Уилям Бърнхарт
Голо правосъдие (31)

30.

Бен бързаше към апартамента си, доколкото му позволяваше неговата престаряла хонда. Предният ляв фар бе почнал да се измъква от гнездото си, а заглушителят драскаше по пътната настилка при всяко друсане, но той не обръщаше внимание. Първо беше телефонирал, но никой не отговори, което би могло да значи едно от две неща — и мисълта за едното караше сърцето му да престава да бие.

Паркира колата на улицата и с всички сили се затича към пансиона на мисис Малмърстийн. Още не бе стъпил на моравата отпред, когато видя, че от противоположната посока се задава Джони. За свое облекчение съзря, че тя люлее Джоуи в прегръдката си.

— Слава богу! — задъхано продума той, като изтича до тях. — Къде сте били?

Един бърз поглед върху лицето му подсказа на Джони, че Бен не разпитва от любопитство.

— На базара. В „Детски рай“. Да купуваме дрешки, нали си спомняш?

Бен се опита да се успокои:

— Откога сте излезли?

— От сутринта. Защо? Вкъщи ли трябваше да си стоим?

— Не! И по-добре, че не сте били там!

— А? Хайде, Бен, какво става?

— Не съм сигурен. Но мисля, че сме имали компания. — Той погледна към предния прозорец на апартамента си: — Джизил нали обикновено спи на перваза по това време?

Джони погледна към блока:

— Ами като помисля, май да. Странно, беше там, когато ние…

Нямаше смисъл да завършва изречението си, защото Бен вече бе изчезнал. Той се хвърли към дървените стъпала пред входа, като не обръщаше никакво внимание на градинката на мисис Малмърстийн. На един дъх взе стълбището, набута ключа в бравата и се втурна вътре.

— Джизил! — извика, но кого можеше да измами? Тя не се отзоваваше дори когато я викаше в нормални обстоятелства. Трябваше да се вземат по-драстични мерки. Бен нахлу в кухнята и отвори консерва с любимата храна на Джизил. Вдигна консервата във въздуха, за да може сладкият мирис (според него котките го харесваха) да се разпространи из апартамента. Десетина секунди обикновено бяха достатъчни, за да я измъкнат от най-отдалеченото ъгълче на апартамента.

Нищо не стана. Нямаше никаква котка.

— Джизил!

Той остави кутията на пода и почна да търси. Почувства силна болка в гърдите си. Трябваше да я търси, въпреки че ужасно се страхуваше от онова, което би могъл да намери.

— Джизил!

Отвори вратата на спалнята си и се огледа наоколо. Може ли да се е пъхнала в килера, в дрешника, под леглото? Но всички вероятни скривалища се оказаха празни.

Опита в банята. Нищо. После във всекидневната — под дивана, в чекмеджето на масичката до стената. Дори в пианото, за бога. Но нея я нямаше.

Усещането, че му прилошава, се засили и се надигна чак до гърлото му. Джизил не правеше така. Ако беше тук, вече би трябвало да дойде при него.

Ако можеше.

Джоуи и Джони влязоха в апартамента.

— Намери ли я все пак? — попита Джони.

— Не — отговори Бен. — Защо и ти не хвърлиш един поглед?

Но още докато го казваше, разбра, че вероятността Джони да я намери беше също толкова минимална, колкото и при него.

Мисли, казваше си той. Приемаше, че този човек не е искал да му причини зло. Целта на видеокасетата беше да удължи страданието му, да го накара да се гърчи от очакване. И да му каже… какво?

Бен се опита да си припомни какво бе видял и чул от касетата. Животното, което бе чул да вие, определено бе котка. Но какви бяха останалите звуци? Имаше звънец, последван от щракане, последвано от бръмчащ звук. Нещо като задействан двигател. Какво се опитваше да му каже този шизофреник?

Бен продължи да се рови в паметта си, докато оглеждаше апартамента. Щракване. Звънец. Бръмчене. Щракване. Звънец. Бръмчене.

Просветна му в момента, когато погледът му се насочи към кухнята.

Беше микровълнова печка.

Когато вратичката се затваря, чува се щракване, после звънва звънецът и микровълните започват да жужат, защото фурната действа.

Котка в микровълнова печка? Безумното съзнание, застанало зад тази идея, вероятно беше на същия този тип, който се забавляваше, докато се зараждаше една болна градска легенда.

С притворени клепачи, защото не искаше да отваря очите си, Бен тръгна към кухнята. Този път погледна в микровълновата фурна. Вътре беше тъмно, но… там имаше нещо.

