото? Каква жена е тя — мазохистка?

Кристина поведе Бен към малкия, остъклен офис на Синтия Тейлър. Почукаха, после влязоха — с Бен начело.

— О, господи! — каза Синтия и се втурна към тях. — Как се чувствате? Ударихте ли крака си? Измерихте ли пулса си?

— Чувствам се отлично — настоя Бен не без известно раздразнение. — Бих желал да поговоря с вас, ако нямате нищо против.

— Не, разбира се. — Тя се разположи на бюрото си. — Виждате ли, ние имаме група за начинаещи, която се събира във вторник и четвъртък, може би това ще ви заинтересува. Разбира се, повечето от участниците са деца, но все пак…

— Всъщност аз не дойдох да се консултирам с вас за упражненията — каза Бен.

Кристина го сбута в ребрата. Тя очевидно се бе надявала, че той ще пристъпи по-деликатно към разговора.

— Така ли? — попита Синтия. — А за какво?

— За да съм откровен, исках да ви разпитам за покойната ви сестра. И за вашия зет.

Лицето на Синтия изведнъж се вкамени и придоби студено изражение.

— Съжалявам. Не съм тук, за да удовлетворявам извратеното любопитство на търсачи на силни преживявания!

— Не съм търсач на преживявания — отговори Бен. — Аз съм адвокат.

Тя присви очи:

— Да не би да сте онзи, чиито хора ме преследват през цялата седмица? Палячото, който защитава Уолъс?

Бен наведе глава встрани.

— Ти, проклето копеле! И си мислиш, че аз ще помогна на човека, който уби сестра ми? Искам веднага да се махнете оттук!

— Мис Тейлър — каза спокойно Бен, — искам само да поговорим.

— А аз сериозно ви казвам, че ако не изчезнете след пет секунди, ще повикам охраната.

— Мис Тейлър, тъй като вие сте свидетел на обвинението, бих могъл да ви изпратя призовка. Но бих предпочел да не го правя.

— Какво ви кара да мислите, че имам намерение да свидетелствам?

— Да го наречем предчувствието ми. Нали ще свидетелствате?

Тя скръсти ръце на гърдите си, като прикри изпотения триъгълник на предната част от трикото си:

— Дяволски сте прав!

— Може ли да ви попитам защо?

— Защо ли? Защото искам да видя онова гадно копеле зад решетките! Защото искам да го екзекутират! Той си мисли, че като е станал толкова важна клечка, може да му се размине дори убийство. Е, ще му докажа, че греши!

— Но какво възнамерявате да кажете? Вие не сте били там по време на убийствата, нали?

— Не, разбира се, че не.

— Чували ли сте някога Уолъс да казва, че иска да убие сестра ви?

— Не точно с тези думи.

— Тогава за какво ще свидетелствате?

Настъпи продължително мълчание, преди тя отново да заговори:

— Искам да кажа в съда истината. Искам да кажа, че Уолъс Барет биеше жена си.

Дявол да го вземе! Беше се страхувал точно от това.

— Кога?

— Постоянно. През цялото време. Така беше свикнал!

— Не мога да повярвам, че един толкова изтъкнат човек като Уолъс Барет може да е биел жена си, без хората да научат за това!

— Някои знаеха. — Гласът й изведнъж се повиши с цяла октава: — Аз знаех. И полицията знаеше!

— Полицията ли? — Бен се сети за предупреждението на Майк. — Тя ли им се е обаждала?

— Да, два пъти. Той беше такова копеле!

Бен погледна Кристина. Можеше да види напрежението върху лицето й. Тя можеше да живее с човек, който защитава един убиец, но да биеш жена си бе съвършено различно нещо.

— Можете ли да ми разкажете за това?

— Една вечер преди около осем месеца той изпадна в ярост, защото — помислете само! — не можа да намери връзката, която искаше да си сложи за някакво парти. Беше я насинил по ръцете, по краката. Дори и лицето й бе посинено! После я изхвърли навън и заключи вратата. Тя беше като в капан на моравата пред къщата им, без да има нищо върху себе си, освен сутиен и бикини, пред очите на всички. Сигурно всички съседи са я видели. Накрая трябваше да отиде при съседа до тях — мисля, че името му е Харви — и да се обади в полицията.

