Уилям Бърнхарт
Голо правосъдие (27)

26.

Уитман ги остави да чакат повече от час. Лавинг не можеше да стои бездеен и се измъкна, като обеща да се види с Кристина и Бен в кантората преди края на деня. Мина още половин час, преди секретарката да съпроводи двамата до кабинета на председателя, а сега изпълняващ длъжността кмет, Уитман.

В момента, в който пристъпиха в кабинета му, Бен почувства, че сякаш ще трябва да прикрие очите си с ръка. В кабинета преобладаваше един-единствен цвят — червеният. Някакво жълтеникавочервено, което се ширеше навред. Червен килим, червени завеси, червени картини по стените. Дори червена преса с попивателна хартия върху бюрото.

Уитман мигновено им отправи една блестяща усмивка, каквато той очевидно бе в състояние всеки момент да измъкне при някоя среща или по-точно при всяко премигване на телевизионната камера. Бен представи себе си и Кристина.

— Доколкото разбирам, имате особена слабост към червеното.

Уитман кимна:

— Така ви се струва. Това е единственият цвят, който различавам.

— Наистина ли?

— Боя се, че да. Роден съм до крайна степен нечувствителен към цветовете. Пурпурночервеното е единственият цвят, който очите ми възприемат. Можете да разберете защо съм се опитал да се заобиколя навсякъде с него. Всичко останало ми изглежда сиво. Това е единственият цвят, единственият цветен оттенък в моя живот. — Той се облегна на бюрото си. — Видях ви в галерията по време на заседанието на градския съвет днес. Какво мога да направя за вас?

— Аз представлявам Уолъс Барет — обясни Бен.

Усмивката мигновено изчезна по същия начин, както се бе появила:

— Не знам какво може да искате от мен.

— Просто възможност да поговорим.

— За какво? Вижте, решението вече е гласувано. Той е отстранен. В момента аз съм действащият кмет. Той вече не ми е началник.

— Това не ме интересува — отговори Бен. — Не ме засягат вашите политически разногласия. Тук съм заради убийството.

Уитман отправи дълъг, изпълнен с напрежение поглед към Бен. Намести се зад бюрото си и се отпусна в относителната безопасност на креслото си:

— Какво мога да ви кажа за него?

— Не знам. Вие какво знаете?

Уитман сви рамене:

— Само онова, което видях по телевизията.

Бен придърпа един от столовете от другата страна на бюрото и нагласи Кристина на другия.

— По време на заседанието на съвета този следобед вие изглеждахте доста сигурен относно вината на Барет.

Лицето на Уитман остана безизразно:

— А кой не е?

— Но вие лично го познавате!

— Ако си спомняте, именно аз предупредих съвета да не прави каквито и да е необосновани заключения по това дали той е виновен, или не, преди процеса.

— Да — потвърди Бен. — Това беше извънредно разумно от ваша страна.

Настъпи кратко мълчание, докато Бен и Уитман внимателно се оглеждаха един друг.

Кристина се възползва от мълчанието, за да се намеси:

— Но вие не изглеждахте особено разстроен заради кмета Барет…

— Бившия кмет Барет… — поправи я Уитман.

Кристина се усмихна:

— По-скоро сваления кмет Барет, ако се съди по онова, което видях. Тъй или иначе, не изглеждахте твърде разтревожен, че е отстранен. И че го замествате вие.

Уитман сви рамене:

— Какво искате, да се правя на скромен ли? Да изразявам дълбокото си съжаление? Да лея крокодилски сълзи? Няма да видите такова нещо. Няма да се преструвам, че чувствам нещо, което не чувствам. Аз съм изразявал публично позицията си относно кмета Барет многократно и преди. Мисля, че този човек е морален инвалид. И винаги е бил. Няма никакво чувство за етика или достойнство. Никакво чувство за добро и лошо, само неистово желание да побеждава на всяка цена и да взема колкото може повече. Опортюнист, който е в състояние да направи каквото и да било, за да получи непосредствено предимство. А и от онова, което чувам, малтретирал е и жена си.