Бен затвори очи и бавно, без желание, но знаейки, че трябва, отвори вратата на фурната.

Вътре имаше голяма кутия за обувки. Затворена. Залепена с тиксо. Съвсем леко открехната в единия край на капака.

Оттам не се чуваше дишане. Бен измъкна кутията от тясното пространство. Стисна очи, прошепна бърза и тиха молитва и отвори кутията.

Отвътре, с наточени нокти, изскочи Джизил и се впи в рамото на Бен. Той извика от изненада, да не говорим за болката. В малката й уста беше натъпкано парче плат, а муцунката й бе залепена с тиксо, за да не изплюе плата. Бен внимателно освободи устата на животното и оттам се разнесе отчаяно мяукане.

— Джизил! — Протегна ръка към нея, но тя му се изплъзна и скочи на пода. — Джизил! Добре ли си?

Бен протегна ръце, но тя вече търчеше към отворената кутия с храната. Сведе носле и нападна храната, сякаш не бе яла няколко дни.

— Е, май че не страдаш особено!

Какво облекчение! Преди миг само беше сигурен, че…

Но беше сгрешил, слава богу. Той отпусна главата си върху масата. Отново почувства, че кръвта започна да се движи из вените, а сърцето му туптеше нормално. Но кой стоеше зад всичко това? Каква игра играеше? Като че ли делото не бе достатъчно сложно, а и някакъв психопат сега се бе захванал да го тормози. Някой, който бе успял да се добере до кантората му, апартамента и котката без никакви усилия.

А щом бе успял да стигне до котката на Бен, какво му струваше да стигне и до неговите приятели? Или до племенника му? Или до самия Бен?

И какво значеше останалата част от видеокасетата? Тази експлозия. И последните думи.

Следващият си ти.

Джони се втурна в кухнята с Джоуи след себе си:

— Намерил си я!

— Да.

— Слава богу! — Тя седна срещу него. — Наистина ме разтревожи. А какво е това ново украшение?

— Украшение ли?

— Да. Около врата й. Ти ли й го купи?

— Нищо не съм й купувал.

Бен стана от стола и отиде до Джизил. Беше учуден, че не го е забелязал преди, но пък всичко бе станало толкова бързо. Около врата на Джизил на фльонга бе завързана яркочервена панделка. А под брадичката й от панделката висеше златно сърце с размер на монета, върху което беше гравирана една дума.

Страдам!

 

 

Тази вечер на Бен му трябваше два пъти повече време, за да приспи Джоуи. Сякаш и детето усещаше колко тревожен е Бен, колко зле се чувства. Той се опита да потисне страховете си, доколкото можеше, но очевидно не успяваше. Мислите му препускаха. Дали този, който го дебне, щеше да продължи с гадните си шегички, или щеше да опита нещо сериозно? Дори може би смъртоносно. Дали тук бяха в безопасност, а ако не бяха, къде можеха да идат?

Накрая Джоуи затвори очи, но едва след като Бен изрецитира два пъти „Аннабел Ли“ и изпя „Мечта е онова, сърцето ти което пожелае“ повече пъти, отколкото би могъл да преброи. Беше малко след десет; реши да включи Си Ен Ен.

„В главния ни разказ тази вечер ще продължим да отразяваме…

(Над лявото рамо на говорителя се появи графично изображение «Ужасът в сърцето на щата», като «в сърцето на щата» беше изписано с големи червени букви, от които сякаш капеше кръв. Камерата се прехвърли на кадър от квартала Ътика, където живееше Уолъс Барет. Чу се внезапен звук като от експлозия — пистолетен изстрел? — последван от два по-кратки откоса.)

… Ужасът в сърцето на щата. Можете ли да имате доверие на съседите си? Чувствате ли се в безопасност? Ето какво се питат гражданите на обикновено заспалото градче Тълса, Оклахома, живеещи в този квартал на висшите класи, откакто тяхното чувство за сигурност бе разколебано от ужасяващото убийство на една майка и нейните две малки, беззащитни дъщери. Хората от този район мислеха, че живеят в безопасност; мислеха, че насилието не може да ги открие тук. Те не подозираха, че тяхната илюзия скоро ще бъде разклатена от страхотната мелодрама, в която техният кмет се появи в главната роля.“

Бен изключи телевизора. Точно от това нямаше нужда. Очевидно решението на Барет да говори пред медиите не бе оказало дълбоко въздействие върху общия текст на репортажите от новините. Поколеба се дали да не посвири на пианото, което винаги го успокояваше, но се боеше, че така рискува да събуди малкия. Измъкна кутията с детските си съкровища изпод леглото, но като се имаше предвид сегашното му състояние, Магическият оракул и торбичката с мраморни късчета сякаш нямаше особено да му помогнат. Тогава реши да почете. Тук като че ли имаше някаква книга, която бе прочел до половината, но откакто се бе заел с делото, не беше я пипвал и сега не помнеше почти нищо.

