Уилям Бърнхарт
Голо правосъдие (16)

15.

По пътя си към кантората на другата сутрин Бен хвърли бегъл поглед на вестниците в една будка на ъгъла. Случаят Уолъс Барет заемаше заглавията и изпълваше цялата горна половина на вестниците от Тълса и Оклахома Сити. Беше достойно представен на първа страница в „Ню Йорк Таймс“ и „Уолстрийт Джърнал“, а „Ю Ес Ей Тудей“ му бе посветил прилично каре, оградено със сини линии. Нямаше никакво съмнение — очите на света бяха насочени върху тях.

Бен си купи един от местните вестници и го занесе в кантората. Челното заглавие гласеше: „Кметът Барет страда заради убийствата“. Под него имаше още едно, набрано с по-дребен шрифт, заглавие: „Окръжната прокуратура твърди, че е готова за процеса“. В центъра на страницата имаше снимка, на която се виждаше Барет в оранжевия си торбест гащеризон, с оковани в белезници ръце зад гърба, който се взираше някъде встрани от камерата с ъгълчето на присвитите си очи. Нямаше никакво съмнение — приличаше на престъпник. За Бен беше ясно, че въпреки обстоятелството, че би трябвало да разполага със стотици снимки на Барет в архива си, вестникът съвсем съзнателно бе избрал именно тази, на която той изглеждаше най-отвратително.

В кантората Джоунс се разправяше с репортерите, които денонощно телефонираха там. Той притискаше към ушите си слушалките на два отделни телефона. В момента говореше в едната с един от безбройните акценти от своя арсенал:

— Кинкейд ли? Нямаме човек с такова име, момко! Ние продаваме кенгуру. Онези животинки с хубавата кожа. Да те запиша ли? Сигурен ли си? Добре, дай целувчица от мен на кукличката!

Бен завъртя очи. Звучеше поне толкова автентично, колкото един средна ръка филм от сорта на „Дънди Крокодила“. Преди да успее да каже нещо, Джоунс заговори в другата слушалка:

— А, не-е-е, не, сахиб! Никакъв Кинкейд тук. Пакистански амбасада! Да, ама съвсем, съвсем сигурен! Може да издадем виза за ваша покорна милост?

Бен въздъхна. Откога драматичните изкуства бяха станали част от уменията на един секретар?

След като Джоунс затвори телефона, Бен събра Кристина и Лавинг и започна заседанието, на което трябваше да обсъдят неговата стратегия преди започването на процеса и встъпителното му слово, което трябваше да убеди залата в невинността на Барет.

— Мисля, че Кристина вече ви е казала, че реших да поема делото на Уолъс Барет. Знам, че вие навярно сте имали някакви опасения относно това, но важното е, че ние работим като екип — всеки от нас тегли в същата посока. И така, аз не възнамерявам да правите каквото и да било, което би могло да ви донесе някакви колебания на съвестта. Ако желаете да не вземете участие в работата — ще го разбера, но ви моля да ми го кажете сега.

Лицата на Кристина, Джоунс и Лавинг останаха каменни. Никой не проговори.

— Не чувам нищо — каза Бен. — Джоунс, ти какво мислиш?

Джоунс замислено се почеса над ухото:

— Не знам, шефе. Тази дилема повдига сериозни етически и морални проблеми. Може ли да ти задам един въпрос?

— Разбира се.

— Той ще плати ли предварително?

— Да, дава солиден аванс.

Джоунс кимна:

— Аз съм за.

— Добре, това беше лесно. А ти, Лавинг? Знам, че сякаш не вярваш, че Барет е невинен…

— Вярвам.

— Вярваш ли?

— О, да. Цялата тази работа намирисва. Всичко, което се съобщава, сякаш е писано от държавата.

— Е…

— Сигурен ли си, че Барет е в безопасност?

— В безопасност ли? Той е в окръжния затвор.

— Може би това няма да е достатъчно.

Бен скръсти ръце на гърдите си:

— Аз… не съм сигурен, че те разбирам.

— Това е същото, което стана с Мерилин.

— А, Мерилин ли?

— Точно така. Първо я дискредитираха, после я изхвърлиха от колата.

— Мислех, че Мерилин е умряла от свръхдоза наркотици!

Лавинг високо се изкикоти:

— Точно така. И вероятно мислиш, че Джим Морисън е умрял от сърдечен удар?

Бен реши да не отговаря.

— Кристина?

— Oui^[1] — изцвърча тя.