Бен направи гримаса. Значи мълвата вече бе тръгнала. Мислеше, че това е неизбежно.

— Според мен на липсата на морален лидер до голяма степен се дължи тази морална пустота, която в последните години властва в този някога голям град.

— Разбрах, че възнамерявате да направите някои промени — каза Бен.

— Адски точно! — отговори Уитман. — И можете да ме цитирате по този повод. Разбирате ли, аз не вярвам в съвпадения. Вярвам, че всичко, което се случва, си има причина, дори и най-отвратителните трагедии, като убийството на една невинна жена и нейните деца. С цялото си сърце вярвам, че Господ е искал този човек да не заема повече поста на кмета. И да го заема аз.

Кристина се наведе напред:

— Значи казвате, че Господ е убил тези две момиченца, за да станете кмет вие?

— Не съм казвал нищо подобно — отговори Уитман. — Казах само, че всеки се ражда с късмета си, в този дух.

— Това е най-бомбастичното…

Бен се облегна в стола си:

— И така, след като вече сте действащ кмет, какви са вашите планове?

— Разработих подробен план от десет точки за връщането на Тълса в правия път, за нейното духовно и физическо оздравяване. Подробностите скоро ще станат известни. След около час ще дам пресконференция.

— Вие познавате Уолъс от доста дълго време, нали?

Уитман кимна:

— За нещастие това е вярно. От времето, когато бяхме в колежа. Ние играехме заедно във футболния отбор.

— Както разбрах, и тогава не сте го обичали повече, отколкото сега.

— Защо пък?

— Той е бил звезда, нали така? Асът най-преден защитник?

— Да — кратко отвърна Уитман. — Защото те го направиха точно това.

— Те?

Уитман сви рамене:

— Университетът. Треньорите. Асоциацията на бившите възпитаници на университета.

— Това заговор ли беше?

— Не ставайте глупав. Беше си най-обикновен бизнес. Защо, мислите, Барет влезе пръв в Оклахомския университет?

— Боя се, че не знам.

— Защото го купиха, за това. Той сам се предложи за продан, а Оклахомският университет даде най-високата цена. В края на краищата това бяха годините на Суицър. Мотото беше: „Всичко минава!“. Дори когато го хващаха, че прави нарушения, всичко му се разминаваше с леко плясване по пръстите. Дори и след като Суицър изгуби работата си, той отново беше назначен. Никой не го е грижа кое е добро и кое зло. Още повече пък в света на футбола.

— Когато казвате, че са го купили…

— С нова кола. С хубав апартамент в студентското градче. С дрехи. С учебните такси. С бележки.

— Бележки ли?

Уитман изсумтя:

— Разбира се. Не знаете ли? Барет завърши със среден успех много добър, въпреки че е тъп като пън и е полуграмотен. Как, предполагате, е станало това?

Бен сви рамене:

— Футболистите винаги завършват по този начин. Те лесно преминават. Най-високата им бележка е по физическо.

— И мамят. — Уитман скръсти ръце на гърдите си: — Имате честната ми дума. Барет не би могъл да получи диплома и за кошничар, ако не му помагаха.

— Струва ми се трудно за вярване…

— Защо? — Уитман недоверчиво изгледа Бен. — Вярвате, че са му платили купища пари, за да дойде при тях, но не са се подсигурили, че ще остане в училището ли, така ли? Хайде, хайде! Те пазят инвестициите си! Пропаднали студенти не могат да играят футбол, а още по-малко да спечелят две национални първенства. Тъй че той мамеше.

— И никога не са го хванали?

— А кой е искал да го хванат? Онези, които би трябвало да го хванат, бяха същите, които му помагаха да мами! — Уитман грозно изруга. — Те му дадоха всичко!

— А — меко се намеси Кристина — на вас не дадоха нищо, нали така?

— Мислех, че искате да разговаряме за Барет!

— И ние разговаряме за Барет — намеси се Бен. Той придърпа стола си към бюрото: — Сигурно сте били изненадан, когато Барет се е дипломирал, върнал се е в Тълса, почнал е да преуспява като бизнесмен, а после е станал кмет.