Трябваше да признае, че във вечери като тази би било хубаво, ако имаше друг човек в живота си. Човек, с когото да поговори, с когото да се отпусне, да погледат заедно телевизия или да послушат някой компактдиск. Каквото и да е. Истината беше, че си нямаше никого след Елън и че това продължаваше вече дълго време. И се бе превърнало в трагедия.

Бен вдигна телефонната слушалка и вече беше готов да набере номера, когато изведнъж се спря и натисна бутона за прекъсване на връзката. Нямаше да е правилно. Обсебваше твърде много от времето й през деня; не биваше да й се натрапва и през нощта. Вероятно тя живееше някакъв обществен живот, за разлика от него. Беше член на различни клубове, групи за подкрепа и спадаше към някоя църква, посещаваше партита и всякакви такива работи.

А аз, къде съм аз, попита се Бен. Нямаше отговор.

Без дори да се замисли, той почна да набира редица от цифри. Разстоянието до Оклахома Сити бе голямо. Боеше се, че може би вече е заспала, но тя всъщност отговори след по-малко от три позвънявания.

— Ало?

— Здравей. Мамо?

— Бенджамин? — Настъпи кратко мълчание. — Днес да не би да е някакъв празник?

— Не, мамо. Само ми се иска да разбера какво правиш.

Гласът й не можа да прикрие известно недоумение:

— Значи… обаждаш се просто да поговорим?

— Не е ли много късно? Надявам се, че не беше заспала.

— Нали знаеш, Бенджамин, когато човек стане на моите години, вече не спи толкова много, колкото преди. Как е внукът ми?

— Добре е, наистина. Всичко е наред.

— Не звучиш убедително.

— Ами… той не говори много.

— Някои деца не говорят много. Сестра ти проговори едва когато стана на три годинки. Но след като започна, никой не можеше да я спре.

— Може би е генетично.

— А какво друго да бъде?

Бен се изтегна на дивана си:

— Не знам, мамо. Правя всичко по силите си, но не знам особено много как се гледат деца.

— Никой не знае, Бенджамин. Всичко е опити и грешки.

— Да — въздъхна той. — Само че не искам моите грешки да провалят живота на някой друг.

Настъпи ново дълго мълчание.

— Бен, да не би да е станало нещо?

— О, не. Нищо. Просто напоследък съм много зает.

— Да, знам.

— Знаеш ли?

— Как да не знам? Непрекъснато те гледам по телевизията — как се мръщиш на репортерите и отказваш да коментираш. Никъде не мога да ида, без да налетя на някого, който да не поиска да научи повече подробности. Мейджъл Хоуард вчера ме спря в Креснът Маркет и аз помислих, че никога няма да мога да се отърва от нея. Искаше да знае всичко за сина ми, тази прочута знаменитост. Можеш ли да си представиш? Моят син — прочута знаменитост! Кой би помислил?

— Едва ли съм прочут. По-скоро съм известен.

— Глупости. Но Мейджъл Хоуард продължи да ме притиска за информация, тъй че аз трябваше да се преструвам, че ние двамата от време на време разговаряме по телефона и че следователно би трябвало да знам нещичко.

— Мамо!

— Извинявай, Бенджамин.

— Процесът скоро започва.

— Да, и аз го чух. Вече планирал ли си тактиката си?

Бен се поколеба:

— Не съвсем точно. Имаме си теория, но не можем да я докажем.

— Навярно е много натоварващо. Да се занимаваш с такъв сензационен процес. И репортерите всеки миг да се въртят край теб.

— Да, така е.

— Е, ще измислиш нещо, Бенджамин. Знам, че ще измислиш.

— Дали?

— Разбира се, че ще измислиш. Ние, от рода Кинкейд, не сме пъзльовци.

— Не, мисля, че не сме.

— Има ли нещо друго?

Разбира се, че имаше. Онова, което искаше да каже, което наистина искаше да каже от цялото си сърце, беше: „Мамо, уплашен съм. Струва ми се, че някакъв луд иска да ми причини зло и аз не знам как да го спра“. Но не можеше да каже такова нещо. Никога не би го направил.

