Уилям Бърнхарт
Голо правосъдие (47)

46.

Бен погледна клиента си. Той не беше в добра форма. Болката върху лицето му бе очевидна. Бен трябваше да си напомни, че Барет се бе върнал вкъщи и също бе видял тези ужасяващи картини. Това, което бе преживял, беше много близо до преживяното от Коли, само че при него бе станало малко по-рано. Показано по този начин, за него — единствения оцелял от страхотното унищожаване на цялото семейство — то сигурно бе страшно и напрежението бе изписано върху лицето му.

С цялото въодушевление, присъщо на един труп, Бен се отправи към подиума. Беше решил да проведе кръстосания разпит кратко и меко. В края на краищата този човек само даваше показания за онова, което бе видял на местопрестъплението, и нищо от казаното от него не можеше да бъде оспорено. Основното предназначение на неговите показания беше да шокира и да ужаси съдебните заседатели и това определено се бе получило. Колкото по-бързо съдебните заседатели насочеха вниманието си към следващия свидетел, толкова по-добре.

— Офицер Коли, по време на този случай на единадесети март вие доста наскоро бяхте постъпили на служба, нали?

— А… да.

Бен забеляза, че след като свидетелските му показания бяха стигнали до момента на кръстосания разпит, гласът на полицая бе станал равен и безцветен, какъвто е обикновено гласът, който полицейските служители са обучени да използват в съда.

— Колко наскоро?

Коли се замисли за миг:

— Не съм сигурен, че мога да си спомня точно.

— Не е ли вярно, че инцидентът се е случил в петъка на вашата първа работна седмица?

Някои от съдебните заседатели вдигнаха вежди.

— Очевидно е следователно, че вие не сте имали голям опит с проблеми от семеен характер.

— Не. Само от дискусии, докато бях в академията.

— И вероятно нямате голям опит с убийства.

— Не.

— О, ценя вашата искреност. Това може би ще ни помогне да си обясним някои… неспазвания на правилата относно сцената на престъплението.

Бен видя как Коли присвива очите си. Сега вече трябваше да внимава.

Бен продължи:

— Например това, че всъщност не е в рамките на действията на полицията да влиза без покана просто защото никой не е отговорил на позвъняването на вратата, нали?

— Помислих, че там съществува голяма потенциална…

— Да, да. Запознат съм с вашите оправдания. Но това пък не е именно онова, на което са ви учили в академията, нали?

— Мисля, че не.

— И съм любопитен — когато открихте първото тяло, защо не телефонирахте незабавно за медицинска помощ?

— О, тя беше мъртва.

— Офицер Коли, вие лекар ли сте?

Коли се намръщи:

— Не.

— Минали ли сте курсове по оказване на незабавна помощ?

— Не. Имам само онези основни понятия, които учим в академията.

— Знаете ли, понякога и опитни лекари се заблуждават дали пациентът е мъртъв, когато трябва да поставят диагноза на място без инструментариум. Възможно ли е да сте сгрешили?

— Беше мъртва. По-късно това беше потвърдено…

— По-късно — да, но по времето, когато вие сте били там, вероятно ли е да е била жива?

— Не мисля…

— Офицер, въпросът ми е дали е било вероятно?

Коли тежко въздъхна:

— Предполагам, че е имало вероятност.

— И ако един офицер намира ранен човек и съществува вероятност жертвата още да е жива, обичайната практика в полицията е той незабавно да се обади за медицинска помощ, прав ли съм?

— Така е — отговори примирено Коли.

— Възразявам, Ваша чест — намеси се Бълък. — Какъв е смисълът на всичко това? Офицер Коли не е подсъдим!

— Проверявам достоверността на неговите показания — обърна се Бен към съдията. — Това е основната цел на кръстосания разпит.

Съдия Харт уморено кимна:

— Готова съм да позволя малко повече. Междувременно ще ви бъда благодарна, господин защитник, ако вие все пак се опитате да доближите дискусията до разискваните въпроси.

— Разбира се, Ваша чест.

Бен отново насочи вниманието си към свидетеля:

— Искам да подчертая, че това не е било перфектно, напълно отговарящо на предписанията разследване, нали така?

— Имаше много различни…

— Сър, моля ви да ми отговорите на въпроса.

— Не, не беше.

— Разберете, моля ви, че аз не се опитвам да ви дискредитирам или да ви обвиня в нещо. Но съдът се нуждае от фактите. А фактите са, че вие току-що сте били назначен на служба и сте направили грешки, имам ли право?

— Вярно е. — Раменете на Коли хлътнаха надолу. — Направих грешки.

— Видяхте ли моя довереник по време на първоначалната обиколка, която сте направили на къщата?

— Не, той вече…

— Вие… видяхте ли го… там?

Коли преглътна думите си:

— Не.

— Видяхте ли нещо, което да сочи кой е извършил тези престъпления?

— Нищо определено, не.

— Нищо определено най-общо, така ли е?

Коли едва не се усмихна:

— Така е.

