Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бен Кинкейд (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Naked Justice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2022)

Издание:

Автор: Уилям Бърнхарт

Заглавие: Голо правосъдие

Преводач: Васил Дудеков-Кършев

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Политрафюг — Хасково

Редактор: Владо Гочев

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-459-737-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17780

История

  1. — Добавяне

43.

Следващият свидетел беше Харви Сандърс, за когото от предварителното следствие и от бележките на Кристина Бен знаеше, че живее в съседната до дома на Барет къща. Бен можеше само да предполага какъв ще бъде характерът на неговите показания. След като живееше съвсем близо до този смутен дом, той навярно бе в състояние да каже всичко — всичко лошо.

— От какво живеете, мистър Сандърс? — попита Бълък.

Сандърс беше строен, доста хубав мъж, който на вид току-що бе надхвърлил четиридесетте. Носеше риза без вратовръзка, а около врата му артистично бе преметнато шалче.

— Аз съм актьор. А също така съм и заместник-уредник на музея „Джилкрийз“.

— Разбирам. Странна комбинация.

— Все още не съм постигнал звездния си миг. Когато веднъж настъпи, ще напусна тази си работа и ще се посветя на изкуството си. Въпрос на време.

— Разбира се. Къде живеете, сър?

— На Теруилиджър 1622.

— Познавате ли обвиняемия?

— Разбира се, че го познавам. Той е най-близкият ми съсед.

— И откога живеете в непосредствена близост до обвиняемия и неговото семейство?

— Боже, да помисля. Вече повече от три години.

— Тогава трябва да познавате двете му деца. И жена му.

— Карълайн. Да, познавах Карълайн. И децата.

Бен внимателно слушаше думите на Сандърс. В начина, по който той произнесе думата „Карълайн“, имаше нещо…

— Добри съседи ли бяха семейство Барет?

Сандърс се засмя. В себе си той носи нещо харизматично, помисли Бен. Може би поради това би бил добър актьор.

— О, те редовно косяха моравата си, ако имате това предвид.

Бълък се опита да го подхване по друг начин:

— Имали ли сте често възможност да виждате семейството заедно? Да виждате мистър и мисис Барет съвместно?

— О, да! Божичко, практически ги виждах всеки ден. А и аз често посещавах дома им.

— Защо?

— Как да ви кажа, понякога им помагах при някои дребни повреди. Например нещо около канализацията или каквото имаше там. Уоли — моля да ме извините, обвиняемият — беше толкова зает, нали знаете, че нямаше възможност да се оправя с всички тези неща. А понякога отивах да им покажа някоя нова музейна придобивка, някой глинен съд или нещо подобно. Карълайн беше голяма любителка на старинни предмети.

Ето отново. Карълайн. Бен си взе някои бележки върху обратната страна на законника си.

— Като се основавате върху онова, което сте видели и чули — внимателно попита Бълък, — бихте ли казали, че двамата са имали щастлив брак?

— Възразявам — намеси се Бен. — Той кара свидетеля да изрази мнение.

Съдия Харт потропа с пръсти върху масата:

— В този случай ще допусна въпроса. Доколкото свидетелят основава показанията си върху онова, което лично е наблюдавал, мисля, че въпросът може да се допусне.

Сандърс не изчака въпросът да бъде подложен на риск:

— И те имаха своите прекрасни мигове като всички други, но не, не бих могъл да кажа, че това беше щастлив брак. Всъщност решително бих могъл да го нарека нещастен брак.

— Върху какво основавате мнението си?

Сандърс се извърна така, че да застане с лице към съдебните заседатели. Изглеждаше напълно спокоен и уверен, приличаше повече на човек, който си бъбри с приятели, отколкото на човек, застанал да дава показания пред съда.

— О, върху много неща. Те непрекъснато се караха. Водеха шумни битки, като куче и котка. Искам да кажа, че тъй като живея само на няколко метра от тях, обикновено можех да следя борбата, сякаш съм седнал в партера.

— И какви неща си казваха те?

— Недостойни неща, ужасни неща. Не бих желал да ги повтарям пред съда. Особено Уо… — е, обвиняемият де. Той наистина става злобен, когато изгуби контрол. Става просто перверзен. Не бихте могли да повярвате как понякога наричаше Карълайн. А тя му беше жена. Майката на неговите деца. — Поклати глава: — Карълайн заслужаваше много повече от това.