— Вие видяхте ли тези синини?

— Не. По това време живеех в Чикаго. Но тя ми разказа всичко на другия ден по телефона.

— Тогава защо полицията не е прибрала Уолъс?

Синтия сведе очи към бюрото си:

— Сестра ми не повдигна обвинение срещу него. И те нямаше какво да направят.

— А съседите?

— Никой от тях не проговори. Казаха, че не са видели нищо.

— Мис Тейлър, не ви ли е идвало наум, че те навярно са казали така, защото наистина не са видели нищо? Защото вашата сестра си е измислила цялата тази история?

Очите й изведнъж пламнаха:

— Аз познавам Уолъс Барет от първата седмица, откакто Карълайн го срещна. Той винаги е бил насилник. Никога не се е интересувал от никого друг — освен от себе си.

— И за това не се е чуло нищо? Нито дори когато той се кандидатира за кмет?

— Не подценявайте Уолъс. Той е извънредно умен. Знае как… да укроти несъгласните.

— Хайде, мис Тейлър, това звучи почти толкова параноично, колкото и…

Бен си наложи да замълчи. Почти толкова параноично, колкото и онова, което Уолъс Барет му бе казал как градският съвет иска да се разправи с него. Какво не им беше наред на тези хора?

— А какъв беше вторият инцидент?

— Случи се преди по-малко от месец — отговори Синтия. — Този път беше изпаднал в ярост от ревност, защото тя бе имала неблагоразумието да разговаря с някакъв мъж, когото бе срещнала на едно парти и който се бе залепил за нея. Барет изгуби контрол върху нервите си и почна да крещи, че тя има любовен роман, че спи с когото й падне. Нарече я курва, проститутка. После я удари право в окото. Тя трябваше да носи слънчеви очила в продължение на седмици.

— А вие присъствахте ли на този инцидент?

— Не. Но видях насиненото й око.

— Окото й би могло да бъде насинено по хиляди различни начини!

— Дрън-дрън! В случай че не сте забелязали, в стаята не присъстват съдебни заседатели, тъй че спестете ми този боклук.

— Нали разбирате, аз трябва да взема предвид всички възможни обяснения.

— Много добре знам какво се опитвате да направите! — Тя си пое дъх: — Просто не разбирам как можете да живеете със себе си!

— Ако Карълайн Барет е била малтретирана, както твърдите, за мен е трудно да повярвам, че не е казала за това на никого.

— Каза на някого! Каза на мен!

— Знаете какво имам предвид. Окръжния прокурор. Медиите.

Синтия се срути върху стола си:

— Какво знаете за малтретираните жени, мистър Кинкейд?

— Неособено много — призна той.

— Това е един всеобщо признат синдром. Всъщност — заболяване. Той произлиза от нашата наследена реакция да се бориш или да избягаш. Когато една жена е заплашена или се намира в опасност, тя преминава през поредица емоционални реакции. Механизми за отстраняване на страха или опасността. Тя подсъзнателно намира начини, по които да се справи със заплахата, като отрече нейното съществуване, като я потисне, като я сведе до минимум. Всичко това е документирано.

— Извинявайте — каза Бен. — Вие психолог ли сте?

— Работя върху тезата си в университета на Тълса — отговори тя.

Бен си отбеляза този факт.

— Някои жени преминават през нещо като ефект на люлката: страхът нараства, докато се стигне до отстраняването му и вцепеняване. Други жени изживяват двата синдрома едновременно, като си създават конфликтни емоции, които ги правят почти неспособни да действат.

— Все пак Карълайн Барет беше богата, красива, умна. Тя не подхожда на образа на малтретирана жена.

— Това, за което говорите, не е образ. То е стереотип. И е погрешен. Много малтретирани жени имат успешна кариера и са в отлично състояние да изразят гняв, когато не мислят, че са в опасност. Някои дори са агресивни или пък приятелите им ги описват като доминиращи личности. Насилие има във всяка раса, във всички етнически образувания, на всякакво равнище на образование и във всички социално-икономически групи. И недейте да вярвате на онези десни проповедници, че насилието в семейството се преувеличава. Ако трябва да говорим точно, то е подценявано, за него не се съобщава. И когато накрая излезе на повърхността, реакцията почти винаги е една и съща. Жените отказват да говорят за това, те го отричат или се правят, че такова нещо не е ставало. И не съобщават за оня копелдак, който ги е пребил.

