Уилям Бърнхарт
Голо правосъдие (26)

25.

На другата сутрин Кристина поведе Бен и Лавинг по обърканите коридори на кметството към голямата зала, в която градският съвет провеждаше своите заседания. С лице към вратата, градските съветници се бяха настанили в полукръг зад една маса, в чийто център седеше изпълняващият длъжността председател на заседанието. Микрофони усилваха техните реплики и ги предаваха в залата, както и на вълната на местния кабелен канал, който предаваше заседанията на съвета.

Те седнаха в задната част на галерията. Кристина носеше папката, в която тя и Лавинг бяха събрали основната информация за Членовете на действащия градски съвет.

Тя подаде справките на Бен:

— От 1989 г. всеки член на съвета трябва да се избира от отделен район на Тълса. Градската управа бе преструктурирана тази година. Трябва да си чул нещо за това, макар че знам, че отваряш вестника само за да научиш кога започват филмите по телевизията.

— Помня, че чух нещичко за тази дискусия навремето — сухо отвърна Бен.

— Преструктурирането дойде в резултат на тридесет и пет годишна война, да не говорим за процеса, воден от Националната асоциация за развитие на цветнокожото население. Гласоподавателите в края на краищата одобриха една промяна, която най-близките по население до Тълса градове вече бяха предприели преди години. Това беше голям трус. При старата система на градски комисии болшинството от градските съветници идваха от средите на влиятелното бяло население на Тълса. Сега, при новата система на председателствания от кмета съвет, всеки равен по брой на населението градски район избира свой собствен представител в съвета. Предполагаше се, че по този начин градската управа ще стане по-представителна, по-ефективна и по-отговорна, въпреки че на практика разликата не е чак толкова огромна.

— Кои са тези хора тук? — попита Бен, докато оглеждаше полукръга пред себе си. — Очаквах да видя най-изтъкнатите граждани на Тълса. Онези, които хвърлят мълниите и поразяват!

— Които хвърлят мълниите, ги хвърлят и поразяват. Градският съвет е за политиците.

— Не виждам познати лица.

— Да. Ти вероятно нямаше да познаеш и Хилари Клинтън, ако беше тук. Но имаш право; тези хора, с малки изключения, не са богати и известни. Повечето са самостоятелно издигнали се кандидати с определени политически настроения. Нещо, което да ги направи избираеми, или нещо, което ги е накарало да се надбягват за първото място. Ти в края на краищата би ли желал да заседаваш в градския съвет?

— Ами… не.

— Разбира се, че не. И кой би пожелал? Работата там е много, а благодарността и удовлетворението са малко. Пресата през цялото време те наблюдава, а съобщава единствено когато сгрешиш нещо, когато те нарочи за бяла врана или пък разкрие някакви пикантни тайни от миналото ти. А и равнището на самия градски съвет е твърде незначителна хапка, за да привлича с — как се казва? — онези привилегии, от които се ползват политиците от по-високо място.

— Все някой трябва да бяга по пистата. Аз виждам долу само тела.

— Точно така. Фанатици, екстремисти, чудеса за един ден. — Кристина посочи към сцената: — Виждаш ли го оня най-отляво?

Бен забеляза висок мъж с гъста коса и с брада. Беше облечен в тениска и джинси с дупка на едното коляно.

— Оня, който напомня на Адамс мечока гризли?

— Oui.

— Какъв е неговият проблем? Лошата хигиена?

— Не, околната среда, представи си. Брайън Ериксън. Краен южен район. Онези мочурища, които трябва да се павират заради прокарването на продължението на бариерата.

— Чакай да отгатна. Той е против.

— Извънредно проницателен си.

Погледът на Бен се премести към една средна на ръст и на средна възраст чернокожа жена. Беше облечена в официален костюм и се държеше сериозно и изискано.

— Коя е тя?

— Лорета Уокър — обясни Кристина. — Активна юристка. Израснала е в бедно семейство с единадесет деца. Първата от семейството, посещавала колеж. Член на Ордена на адвокатските шапчици от юридическия факултет на Оклахомския университет.

— И каква е нейната кауза?

— Какво очакваш? Иска Нортсайд да прилича повече на Саутсайд.

Бен кимна. Председателстващият взе чукчето си от масата и призова събралите се към порядък. Беше нисък, възпълен, почти плешив мъж. Имаше бифокални очила на върха на носа си и говореше подчертано монотонно:

— Да чуем дневния ред.

Лорета Уокър, която очевидно изпълняваше длъжността секретар, прочете дневния ред, който бе одобрен с подчертано равнодушие.

— Много добре — обяви председателстващият. — Тогава да пристъпим към първа точка. Ето за какво сме се събрали днес.

Първата точка от дневния ред беше какво да правят с обстоятелството, че в момента кметът на града действа от една килия в градския затвор.