— Бенджамин?

— Да?

— Знаеш ли… понякога баща ти беше много зает с практиката, операциите и изследванията си и почваше да му се вие свят от работа. Просто не знаеше какво трябва да направи на другия ден. Но никога не си позволяваше да падне духом. Засмиваше се, прегръщаше ме през рамото и казваше: „Ще се справим и с това. Ако рекичката не прелее“.

Бен се засмя:

— Това е чудесно. Бих желал да ми го беше казвал и на мен.

— Не ти ли го е казвал? — От другата страна на линията се чу шумолене. — Знаеш ли, когато за последен път идвах при тебе, аз се опитах да ти кажа всичко, което си спомням за баща ти. Но ти не си споменавал за него оттогава.

— Убеден съм, че знаеш всичко, което бих могъл да ти кажа.

— Но не го знам. Не знам нищо за последното ти посещение при него в болницата. Или когато си го видял във… във… да де.

След всички тези години тя все още не можеше да го каже. В затвора.

— Наистина няма много за разказване, мамо. Сам аз смътно си спомням.

 

 

Нищо не би могло да изненада Бен повече от появяването на баща му в неговия апартамент. Той се беше противопоставил на преместването на Бен от семейната им къща. Защо искаш да живееш в някакъв дрипав стар апартамент, бе попитал той, когато ние имаме една от най-големите къщи в Никлъс Хил, дори не и на десетина мили от града? Беше отказвал да го посети. А сега беше тук, на прага на жилището на Бен, само часове след като Бен бе научил, че неговият наставник, когото чувстваше като свой приемен баща, се опитва да повдигне обвинение срещу действителния му баща за престъпна измама и убийство.

— Бен, нуждая се от твоята помощ.

— А, разбира се, заповядай.

Беше смутен от състоянието на апартамента си: мебели почти нямаше, навсякъде бяха разхвърляни книги и плочи. Знаеше, че баща му твърдо вярва в пословицата „Какъвто домът, такъв и обитателят му“.

— Не става въпрос за мен. Аз лично мисля, че всичко това е купчина боклук. Но майка ти е много разтревожена и аз знам, че ти не си осведомен за това.

— Не, разбира се, не знам. — Бен избута някакви дрехи от един стол и го приближи до баща си, за да седне. — Какъв е проблемът?

— Не знаеш ли? Но ти работиш там, нали? — По челото му се очерта дълбока гънка. — Бен, не си се хванал на друга работа, нали?

Бен стисна зъби:

— Не, все още съм в окръжната прокуратура.

— Тогава знаеш, че те се опитват да ме изпързалят.

— Днес разбрах, че ще се свикват съдебните заседатели.

— И не си знаел до днес?

— Не. Те преднамерено са ме държали встрани.

— Е, майната им! А аз помислих, че ще можеш много да ми помогнеш. Знам за тази история от няколко седмици. Вероятно знам за нея повече от теб.

— Вероятно.

Добре, помисли си Бен. Нека баща му смята, че синът му е глупак. Поне няма да го накара да направи нещо, което…

— Става въпрос за следното — обясни баща му. — Нали помниш, че съм ти разказвал за СКЕД?

Помнеше. Сърдечният клапан на Едуард Кинкейд. Синтетичен имплантант, предназначен да регулира и стимулира кръвния поток през основните артерии. За пациенти с увредени артериални вени или сериозни сърдечни проблеми, които не могат да се възстановят по друг начин, той щеше да бъде като божи дар. А онова, което наистина го правеше нещо специално, всъщност уникално, бе, че макар и от изкуствена материя, в него бяха използвани някои синтетични материали, които просто не можеха да се различат от естествените, органични тъкани. Способността на клапана да се приема от организма бе почти всеобхватна.

— Последното, за което съм чувал — каза Бен, — е, че ти се опитваш да продадеш няколко партиди на една нова корпорация, за да събереш средства и да пуснеш клапана на пазара в цялата страна.

— Да. Това беше идея на Джим Грегъри. Нали познаваш юристите — те винаги знаят откъде да вземат пари в брой. Е, с изключение на теб, разбира се.

Бен се чу как мислено започна да повтаря някаква мантра като йога. Не му позволявай да те хване. Не му позволявай да те хване.

— Та той разпрати проспекти, намери брокерска фирма, подготви първоначалната оферта. Цялата адвокатска работа. Струваше ми почти двадесет хиляди. И човек да не повярва. Успяхме да съберем почти милион още от първата оферта. Цената на партидата скочи само за една нощ.