— Мистър Сандърс, бих желал да насоча вниманието ви към единадесети март. Бяхте ли в дома си в този ден?

— Върнах се, както обикновено, около четири.

— Видяхте ли или чухте ли някой член на семейство Барет, след като пристигнахте в дома си?

— Не видях никого, поне отначало, но — майчице, как ги чувах!

От галерията се разнесоха смехове и хихикания. Повишеното настроение и дружелюбността на Сандърс просто очароваха публиката.

— Караха ли се?

— Но да! Както си му е редът. Не знам с какво е започнало. Обикновено не трябваше много, за да се стигне до поредния взрив!

— Чии гласове чувахте?

— Преди всичко на обвиняемия. Той има такъв дълбок, боботещ глас, знаете. Наистина се носи!

— Помните ли какво казваше?

— Не мога да си спомня всичко. Но помня най-главното. Помня, че я нарече глупава крава. Помня, че я нарече — моля да ме извините, госпожо съдия! — шибана курва. И… — Тук той сведе очи, а в гласа му се прокрадна тъжовна нотка. — … помня, че й каза, че не заслужава да живее.

Реакцията на репортерите и зрителите в галерията дойде моментално. Чуваше се как се разлистват страници и как писалките летят по хартията. Много от хората зашушукаха едновременно.

— Чухте ли нечий друг глас?

— Да. На двете момичета. Това беше най-лошото от всичко. Не само че тази ужасна кавга между тях продължаваше, но и двете ангелчета трябваше да слушат всяка дума от нея! Можех да ги чуя как викат и плачат. Сърцето ти да се скъса!

— Какво друго се случи? — попита Бълък.

— Откровено казано, нещата бяха стигнали върха си, когато аз реших, че повече не издържам. Затворих прозореца си и пуснах телевизора. Гледах „Малка къщичка в прерията“. Знам го дума по дума, но харесвам този сериал. Може да ви се струва глупаво, но след като бях слушал целия този ужас, имах нужда от порция невинна семейна драма.

— Въобще не ми се струва глупаво — съгласи се Бълък. — Чухте ли нещо друго откъм съседите си?

— Колкото и да е удивително — не. Някъде по средата на сериала от съседната къща се разнесе силен трясък, сякаш нещо се рушеше. Още не знам какво е било, но, човече божи, шума си го биваше! Искам да кажа, че живеем врата до врата, а виковете бяха силни. Бях затворил прозорците и бях пуснал телевизора и въпреки това можех да ги чуя.

— Вие предприехте ли нещо?

— Да. Слязох в кухнята и отново отворих прозореца. Тази стая е най-близо до къщата на Барет. Чух как едно от момиченцата викаше.

— Чухте ли какво казваше?

— Да. Съвсем ясно и отчетливо. Тя викаше: „Татко, татко!“.

Бен знаеше колко унищожителни бяха тези думи. Сандърс потвърждаваше показанията на Карен за онова, което тя бе чула по телефона. И ако тази част от тях беше истина, съдебните заседатели щяха да решат, че всичко друго, казано от нея, също трябва да е истина.

— И вие какво направихте след това?

— Тогава пак затворих прозореца и се върнах към сериала си. Знам, че като се обърнеш назад, може да изглежда и странно, но трябва да ме разберете — такива неща ставаха непрекъснато. Тогава какво би могло да се очаква да направя? Да се втурна там и да кажа на обвиняемия да престане ли? Разбира се, ако знаех какво ще се случи, щях да се обадя в полицията, но пък кой можеше да знае? Кой въобще можеше да го помисли?

Кой наистина? Въпросът тежко увисна в съдебната зала. Кой въобще би могъл да го помисли?

— Имахте ли някакъв по-нататъшен контакт със семейство Барет?

— Да. След около половин час, след като свърших да гледам „Малката къщичка“. Скандалът, който бях чул отсреща, още продължаваше да тегне в мисълта ми. Все пак помислих, че може би страстите са поизстинали и бих могъл да ида и да проверя дали нещата там са наред, нали разбирате?

— И тогава какво направихте?

— Излязох от предния вход и се отправих към тяхната къща.

— И какво се случи тогава?

