Уилям Бърнхарт
Голо правосъдие (1)

Пролог

Когато семейство Барет потеглиха с колата си от кметството към сладкарницата, те едва ли си представяха, че скоро хиляди, ако не и милиони, ще обсъждат, критикуват и спорят какво всъщност се е случило през онези последни часове.

— Искам с шоколадови пръчици! — изпищя Алиша с онова предчувствие на едва осемгодишно дете, което те оставя без дъх пред перспективата да получиш сладолед.

— Миличка — каза Карълайн Барет, майката на Алиша, — ти знаеш, че шоколадът цапа дрехите ти. Защо не вземеш с ванилия?

— Искам с шоколад. С шоколад, шоколад, шоколад, шоколад!

— И аз! — изцвърча Анабел, по-малката сестра на Алиша.

Ръцете им се вкопчиха в облегалото на предната седалка на колата.

— Татко, искаме с шоколад! Нали може с шоколад?

Таткото беше едър, широкоплещест негър, който все още бе запазил фигурата си от времето, когато бе играл футбол в колежа.

— Разбира се, милички. Какъвто искате.

Карълайн го стрелна с поглед.

— Но, скъпа, това е само един сладолед.

— Не е само един сладолед. Ти подронваш авторитета ми.

— О, скъпа…

— И винаги го постигаш. Караш ме да се правя на тежкарка, докато ти оставаш добрата кръстница.

Той погледна към децата на задната седалка.

— Хайде да не го правим тук.

— Няма да ми казваш дали мога, или не мога да говоря. Това е важен въпрос. Ти непрекъснато изпращаш погрешни послания.

Таткото стисна зъби.

— Единственото послание, което изпращам, е, че те могат да си вземат какъвто искат сладолед.

Той зави към паркинга срещу сладкарницата на Баскин-Робинс.

— Ти учиш децата ни да не ми се подчиняват. Че те могат да получат всичко, като дотърчат при тати.

— Това е нелепо.

Той отвори вратата на колата и се измъкна навън. Алиша се хвърли към него, докато той се протягаше към задната седалка, за да освободи четиригодишната Анабел от колана. Понесъл двете момиченца в здравите си ръце, мъжът се отправи към сладкарницата. Карълайн остана на няколко крачки зад тях.

— Скъпа — каза той, — защо не прескочиш до „Нова идея“ и не погледнеш новите книги? Аз ще се оправя тук.

Тя му отправи каменен поглед:

— Ще ти се, нали?

Той въздъхна и влезе с момичетата в сладкарницата. Мъжът зад тезгяха, който носеше бяла престилка и бяла книжна шапка, се изправи и го поздрави:

— Добър ден, господин кмете.

— Добър ден, Арт. Как вървят работите?

— Не мога да се оплача.

— А как е Джени? И вашето умно момченце?

— О, чудесно, сър. Наистина чудесно.

Алиша и Анабел се доближиха до предната витрина, притиснаха нослета до стъклото и заразглеждаха богатия избор от лакомства.

— Много добре, малки госпожички — каза мъжът зад тезгяха. — Какво да ви предложа?

Двете момиченца се спогледаха, после бавно обърнаха очи назад към родителите си. Настъпи продължително мълчание. Арт, който пълнеше купичките със сладолед, по-късно щеше да свидетелства, че никога не е чувствал такова напрежение в атмосферата, особено когато единственият въпрос е бил какъв вид сладолед да се поръча.

— Вземете си какъвто искате, момичета — каза накрая таткото.

— Освен — добави Карълайн, като подчертаваше всяка дума — с шоколад.

— Скъпа…

— Не се захващай с мен, Уолъс. Не се захващай!

Уолъс Барет вдигна ръце.

— Добре, само че не виждам никакъв смисъл да им казваме, че могат да си вземат какъвто искат, а после да им забраняваме.

— Казах им, че не може с шоколад. Трябва да сме последователни.

— Това не е последователност. Ние просто им нареждаме.

— Добре, добре. И ти, техният истински герой, се втурваш в атака и ги спасяваш от безсърдечната им майка. Нали така?

— Да, но…

— Омръзнало ми е да се държиш с мен, сякаш нищо от онова, което казвам, няма смисъл! — Гласът й почна да се възкачва нагоре, очите й бяха зачервени и влажни. — Не можеш току-тъй да ме прегазваш просто като нападател на противниковия отбор. Аз заслужавам известно уважение!

Уолъс Барет погледна към мъжа зад щанда и четиримата клиенти, застанали наблизо.

— Карълайн — прошепна той, — правиш сцена!

— Мислиш ли, че ме интересува? — Гласът й стана тънък и остър. — Мислиш ли, че ме интересува какво си мислят хората? Това е важно за мен!

— Струва ми се, че говорим за децата.

— Грешиш. Говорим за мен. Но единственият начин, по който аз мога да стигна до теб, е чрез тях. Ти не даваш пукната пара за мен!

Лицето му сякаш застина. Очите му толкова се присвиха, че станаха почти невидими, и той стисна челюсти:

— Замълчи.

— Не ми казвай какво да правя, егоистична свиня такава! Ти не кметуваш над мен!

— Предупреждавам те…

— Върви по дяволите!

— Млъкни!

Гласът му се разнесе из малкото магазинче като гръм от Олимп. Другите посетители пристъпиха напред, загледани в тях. Свидетели по-късно щяха да кажат, че времето като че ли бе спряло за няколко мига, сякаш всичко, което ставаше, беше като че ли на кинолента със забавен кадър. Гласът му отекна между стените и тавана, Уолъс Барет обърна тесния си, мускулест гръб, после се хвърли напред с оттрениран скок на преден защитник в ръгби мач. Юмрукът му се завъртя, разсичащ въздуха като нож, движейки се с невъобразима скорост към красивото абаносово лице на жена му. Нейните очи се разшириха във внезапен, парализиращ страх, толкова жив и непосредствен, че всички след това бяха съгласни, че това навярно се бе случвало много пъти преди. Тя беше ужасена, но нямаше време нито да помръдне, нито дори да изкрещи, преди…

Юмрукът му спря само на милиметри от лицето й.

Те се гледаха един друг с очи, приковани в очите на другия. Едрата жена, която ядеше шоколадени сладки с орехи, после щеше да опише чувството, което двамата внушаваха, като чиста, неприкрита омраза.

— Ще съжаляваш за това — едва доловимо прошепна Уолъс Барет. Ръката му още бе вдигната във въздуха. Тя започна да трепери и треперенето се предаде от гърба към лицето му, а после обхвана цялото му тяло. Накрая прибра ръката си. — Хайде, момичета — каза. — Да се прибираме.

Те се отдръпнаха от него.

— Но, татко…

— Стига сте хленчили. Да вървим!

— Но, татко… — настоя Анабел.

Ръката на Барет направи полукръгово движение във въздуха и още веднъж я побутна по гърба. Тя веднага млъкна.

— Ще се върнем по-късно, Арт — каза Уолъс Барет. — Извинявай.

Той изведе момичетата от сладкарницата. Като се поколеба за миг, Карълайн Барет ги последва.

След като и тя излезе, всички в сладкарницата заедно въздъхнаха с облекчение. Арт продължи да си върши работата и се опита да забрави инцидента — до по-късно, когато тълпите почнаха да нахлуват в малкото му магазинче, хората любопитстваха, разпитваха и му предлагаха големи суми, за да си спомни.

Момичетата не се върнаха по-късно. Нито Алиша, нито Анабел, още по-малко Карълайн. Защото само след няколко часа те бяха мъртви.