Усмивката на Уитман стана почти недоловима:

— Отвратен — да. Не и изненадан.

— Малко сте циничен, нали?

— Не. Просто съм реалист. Аз съм прагматик. Ако човек става прочут с измама, той ще продължи да мами, докато не го пипнат накрая. Или — в този случай — докато не го арестуват за убийство.

— Значи намеквате…

— Всички знаят добре, че Барет си купи влизането в тази корпорация, като се съгласи да стане техен високопрофилиран говорител. Те му казваха какво да мисли и той го мислеше, в Ротари клуб, на разни гости след вечеря и навсякъде другаде, където можеше да присъства. Създаде си много приятелства. И вие няма да поискате да чуете списъка с обвиненията срещу него, когато се кандидатира за кмет. Той наруши всички законови правила за финансирането на изборната кампания.

— Доколкото си спомням — каза Кристина, — всички обвинения срещу кмета Барет бяха оттеглени.

Уитман широко разпери ръце:

— Както вече казах, Барет си спечели много приятели.

— Мистър Уитман — каза Бен, — аз разполагам с известна информация, която подсказва, че вие сте платили на специален човек, т.е. на наемен убиец, да ликвидира семейството на Барет.

— Какво!

— Съседи са съобщили, че са видели доста подозрителни лица да обикалят из квартала — навярно да оглеждат край дома на Барет. Един от тях е носел сак, който лесно би могъл да съдържа оръжие.

— Това е абсурдно! — Уитман скочи иззад бюрото си: — Мисля, че на този разговор трябва да се сложи край.

— Гледайте! — Кристина сочеше през прозореца навън: — Това не е ли лястовица?

Уитман се обърна и погледна към прозореца:

— Какво? Къде?

— Там вън — каза тя и продължи да сочи.

Уитман се върна към бюрото си:

— Има ли някакво значение?

Кристина отново седна на мястото си с леко начумерено изражение:

— Все пак това е защитена от държавата птица!

Уитман за миг се загледа в нея, после се обърна към Бен:

— Вижте какво, не вярвам и думичка на онези развинтени фантасмагории за наемния убиец. Това е някаква безумна защита, която вие и Барет сте забъркали, за да можете да измамите съда и да не допуснете да бъде осъден. Сигурно следващото, което ще чуем, е, че не може да се въздържа и се напишква, защото татко му го е биел като дете!

— Мистър Уитман, аз извънредно сериозно гледам на тези предположения. Убеден ли сте, че не знаете нищо?

Уитман бавно се изправи на крака:

— Какво намеквате?

— Изследвах множество улики и една от тях ме доведе до вашия кабинет. Всъщност — до вашия телефонен номер.

Не беше съвсем вярно, но достатъчно близко до целта.

— Това е възмутително!

— Аз съм адвокат на Барет, сър. Длъжен съм да разследвам всички евентуални улики!

Очите на Уитман пламтяха. Той се измъкна иззад бюрото си с протегнати напред ръце:

— Искам и двамата да напуснете кабинета ми. Незабавно!

— Значи казвате, че не познавате този наемен убиец?

— Казвам ви: вън!

— Описват го като висок, слаб, с козя брадичка и дълга кестенява коса. Облечен във военна униформа. Познавате ли някой такъв?

— Не, разбира се!

Бен остана твърд:

— Може ли да приема думите ви като отрицание?

Уитман сграби Бен за раменете и го помъкна към вратата:

— Приемете ги като изгонване! Махайте се!

— Но аз все пак…

— След като преброя до три, ще повикам охраната! Едно…

— Но…

— Две…

Кристина хвана Бен за ръката:

— Бен, вече съм спала в затвора и не ми се стори забавно. Да се махаме.

Те затвориха вратата след себе си само миг преди да чуят рева на Уитман:

— Три-и-и!

 

 

— Ти извънредно бързаше да се махнем оттам — каза Бен, след като двамата се върнаха в главния коридор. — Не се ли говореше, че си безстрашна?