— Да, но ако се върнем отново към делото: защо Карълайн просто не го е напуснала?

— Тези жени не си тръгват, защото тяхното тръгване няма да спре насилието. То дори често го засилва. Онези чудовища се ужасяват от раздялата; жената ги напуска и те почват да я дебнат, като при всяка възможност я тормозят. Изследванията показват, че всъщност животът на една жена може би е в още по-голяма опасност, след като тя си отиде. А ако трябва да се грижите за две малки деца, това се превръща в риск, който просто не можете да поемете.

— Доколкото разбирам, това ще е същността на вашето свидетелстване?

— Зависи от окръжния прокурор. Аз ще отговоря на въпросите, които той ми зададе.

— Членувате ли в някаква организация, мис Тейлър? Може би в някаква женска групировка?

— Президент съм на местния клон на СНСНС — Службата за намеса в случаи на насилие в семейството.

Бен кимна:

— СНСНС вероятно се радва на такъв сензационен случай, който ще й даде възможност да представи драматично каузата си, нали?

Синтия го изгледа:

— Значи ето накъде биете! Вие сте велико човешко същество, мистър Кинкейд!

— Просто ви попитах. Вижте какво, моят клиент ми каза, че не е биел жена си. Казва, че градският съвет иска да се разправи с него. Аз трябва да му вярвам, докато доказателствата докажат противното.

— Доказателствата са навсякъде около вас. Само че вие не желаете да ги видите.

— Всички казват така. Всички вие толкова изгаряте от нетърпение да получите осъждането на този човек, че просто не се опитвате да разгледате и други вероятности. Аз нямам намерение да падам в тази клопка.

— Сестра ми беше в клопката! — В гласа й прозвучаха по-резки нотки, сякаш нещо бе задавило гърлото й. — Аз се опитвах… да поговоря с нея. Опитвах се да я накарам да се махне оттам, да я заведа на някое безопасно място. Но тя не ме слушаше. Тя не желаеше да ме послуша. — Гласът й стана недоловим, сякаш в гърлото й не бе останал никакъв въздух. — И аз не настоявах. Мислех, че още има време. Само да бях знаела…

Стоманените й очи се смекчиха и в тях се появи влага.

— Съжалявам, мис Тейлър — тихо продума Бен.

Тя вирна глава:

— Не съжалявайте. Оставете адвокатските си номерца и им позволете да направят на Уолъс Барет смъртоносната инжекция, която той заслужава!

Бен затвори бележника си:

— Вие наистина искате да го осъдят, нали?

— Дали искам човекът, който биеше и уби сестра ми, да заплати за престъпленията си ли? Адски сте прав. Да, искам!

— И сте готова да направите почти всичко, за да го видите наказан, нали? Или ще възразите?

Очите на Синтия почнаха да сипят пламъци през бюрото към Бен:

— Имате ли други въпроси, мистър Кинкейд? Групата ми ме чака.

— Не. Благодаря ви, че ми отделихте от времето си.

Бен поведе Кристина навън, към мястото за вдигане на тежести.

— Бен — прошепна Кристина, след като двамата излязоха. — Аз имам някои истински проблеми…

— Ще поработим върху тях по-късно.

— Но…

— Ще поработим върху тях, Кристина! Обещавам ти. Но по-късно.

Ще поработя с теб по-късно, помисли си Бен, защото първо ще трябва да поработя със себе си.

 

 

Веднага щом Кристина и Бен напуснаха офиса й, Синтия Тейлър вдигна слушалката на телефона до себе си — голям кабинетен дек с милиони клавиши по него и със светодиод за вътрешната памет. След като получи връзка, тя продиктува един дълъг номер на телефонистката. След няколко минути вече разговаряше с някого от другия край на линията.

— Да, аз съм, Синтия. — Малка пауза. — Не ме е грижа какво си ми казал, трябва веднага да говоря с теб, а ти си на това място.