Бен се засмя, доволен и облекчен:

— Тогава чудесно, ето какво искам всеки от вас да направи. Джоунс, свържи се с Интернет и започни да събираш всичко, което успееш да намериш по този случай. Искам пълни данни за миналото на нашия клиент, на неговата жена, децата му и цялото му семейство. Виж какво ще можеш да разбереш за най-важните политически въпроси, които той е подкрепял, за предложенията, законодателство — каквото има. И особено неща, които са свързани с неговите отношения с градския съвет или някакви други политически врагове. Искам да науча името на всеки, който би могъл да има някакви мотиви да убие семейството на Барет, включително и възможността това да е направено, за да се дискредитира самият Барет. Не забравяй, че сега, след като имаме напълно платежоспособен клиент, трябва да бъдем изрядни. Не бива да оставяме камък необърнат!

— Дадено, шефе. Барет има ли адрес в електронната поща?

— Не знам. Защо?

— Знам, че офисите на съветниците в Тълса разполагат с компютри и са свързани с електронната поща. Ако мога да прочета всички съобщения, получени от Барет през последните няколко месеца, може би ще мога да открия някои улики.

Кристина се намръщи:

— Но дали те вече не са изтрити?

Джоунс вдигна пръст:

— Всъщност не са. Разбираш ли, това е грешката, която всеки допуска. Хората мислят, че след като веднъж са изтрили съобщенията от електронната поща от компютъра си, тях вече ги няма. Но ги има. Централната компютърна система прави копия на всички съобщения, а тези копия остават в системата, докато физически не бъдат изтрити и върху тях не се напише нов текст.

— А ние можем ли да се възползваме от това?

— Федералните закони позволяват на работодателите да наблюдават електронната поща на наетите от тях на работа, а електронната поща може да се използва като доказателство в граждански дела. Не виждам защо тук нещата трябва да бъдат по-различни.

— Добре, ще видим какво ще направиш. — Бен се обърна към своя детектив: — Лавинг, бих желал ти да съсредоточиш вниманието си върху градския съвет. Събери имената на съветниците и ги покажи на всички свои приятели, свързани със… хм… не непременно законна дейност. Ако разбираш какво имам предвид.

— Ясно и отчетливо!

— И виж дали някой не знае нещо за вероятността в града да се е появявал наемен убиец. Някой, който би могъл да бъде нает, за да убие Барет или семейството му, или и двете, който вероятно е обикалял да души из квартала на Барет.

— Ако е бил наемен убиец, все някой в града ще трябва да знае. Номерът е да намерим този някой, който знае.

— Аз вярвам в теб, Лавинг! Ако този човек е някъде тук, ти ще го откриеш. И докато говорим за това, провери и жената на Барет. Разбрах, че по произход е от Креснът, Оклахома. Знаеш ли къде се намира това място?

Лавинг се ухили:

— Разбира се, че знам, Капитане! Ти какво си мислиш, че живея в пещера ли? Креснът е мястото, където живееше Карин Силкууд. Преди федералните да я изхвърлят на шосето.

— Д-а-а…

— А аз? — попита Кристина. — Предполагам, че ще ми възложиш задача, където напълно ще мога да използвам своите многобройни и различни таланти!

— Кристина, от теб ще имам нужда да ми помогнеш да се подготвя за процеса. Заключението от предварителното изслушване вече е предопределено: ние прекрасно знаем, че срещу Барет ще се заведе дело и ще има процес. Доказателствата са повече от достатъчни, а дори и да не бяха, като имаме предвид създадената в града атмосфера, всеки съдия би бил луд, ако го освободи. Тъй че ще трябва да се готвим за процес. — Бен отстъпи назад и се обърна и към тримата: — Трябва да бъдем готови за всичко. Нас ще ни наблюдават свръхвнимателно, както никога досега. Ще бъдем под огромната лупа на медиите и милиони ще следят всяко наше движение. Искам да притиснем безмилостно обвинението, докато то се откаже от всичките си папки, всичките си потенциално неопровержими доказателства. Не ги оставяйте да мръднат! Знам, че ще бъде трудно. Ще бъдем под непрестанен натиск. Но ще се наложи да не обръщаме внимание на всички тези неща, да работим заедно и да спечелим това дело. Съгласни ли сте?

Лавинг размаха юмрук във въздуха:

— Великолепно! Напред, отбор!

Кристина и Джоунс го последваха:

— Давай, наш’те! Гол, гол, гол!

— Почакайте — каза Бен, — това е сериозно нещо!

Те не млъкваха:

— Давай, давай! Гол, гол, гол!

— Хей!

Кристина сложи ръката си върху рамото на Бен:

— Няма полза. Знаеш как се въодушевява Лавинг в такива случаи!

Зад тях Лавинг и Джоунс продължаваха да скандират.

Бен сграбчи куфарчето си:

— Докато вие свършите с победната си обиколка, палячовци такива, аз ще ида да се видя с Майк.

Те продължаваха да крещят:

— Раз, два, три! Кой ще победи? Б-е-е-е-н!

Когато вече бяха преминали към „Марш, марш, с капитана наш!“, Бен бе изминал половината път до полицейското управление.