— Сигурно си бил много доволен.

— Прав си. Приличаше на мечта, която се сбъдва. Разбира се, трябваше да докажем, че тази дяволия работи. — Той замълча за момент и погледна надолу към ръцете си. — Не знам. Може би прибързахме. Но наяве изтече известна лоша информация. Изведнъж плъзнаха усилени слухове, че царят е гол, нали знаеш? Джим непрекъснато повтаряше, че ние имаме нужда от резултати. Той трябваше да предотврати акционерите да не изтеглят дяловете. Тъй че аз се съгласих да пуснем СКЕД в действие.

— Искаш да кажеш — на хора?

— Ами това е единственият начин да се разбере дали клапанът работи. Ако искаш да го използваш за хора, ще трябва да го изпиташ на хора. Ние много внимателно подбрахме първите си пациенти. Това бяха хора, които в противен случай имаха нищожен шанс да оцелеят за повече от година. Всички бяха доброволци.

— Какво стана?

— Умряха. Двама от тях. Не веднага. По дяволите, не! Тогава ние трябваше да разберем, че имаме проблеми. Не, в първите три седмици всичко изглеждаше чудесно и наред. Но след това синтетичните материали почнаха да се развалят. Ние все още не знаем каква е причината. Може би се дължи на влиянието на стомашните киселини, може би на респираторни флуиди. Все още не знаем.

— И умряха хора?

— Случва се. Експериментите винаги носят риск.

— Но… има умрели!

— Те знаеха на какво отиват. Изявиха желание по собствена воля да станат доброволци. И ние разполагаме с подписана от всеки един от тях декларация, слава богу, иначе срещу нас биха могли да се заведат дела. Аз мислех, че с тези декларации ние сме свободни и чисти. Кой е смятал, че окръжната прокуратура ще се опита да ни обвини в престъпление? Те вдигат голям шум около факта, че не сме получили одобрението на Федералната здравна служба. И най-лошото е, че дори не ми казват в какво възнамеряват да ме обвинят. Нямам ли право да знам какви са обвиненията срещу мен?

— В момента срещу теб няма повдигнати обвинения. Това могат да решат единствено съдебните заседатели. А онова, което прокуратурата ще се опита да направи, е въпрос на тактика.

— Тактика! Точно това бих искал да разбера.

Болката в стомаха на Бен се усилваше все повече:

— Какво искаш да кажеш?

— Много добре знаеш какво искам да кажа. По дяволите, те не искат да ни съобщят нищо! Би трябвало утре да вляза в залата, където са съдебните заседатели, съвършено сам, а те не обелват и дума какво именно искат да знаят. Как бих могъл да се подготвя?

Бен се опита внимателно да подбере думите си:

— Ако не знаеш как да отговориш на някой въпрос или не си спомняш, не казвай нищо.

— О, да! Звучи страхотно! Съдебните заседатели ще ме обвинят, че имам сърцебиене!

— Истината е, че те обикновено правят онова, което прокуратурата иска от тях. Ти ще трябва да съсредоточиш вниманието си върху процеса.

— Каква липса на борбеност! Типично за теб!

— Моля?

— Погледни фактите в очите, Бен! В теб никога не е имало особено желание да се бориш. Ти по-скоро бягаш от битката, отколкото да се стремиш да я спечелиш. Познаваш ли оня скапан Джак Бълък?

— А… да.

— За какво всъщност е навирил опашка?

— Аз… не съм сигурен какво…

— Като че ли за него това е като някакво отмъщение. Има ли си проблеми с хората, които са по-богати от него?

— Не мисля. Той просто не може да се насили да… — Бен потърси по-неутрална дума: — … да остави хора, за които е убеден, че са извършили престъпление, да се измъкнат без нищо.

— Фанатик, а? Великолепно. Точно това ми трябваше! Някакъв проклет навит правист на делото ми!

— Той не е…

— Бен, аз искам да знам какво замисля окръжната прокуратура! Особено ме интересува дали са говорили с човек на име Пъркинс. Андрю Пъркинс. Искам да разбереш.

— Аз?

— Да, ти. Защо не? За бога, та ти работиш там! По дяволите, аз ти помогнах да получиш работата си!

— Ти… Не! С мен разговаряха, както с всички останали.

Баща му самодоволно се ухили:

— Точно така. Мога да се басирам, че си ги убедил! Ти си толкова динамична личност! — Изсмя се: — Накарах сенатора Абрамс да каже някоя добра дума за теб.