— Значи — най-странното. Още не бях направил и пет крачки навън и видях как Уолъс Барет изскочи от дома си. Много бързо. Искам да кажа, че мускулите му на футболист действаха като помпи. За миг само той прекоси моравата отпред и скочи в червената си спортна кола, паркирана на улицата.

— Вие казахте ли му нещо?

— Извиках: „Уоли, хей, Уоли!“, но той не ме чу. Човече, та той не чуваше нищо! Сякаш вятърът го подхвана и го отнесе!

— А след това какво направихте?

— Много неща. Тъй като той беше изчезнал, аз помислих, че вече няма смисъл да отивам там. И все пак нещо в цялото това положение не ми даваше мира. Поколебах се малко вътрешно, докато в края на краищата позвъних в полицията. Съобщих, че до мен става някаква семейна свада. Помолих ги да дойдат и да видят дали всичко там е по мед и масло. После пак включих телевизора и погледах малко. Можете да си представите изненадата ми, когато след известно време новинарчетата се включиха със специален репортаж — и там беше Уоли! В същата червена спортна кола и се носеше като светкавица към Индианската бариера.

Бълък пое една видеокасета от ръцете на помощника си.

— Ваша чест, разполагам с видеозапис на специалния репортаж, разпространен от повечето телевизионни станции в нощта на единадесети март. С ваше позволение, бих желал да го пусна и да помоля свидетеля да го идентифицира.

Значи Бълък имаше намерение да действа по този начин, разбра Бен. Добре, тогава трябваше да се опита да го спре.

— Възразявам. Свидетелят не носи отговорността за създаването на това веществено доказателство. Той не може да каже дали то е автентично.

— Ваша чест — отговори Бълък, — единственото, което искам свидетелят да направи, е да ни каже дали е видял това по телевизията в деня на убийството и да ни каже дали мъжът и колата на записа са мъжът и колата, които е видял на сцената на престъплението.

Колко убедително! Под простичката форма на идентифициране Бълък щеше да даде на съдебните заседатели възможността да наблюдават един запис, който не само че не бе доказателствен, но беше и крайно предубеден.

— Ваша чест — каза Бен. — Аз не вярвам, че този запис има някаква стойност…

Съдия Харт отклони възражението му:

— Вие вече повдигнахте тези въпроси по време на предварителното изслушване, когато подадохте искане за ограничаване на доказателствата. Тогава аз отклоних иска ви и сега отново ще го отклоня. Моля ви да не продължавате да искате от съда да преразглежда въпроси, които вече е решил.

И така, записът беше пред съдебните заседатели. Бълък вече разполагаше с монтираната апаратура за прожекцията на първата видеокасета. Сега той просто трябваше да постави новата касета и да наблюдава как съдебните заседатели ще реагират на новия запис. Бълък показа почти двадесет минути от бясната гонитба, от момента, когато миникамерите на хеликоптерите за пръв път бяха уловили колата на Барет, до момента, когато той се блъска в постройката на кантона. Съдебните заседатели видяха как хеликоптерите кръжат над носещата се спортна кола; видяха как полицията предава командите си и как човекът в колата не им обръща внимание. Видяха как колата на Барет залита от единия край на шосето до другия му край като човек пиян, луд или отчаян и как се насочва южно от крайната ивица на пътя. Бен знаеше въпросите, които щяха да възникнат в съзнанието на съдебните заседатели. Защо Барет бе изоставил семейството си в този кризисен момент? Защо с такава бясна скорост се бе насочил на юг? Би ли се опитал да избяга един невинен човек?

След като записът свърши, Бълък изключи видеоапаратурата и зае мястото си край подиума.

— Мистър Сандърс, дали човекът, когото видяхте на тази видеолента, е същият мъж, когото сте видели да изскача от входната врата на дома на семейство Барет няколко часа преди това?

— Да, сър. Той е.

— И имате ли някакви съмнения относно този факт?

— Не. Нямам абсолютно никакви съмнения.

— В същите дрехи ли беше облечен?

— Да. И караше същата кола. Беше той. — Сандърс вдигна очи и за пръв път се обърна, за да погледне пряко към своя приятел и съсед. — Съжалявам, Уоли, но аз трябваше да кажа истината. Това беше ти.

Бълък затвори бележника си:

— Благодаря ви, мистър Сандърс. Засега нямам повече въпроси към вас.