— Той нямаше да каже нищо повече. А ти му каза каквото знаеше. Ако е свързан с този предполагаем убиец, той сигурно ще влезе във връзка с него.

— Разбира се, само че има един дребен проблем. Когато го направи, ние няма да сме там.

— Да, но след като съм твой верен помощник-командир, аз се бях подготвила за такава вероятност. — Продължаваха да вървят по коридора. — Ако мислиш, че ще можеш да пуснеш в обръщение оня номер с повторното набиране на цифрите, забрави го. Ние никога вече няма да можем дори да припарим край неговия кабинет. Поне докато той не се махне оттам.

— Вярно.

Тя отново го хвана за ръката и го помъкна към дамската тоалетна.

— Чакай! — каза Бен. — Не мога да вляза тук!

— Разбира се, че можеш. Tout de suite^[1].

— Не!

— О, я не се дръж като госпожица! — Тя почука на вратата: — Има ли някой? — Отговор не последва. — Виждаш ли? Хоризонтът е чист. — Натика го вътре.

— Кристина! Да не би да си си изгубила ума? Това е дамската тоалетна!

— А пък аз мислех, че е нещо като асансьор. Благодаря за разяснението!

Тя отвори една кабинка и се опита да го набута вътре:

— Само се виж! Цял си почервенял! Толкова си уплашен от това „мъже/жени“!

— Не съм! — Той твърдо остана навън. — Но нямам намерение да влизам вътре!

— Ами ако някой влезе, искаш ли да те види?

— Имаш право! — Той влезе и заключи вратата зад себе си. — И така, какво си наумила?

— Наумила съм си да разбера какво става в кабинета на Уолъс Барет.

— Оттук?

— Да. — Тя сложи на пода тежката си чанта и почна да тършува из нея. — С помощта на ей това.

С енергичен жест измъкна синьо-белия пластмасов приемник от чантата си и го постави на казанчето над чинията.

— Да не би да си полудяла?

— Никак дори!

Завъртя шайбата и включи приемника. В предната му част светна червена лампичка, после се чуха някакви нискочестотни смущения.

— Защо си понесла това нещо в чантата си?

— Защото ти ми го връчи миналата вечер, не помниш ли? Каза ми да си го прибера и аз още го носех със себе си, когато бяхме в кабинета на Уитман.

Очите на Бен се разшириха:

— Кристина, имам натрапливото усещане, че онова, което ще направиш след малко, съвсем няма да ми хареса.

— Помниш ли, когато насочих вниманието му към птицата навън? Само дето нямаше никаква птица?

— Да…

— Точно тогава пъхнах предавателя под бюрото му.

— Не може да бъде!

Тя цяла просия:

— Не си ли казвал, че неизчерпаемостта е мое основно качество?

— По-скоро бих казал, че основното ти качество е безумието. Какво ще стане, ако го намери?

— Шт!

Тя усили звука и нагласи антената, докато се получи най-добро приемане. Чу се продължителен звук като от чукане, после по-тих шум, сякаш някой тътреше краката си.

— Разхожда се — преведе звуците тя. — Мисли. Приближава до бюрото. Опитва се да реши какво да направи оттук нататък.

Бен я хвана за рамото:

— Кристина, това е нарушение на закона!

— Предполагам, че от техническа гледна точка си прав.

— Това е като подслушване на нечий телефон. Нарушаване на личната неприкосновеност!

— Не виждам нищо лошо да послушаме тук-там, за да съберем полезна информация.

— Ти и Ричард Никсън! Виж, това вероятно е незаконно. И почти сигурно е неморално.

— И необходимо.

— Кристина…

— Бен, чуй ме. Мислиш ли, че Уитман ни каза истината?

— Не. Разбира се, не. Той знае много повече, отколкото има желание да каже.

— Но…

— Бен, затвори си устата и слушай. Ако е замесен в това, самият факт, че ние отидохме в кабинета му и изплюхме каквото знаем, вече го обезпокои. Може би достатъчно, за да направи някоя глупост.