— Не ти е било работа да…

— Ти искаше да бъдеш назначен, нали?

— Да, но…

— Сега не става въпрос за това. Ти си в окръжната прокуратура и аз се нуждая от твоята помощ. Имаш ли намерение да ми помогнеш? Ако толкова много ме мразиш, че не можеш да се насилиш да го направиш заради мен, направи го заради старата си майка! Тя наистина е като болна от цялата тази история.

Бен прехапа долната си устна:

— Първо, те ме държат изолиран от това дело, тъй че нямам никаква представа какви са плановете им. Второ, дори и да можех, нямаше да го направя. Аз имам етически задължения да пазя тайните на клиента, за когото работя. А мой клиент е щатът Оклахома. Не ти.

— Лайно! — Бащата на Бен вдигна ръцете си във въздуха. — Би трябвало да знам!

— Какво искаш да кажеш?

— Сигурно ти харесва. Най-после можеш да господаруваш над стария си татко! За пръв път аз ти поисках нещо. Нещо, от което се нуждая. И ти не искаш да ми го дадеш!

— Това няма нищо общо с проблема!

— Няма в очите на свинята. Винаги си бил такъв, Бен. Още от първия си ден. Вземаш, и вземаш, и вземаш, но никога не даваш.

— Това не е…

— За какво, по дяволите, те изпратих в юридическия факултет, а? — Гневът му все повече се засилваше. Лицето му почервеня. — За какво плащах всички онези сметки — за да пропилееш живота си като държавна курва ли? Опитах се да ти намеря уважавана професия, а ти по своя обичаен настойчив, дребнав маниер настояваше да станеш някакво проклето, скапано юристче! — Той грабна възглавницата от стола и я запокити през стаята. — И сега, когато аз действително се нуждая от юрист, сега, когато наистина можеш да помогнеш на семейството си и да ми се отплатиш за всичко, което съм сторил за теб, ти отказваш!

Болката в стомаха на Бен стана толкова силна, че той просто не издържаше повече.

— Нямам никакъв избор. Не мога да ти помогна.

— Не можеш ли? Или не желаеш?

Бен се поколеба:

— Понякога няма разлика.

Баща му избухна в неописуема ярост:

— Знаеш ли какво ще направят с мен?

Бен не отговори, но имаше доста ясна представа.

За секунда само юмрукът на баща му се вдигна във въздуха. В същия миг Бен си припомни как всеки път бе треперил и бе губил разсъдък, когато виждаше този юмрук да се размахва над него. Вдигна ръце пред лицето си, за да се защити.

— Ти, проклет страхливец! Отвращаваш ме!

Ръката на баща му се отпусна, без да изпълни заканата си. Вбесен, той си пое дъх и бавно възвърна самообладанието си. Тялото му престана да трепери. Запъти се към вратата, но спря точно преди да прекрачи прага.

— Вече не искам да имам нищо общо с теб, Бен. Да не си и помислил да се появиш пред очите ми. Свършено е. Не желая да произнасям и името ти. Ще те залича от завещанието си; ще те залича от живота си.

И само миг преди да излезе от вратата, той добави едно последно изречение, което и днес продължаваше да преследва Бен — толкова години след това, когато разговаряше по телефона с майка си, всеки път, когато разговаряше с нея.

— Не желая да имам нищо общо с теб — беше казал баща му. — От днес нататък нямам син.

 

 

Бен седна и избърса очите си:

— Съжалявам, мамо. Не исках да те задържам до толкова късно. Ще свършваме.

— Бенджамин?

— Да?

— Знам, и преди съм ти го казвала, но… ще ме направиш много щастлива, ако ме оставиш да ти помогна.

— Финансово ли? Не.

— Е, не можеш да ме обвиниш, че не съм се опитала. — Нова дълга пауза. — Бенджамин?

— Да.

— Винаги можеш да ми позвъниш. По всяко време. Така ще мога да кажа нещо на Мейджъл Хоуард, когато я видя следващия път.

— Много добре. Ще се опитам.

— И, Бенджамин?

— Да?

— Опитай да не се тревожиш много, нали ще опиташ? Винаги си вземал нещата толкова присърце, толкова… сериозно. Проблемите винаги могат да се решат. Твърдо съм убедена в това. Всичко в края на краищата ще свърши добре.

— И аз се надявам, мамо. И аз се надявам! И…

— Да, скъпи…

Едва доловима усмивка се появи в ъглите на устните му:

— Благодаря ти.