От другия край се разнесе силен и раздразнен глас.

— Така ли? — отговори тя. — Значи е извънредно спешно. Можеш ли да предположиш кой беше в офиса ми?… Грешиш. Онова влечуго, което защитава Уолъс… Точно така. В офиса ми. — Последваха някакви шумове. — Разбира се, че не съм го канила. Дори не знаех кой е. Той попъшка и се поизпоти в една от групите ми, после дойде в офиса във времето за консултации и почна да ми задава въпроси. — Пауза. — Да, добре, мислех, че ще искаш да научиш. — Тя внимателно се заслуша, докато гласът от другата страна на линията продължи да бълва в продължение на повече от минута. — Добре, каквото и да си замислил да правиш, прави го по-бързо и както трябва. Струва ми се, че той знае много повече, отколкото си мислиш.

Остави слушалката, грабна хавлията си и пое към новата група.

 

 

Когато Синтия Тейлър изчезна от погледите им, Бен и Кристина излязоха иззад високата купчинка пластмасови постелки.

— И ме обвиняваш, че аз съм имала порочни идеи! — оплака се Кристина. — Защо сме още тук?

— Има нещо, което тя не ми каза — отговори Бен.

Той я поведе към празния офис.

— Същото си помислих и аз — отвърна Кристина. — Но това не обяснява защо се свивахме зад спортното оборудване!

— Трудно мога да повярвам, че тя участва в този общ заговор — обясни Бен, — особено след като е свършил със смъртта на сестра й. И все пак има нещо странно в начина, по който действа. Ако е замесена или ако поради друга някаква причина се чувства виновна, тогава нашето посещение може би я е разтърсило. И забеляза ли какво направи в мига, в който помисли, че сме си тръгнали?

Кристина кимна:

— Обади се по телефона.

— Точно така!

Той огледа коридора и в двете посоки. Нямаше никой. Хвана дръжката на вратата на офиса на Синтия и отвори.

— Влизай.

Кристина го последва и затвори вратата.

— Знаеш ли какво ще се случи, ако ни пипнат тук?

— Значи не бива да ни пипват! — Бен оглеждаше телефонния дек. — Няма да оставаме повече от минутка. Исках само да проверя дали можем да си представим на кого е телефонирала.

— Слушай, Шерлок, ако бях на твое място…

— Не се опитвай да ме разубеждаваш. Няма да се забавим много.

— Добре, но…

— Шт! Мисля.

Кристина скръсти ръце и вдигна вежди:

— Знам.

Бен взе лист хартия от дека:

— Може би си е записала някъде номера.

— Но защо ще трябва…

— Шт! — Бен взе молив и леко го прокара по хартията: — Може би ще успеем да снемем някакъв отпечатък.

— Бен, това вече е прекалено!

— Не бъди настроена толкова отрицателно! — Той продължи да драска. Върху листа не се появи нищо. — Майната му! Не стана.

— Бен, ако искаш да знаеш…

— Ще престанеш ли най-после? Опитвам се да уловя нещо!

Кристина тропна с крак по пода.

— И го улових!

Той взе отворения телефонен указател от другата страна на бюрото.

— Може би е потърсила тук номера. Може да е оставила отпечатък или да е зацапала хартията до номера.

— Бен, гледал си много криминални филми!

— Винаги скептична! — Той вдигна указателя до носа си и внимателно огледа страниците. — Дявол! Не виждам нищо.

— Бен, ако искаш да знаеш…

— Шт! Работя.

Тя с отвращение вдигна ръце във въздуха:

— Не издържам повече.

Кристина отиде до конзолата на телефона и натисна бутона на вградената памет. След секунда и половина върху светодиода на паметта се появи седемцифрено число.

— Ето ти номера, Шерлок! Надявам се, че не съм отнела премного от драгоценното ти време!

Бен втренчено се загледа в светодиода:

— И аз щях да го направя след малко.

— Не се съмнявам. Ще видим ли кой е?

Тя натисна ръчния бутон за микрофона. След миг и двамата чуха как някой отговаря от другия край на линията:

— Добър ден. Вие сте се свързали с кметството. В момента градският съвет заседава. С кого да ви свържем?