— Има друг един проблем, за който бих желал да ви попитам. Вие приемате, че това първоначално разследване е недействително и че сте направили грешки. Казахте ли също така, че след като сте намерили третата жертва, вие сте напуснали мястото на престъплението? Правилно ли съм ви разбрал?

— Да, правилно.

— С каква скорост го напуснахте?

— Скорост ли? Не мога да ви разбера.

— Добре, как вървяхте, със спокойна стъпка ли? Или като на разходка? Или изтичахте?

Коли като че ли търсеше точната дума:

— Аз… мисля, че слязох на първия етаж и излязох навън с определена скорост.

— Искате да кажете бързо, прав ли съм?

Той сви рамене:

— Предполагам, че може да се каже и така.

— Бягахте ли?

— Не помня да съм бягал…

— Но сте се движели много бързо.

— Така ми се струва.

— И по пътя си навън е трябвало да минете през всекидневната. Прав ли съм?

— А, да. Така беше.

— Офицер, във встъпителната си реч прокурорът постави особен акцент върху снимката, която е била намерена на пода на всекидневната. Вие видяхте ли тази снимка?

— Доколкото си спомням, в дома имаше много снимки.

— Да, но тази точно е била на пода. Вие сигурно сте я забелязали. Ако е била там.

— Аз… Ставаха толкова много неща… Умът ми беше толкова ангажиран със…

— Офицер Коли, видяхте ли една разбита снимка на Карълайн Барет на пода?

— Аз… не си спомням, но както казах, движех се бързо. Тя вероятно е била там, но аз не съм я забелязал.

— Офицер Коли, в бързината си да напуснете дома на Барет, възможно ли е вие да сте прекатурили снимката?

Коли за миг придоби вид на зашеметен човек:

— Аз… какво?

— Чухте ме. Вие ли я прекатурихте?

— Не, не бях аз, най-вероятно е да не съм бил аз.

— Това лесно е могло да стане. Никой няма да ви обвини. Но ние трябва да научим истината. Вие ли прекатурихте снимката?

— Не!

— Вие сте бягали — или сте се движели много бързо — през всекидневната. Извънредно разстроен. Бихте могли да налетите върху масичката за кафе, където обикновено стоят снимките. Кажете ни истината, сър. Вие сте я прекатурили, нали?

— Не.

— И ето как се е разбило стъклото.

— Не! Съвсем не!

— Сигурен съм, че това е било инцидент. Но вие сте го направили, нали?

— Аз… — Главата на Коли започна да трепери. — Не! Не съм прекатурил снимката!

— Това е вашата версия и вие се придържате към нея.

— Не съм прекатурвал проклетата ви снимка!

— Ваша чест — извика Бълък, — ние се извиняваме за това избухване, но въпросът беше зададен и на него му се отговори. Вече няколко пъти.

Съдия Харт не изглеждаше особено щастлива:

— Аз ще извиня избухването — този път. Въпросът беше зададен и получи отговор. Ако нямате други въпроси, мистър Кинкейд, моля да седнете на мястото си.

— Нямам други въпроси — отговори Бен.

Нямаше смисъл да настоява повече. Дори и ако Коли бе виновен стъклото на снимката да се счупи, сега той сигурно нямаше да признае.

— Много добре. Съдът се оттегля за днес.

Съдия Харт даде на съдебните заседатели обикновените инструкции за в края на деня.

— Ще подновим заседанието утре сутринта точно в девет часа.

Тя удари с чукчето и съдебната зала избухна.

Бен видя как репортерите се втурнаха към поставката. След като съдебните заседатели бяха съпроводени да напуснат помещението, той насочи Барет към една стая зад съдебната зала.

— Изчакай за миг — каза Барет. — Искам да направя изявление.

— Това е невероятно глупава идея!

— Не ме е грижа. През целия ден тези хора говориха лъжи за мен. Защо трябва да си стоя тук и да го приема мълчаливо?

— Добре де, но поне да поговорим…

— Няма време. Стражата ще дойде всеки момент.

Барет се насочи напред, за да пресрещне репортерите. За частици от мига множество камери и микрофони вече бяха влезли в действие.

Бен слушаше как Барет прави всичко възможно, за да изтълкува днешните показания в своя полза, но това бе почти невъзможно, тъй като голяма част от казаното досега беше против него. Той преди всичко избягваше характера на показанията и изявленията и само наново утвърждаваше своята невинност със силен и безстрастен глас.

Което ще е добре за новините в шест часа, помисли Бен, но съдебните заседатели ще поискат нещо друго. Ако той имаше намерение да ги настрои в своя полза, трябваше да им даде конкретни факти — нещо, което най-малкото би изглеждало също толкова правдоподобно, колкото и доказателствата, които обвинението бе предоставило днес и щеше да предостави и утре.

Това бяха избори, които Барет не можеше да спечели с пресконференции. Той можеше да убеди хиляди зрители, но само дванадесетте гласуващи, които имаха значение, нямаше да го гледат. А именно те щяха да решат съдбата му. И Бен знаеше, че те са онези, които на този етап не бяха получили никакво основание да се съмняват, че Уолъс Барет е виновен.