— Откривам дискусията.

Брайън Ериксън откри дебатите:

— Мисля, че сме в извънредно затруднено положение. Как можем да се надяваме да свършим някаква важна работа, когато нашият кмет е зад решетките? Предполага се, че той е моралният лидер на града, а е убил семейството си! Нищо чудно, че мочурищата отиват по дяволите!

— Ще напомня на всички — каза равнодушно председателстващият, — и особено предвид обстоятелството, че сме пред телевизионните камери, че обвиняемият е обвинен, но все още не е осъден. Следователно за предпочитане е за него да се говори като за обвиняемия или заподозрения, а не като за убиеца, независимо от това колко очевидна може да изглежда истината по въпроса.

— Не можем да вземем никакво решение — настоя Лорета Уокър. — Винаги когато някой чернокож придобива известност в тази страна, има сили, които се опитват да го съборят. Кларънс Томас, Майкъл Джаксън, О. Дж. Симпсън, Уолъс Барет — който и да е. Това чисто и просто си е расизъм!

— Почакайте. Ние не сме тук, за да решим дали е виновен. — Думите дойдоха от един мъж, седнал в дясната страна на подиума. Среден на ръст, с тъмносин костюм и червена връзка. — Ние сме тук, за да решим как най-добре ще ръководим града. Ние сме тук, за да изпълняваме волята на народа и Божията воля. Ние сме тук, за да намерим пътя, да бъдем светещата звезда в мрака.

— Какъв е той? — прошепна Бен. — Нещо като проповедник?

— Не — отговори Кристина, — но чудесно би могъл да бъде. Карл Кантън. Глава на местния клон на Християнската коалиция. Много степени от Оклахомския богословски университет и привърженик на републиканците на Пат Бюканън.

— Какъв е дневният му ред?

— Бог.

— Да, но с политическа терминология!

— По-малко богатство, по-малко държава, по-малко данъци. Всички онези религиозни приказки.

— Когато си мисля за всички онези ученици тук — продължи Карл Кантън, — които може би са обожавали своя кмет, само за да го видят разобличен, такъв, какъвто е в същността си, аз се отчайвам. Наистина се отчайвам! — Лицето му се бе зачервило, очите му се разшириха и се навлажниха. Бен видя как телевизионната камера се приближи, за да го покаже в едър план. — Нашите деца заслужават лидер, когото могат да уважават. Някого, в когото могат да вярват. Само като помисля какво може да им причини всичко това… — Гласът му тук сякаш се пречупи. — Това разбива сърцето ми. Просто разбива сърцето ми!

— Прекрасна печал! — промълви Бен. — Не плаче, нали не плаче?

— Не говори така, mon capitaine^[1]. Няколко сълзици вероятно ще го вкарат във вечерните новини. А чувствителните хора точно сега се ползват от благоразположението на гласоподавателите!

— Ние нямаме избор! — извика високо Кантън. — Ние трябва да отстраним този човек! Веднага и без никакво колебание!

Съветниците продължиха разискванията си. Друга жена, Андреа Потър („Аз съм домакиня и се гордея с това!“) се присъедини към Кантън. Кристина обясни, че двамата са нещо като коалиция по семейните проблеми. Уокър, Ериксън и повечето от останалите изразиха презрението си към положението с кмета, но се опасяваха, че процедурата по неговото отстраняване само би довела до увеличаването на лошата слава на града, която той вече си бе спечелил. Председателстващият успяваше да ръководи дебатите, без да подкрепя очевидно нечия гледна точка.

— Между другото кой е председателстващият? — попита Бен.

— Бейли Уитман. Почти всички го смятат за най-влиятелния член на съвета. Играл е във футболния тим на Оклахомския университет.

— Никога не съм чувал за него.

— Защото е играл по същото време с Уолъс Барет.

— Това е интересно! — Бен наклони глава на една страна. — По едно и също време ли са били в колежа?

— Улучи. И двамата са на една възраст — на по тридесет и седем.

— Сигурна ли си? Уитман изглежда много по-възрастен.

— Да. Но не е.

— Хм!

— Злите езици разправят, че на тези избори той се кани да се кандидатира за кмет срещу Барет. Твърде драматично, а?

— Да. Като не говорим, че на Барет ще му е доста трудничко да води кампанията си зад решетките.

— Което пък е чудесен подарък за Уитман, защото никой не мисли, че той има и най-нищожен шанс да победи.

— Изглежда, че съветът е разделен — каза председателят Уитман, като наруши мълчанието си. — Мнозина от вас не могат да понесат да не се направи нищо, но пък останалите не желаят да вкарват града в затруднение, като открият процедура по отстраняването на кмета. Може ли да предложа една трета алтернатива? Съветът има властта да провъзгласи кмета за неспособен да изпълнява задълженията си и ако го направи, би могъл да назначи изпълняващ длъжността кмет, който да бъде на този пост до момента, когато възникналата ситуация вече няма да съществува.