— Аз все още не мисля…

— Шт!

Звукът от тътренето на краката, който идваше от монитора, престана да се чува. За известно време те не долавяха нищо, освен бръмченето на климатика. После чуха няколко бързи прещраквания. След минута телефонът иззвъня.

— Уитман.

Като се имат предвид обстоятелствата, приемането беше превъзходно. Двамата можеха да чуят всяка дума, произнесена в слушалката.

— Къде си?

Кратко мълчание.

— Добре, стой си там. Не, не искам да те срещам, където някой може да те види. Особено пък тук. Точно така, именно това ти казвам и го направи, гадно копеле! Не ми пробутвай боклуци. Аз плащам парите, ти правиш каквото ти казвам.

Бен и Кристина си размениха многозначителни погледи. Кристина увеличи силата на звука.

— Хубаво. Така е по-добре. Сега слушай. Първото, което искам да направиш, е да отрежеш проклетата си коса. По-добре така, отколкото да умреш. Обръсни рядката си брада. И махни тези идиотски униформи, за бога. Изгори ги.

Последва неясен шум. Отново се чуваше климатикът.

— Искаш да знаеш защо ли? Ще ти кажа. Защото са те зърнали, глупаво животно с мозък колкото грахово зърно! Не си ли чел вестници?

Друго дълго мълчание. Двамата можеха слабо да доловят безсмислените, забързани звуци от гласа в другия край на линията, но не достатъчно силни, за да могат да различават думите.

— Слушай, скапаняко! Трябва да се отървеш от всичко, което би могло да ни свърже с показанията на оня съсед. Да, също и дрехите. А какво става с фотоапарата и онези снимки, които направи? Ти — какво? Какво?

Приемателят щеше да избухне от шумотевицата. Първо се чу удар, после нещо падна върху пода.

— Хвърли телефона! — прошепна Кристина.

Бен кимна в отговор.

Минаха няколко мига, преди Уитман отново да заговори. Гласът му беше висок и тънък, нищо не можеше да прикрие заплахата, която се криеше във всяка дума:

— Слушай сега! Ще си го вземеш обратно.

Мълчание.

— Не се опитвай да се извиняваш. Ще си го вземеш!

Уитман прекъсна гласа от другия край на линията.

— Ще си го вземеш или ще ти пречупя шибания гръбнак! Разбираш ли?

Крясъкът му продължително отекна в приемателя.

— Добре. Радвам се, че се разбираме. Искам да се срещнеш с мен. Тази вечер. Не се извинявай, само ще дойдеш на срещата. Точно така. В полунощ. Да, знам къде е паркът „О’Брайън“. Добре. Ще се видим там. И донеси проклетия фотоапарат!

Слушалката се затръшна върху вилката на апарата. Шест кратки сигнала, последвани от хлопване.

— Излезе.

Кристина изключи монитора.

— Надявам се, че ще се забави навън. Трябва да си взема предавателя.

Бен открехна вратата на кабината и се огледа:

— Трябва да се измъкнем оттук и да се обадим на Майк. Той ще иска да присъства на това нощно рандеву.

— Помисли си, Бен. Майк е полицай. Полицаите работят за обвинението.

— Но това е Майк…

— И Майк е добро ченге, но все още работи за обвинението. А ние имаме нужда от някой, който работи за нас. Някой, когото можем да изправим на свидетелската скамейка.

— Е, не мисля, че ще е някой от нас двамата. Знаеш ли къде е този парк? Това е едно от най-лошите места, където се събират бандити от целия Нортсайд.

— Звучи като нещо, на което Лавинг ще се зарадва.

— Това е безумна идея! — Бен започна да се смее. — Безумна по един чудесен начин.

— Добре де — отвърна Кристина, — безумието е моята преобладаваща характерна черта!

Ъгълчетата на устните на Бен се разтегнаха:

— Една от тях.

— Една ли? А кои са другите?

Бен я потупа по брадичката:

— Същността ти.