Лорета Уокър се наведе напред:

— Невъзможността да изпълнява задълженията си означава ли, че той е болен? В такъв случай какво е заболяването му — физическо или душевно?

— Мисля — каза Уитман и намести бифокалните си очила, — че означава това, което мнозинството от нас каже, че означава.

— Но аз не съм убедена, че това може да се приложи към един кмет, който е в затвора — продължи да настоява Лорета Уокър.

— Така е, защото никой от нас не би могъл да оцени положително това унизително развитие на събитията. Все пак станалото е станало и ние трябва да се справим с него.

— Ако се съгласим с предложението ви — заинтересува се Ериксън, — кой ще бъде изпълняващ длъжността кмет?

— Когото назначим — отговори Уитман.

— Имате предвид себе си?

Уитман сви устни и леко смръщи вежди:

— Аз не съм единствената възможност, въпреки че като председател на съвета мисля, че това е логичният избор.

Сега заговори Андреа Пъркинс:

— Ако ви назначим, вие ще приемете ли?

Уитман се поколеба:

— Въпреки че тази воля, разбира се, ще доведе до някои лични затруднения — да, ще приема. Както мнозина от вас знаят, аз обмислях да се кандидатирам за кметския пост. Вярвам, че при нас има голяма необходимост от промени, от нова кръв, която да смени старата гвардия и корумпираните политици с влияние и да започне да работи, за да превърне този град в едно по-добро място. Може би това сега е по-важно от когато и да било преди. Затова ще приема поста. И ако успея в идващите избори, тогава на града няма да се наложи да премине през друга, мъчителна промяна на лидера.

След тази реч заседанието бързо достигна до решение. С всеобщо съгласие съветът провъзгласи кмета Барет за неспособен да изпълнява задълженията си, после упълномощи Уитман да изпълнява длъжността кмет до момента, когато Барет ще бъде освободен от обвиненията срещу него, ако това въобще някога се случи. Уитман се закле да направи всичко по силите си предаването на властта да премине възможно най-гладко и каза няколко думи как това ще бъде началото на една „нова, оздравителна епоха“ за града. Останалите точки от дневния ред бяха сравнително обикновени и заседанието бе закрито.

След като съветниците и камерите се оттеглиха, Кристина попита Бен:

— И така, какво мислиш? Заговор, за да стане кмет?

— Помежду им не съществува особена любов — това е сигурно. Почти всеки от тях успя да го оклевети. И те не се поколебаха да използват това обвинение, за да могат в действителност да го отстранят от поста му.

— Да, но пък да избиеш цяло семейство като част от заговора да отстраниш от пътя си един човек?

— Знам. Трудно е да си го представиш. Особено при тази компанийка. Различен произход, различни интереси, човек трудно може да си представи, че те могат да се обединят, за да подготвят един толкова ангажиращ заговор. Да не кажа — толкова злонамерен заговор.

— А ти защо мислиш, че всички те са замесени? — попита Лавинг.

— О, това е теорията на Барет…

— Не мисля така, Капитане. Прочетох бележките ти върху срещата ти с Барет. Той мисли, че зад цялата тази работа стои съветът, но пък думите му не означават непременно, че всички съветници са вътре. Навярно са замесени неколцина от тях. Или дори само един.

Бен замислено се потупа с пръст по страната:

— Кристина, какво мислиш за Бейли Уитман?

Тя сви рамене:

— Искаш да кажеш — във връзка с Барет ли? Това е забавно. — Кристина се замисли за миг: — От всички съветници той навярно изрече най-малко мръсотии срещу Барет. Но имам впечатлението, че вероятно най-много ненавижда Барет.

— И аз имам същото впечатление.

— Присъединявам се — отзова се и Лавинг.

— Той сигурно има най-силен мотив. Живял е в сянката на Барет в колежа, а и сега отново — в градската управа. Не би могъл да спечели в надпреварата за кметското място. Докато не се случи това. Да, определено има някакъв изопачен резон. — Бен потъна в размишления. — Но чак пък убийство?

— Хей — обади се Лавинг. — Нали знаеш какво е казвала винаги мама?

— Всъщност не знам.

— Тя казваше: „Синко, политиката е мръсна работа!“.

— Майка ти е била истински философ.

Лавинг се изкиска самодоволно:

— Е, може и да не е ходила в разни колежи там, Капитане, но в същото време беше умна дама. Знаеше какво говори.

Бен се изправи и потупа Лавинг по рамото:

— Лавинг, мисля, че имаш пълно право. Благодаря ти.

— Божичко! — отговори Лавинг и широко разпери ръце. — Недей да благодариш на мен. Благодари на майка ми.